Красимира Зафирова

поезия, проза, рецензии, публицистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

СИНЯ ЛУНА

 

Красимира Зафирова

 

 

 

         Двадесет и шест години след “Турска поезия ХХ век”1 българският читател има удоволствието да се срещне с шестима от най-изявените съвременни турски поети чрез сборника „Съвременна турска поезия”2 - шестима поети, всеки със своя си глас, но и заедно, като в античен хор, извеждат на сцената главното действащо лице – новата империя на духа. От споделените с нас стихове (в прецизния превод на Кадрие Джесур и Хюсеин Мевсим) извира все същата онази светлина, по следите на която човечеството върви от хилядолетия.

 

 

         Джеват Чапан – човекът на писмата.

 

         Ето как историята продължава:

 

    „Прекарах години само с писма.
    С контрабанден тютюн
    и с забранени издания се препитавах.
    Не съм забравил. Не съм.“

 

         Това ни казва роденият в Даръджа, училият в Кеймбридж, нареклият децата си с красиви имена, чийто баща разбирал от дини – Джеват Чапан. Каква география обитава пози поет! География, пресечена с алпийски пътеки, покрита с “тъмнозелена, мрачна гора” и “стипчиви къпини”; география, разпростряна чак до Амазонка и пустините. Колко много приятели има Чапан – Валтер Бенямин е първи, но не изпреварва Осип Манделщам; изневиделица се появяват Пушкин, а също Ахматова и Гогол. В поезията му има цели зали с Русия, с Ермитажи и бели нощи. Странен човек, наизустяващ “шушкави срички”, водещ уморения си кон към върховете

     

    „все разпилян, отвсякъде разпилян“

 

         „Допрял ухо до пръстта”, Чапан слуша пулсациите на безсмъртната плът на поезията и “ветровете, които знае наизуст”. Виждаме го да се вдига от Истанбул и да поема на Запад, за да пристигне един ден на Изток, където най-сетне да се установи в Карс, при вуйчо си Назим.
         Чапан непрестанно напуска града, разграничава се от него, противопоставя му се, вечно е на път да се откъсне от „книжните планини” и да достигне “неостаряващата лунна светлина”.
         Нескончаемите пътешествия на Джеват Чапан ни приближават до „незнайните морета” на един по-красив и по-голям свят.

 

 

         Хилми Явуз – човекът на огледалата

 

         Изгарящ в пустинята на въпросите или, възкачен на кулата на питанията си, Хилми Явуз търси късче земя, където да вкорени розата на вярата си, разпъната като шатра от тъга посред

 

    „счупени стъкла, пътища
    делнични неща
    неразличими”

 

         Всичко е отражение – любовите и градовете, домовете и градините; отражение на един друг живот, който е отвъд тази “огледална пустиня”, отвъд запустяващото Слово.

 

    „Няма място в градината ми, претъпкана е цялата,
    пълна с възрастни лета”.

 

         А зелената кобила на Средиземно море не престава да пътува към бялата къща “ с крила от летни цветя” и към синята луна –

 

    „твоето огледало“

 

         Разпиляна по кръстопътищата на сънувани светове, поезията на Хилми Явуз почуква по стъклото на втвърденото ни съществуване и настоява да излезем навън, където всичко е зелено, “като слънцето”.

 

 

         Йоздемир Индже – човекът на поантите

 

         В поезията на Йоздемир Индже се появяват хиперборейски лица, гнездят манихейски легенди, усядат Александрии и нямат предел небето и безсъниците му. Безмълвен като Сфинкс, Индже неуморно разгадава себе си

 

    „с гласа на мълчащото море“

 

         Животът, безграничният, единствен, неповторим живот, поетът понякога без капка страх свежда до

 

    „Няколко горещи въглена…
    чергарски тефтер,
    папирус, разливащ мастило…“

 

         и човешкото не само не обеднява от тази свръхконцентрация, напротив, уяснява се и се приближава до нас.
         Вечно бдящият Йоздемир Индже, надничащият през ключалката, сътрапезникът на врабците, захласнатият над езерото Мареотис, знаещият името на Северняка, продължава да търси и ние сме в очакване.

 

 

         Атаол Бехрамоглу – човекът на човешките гласове

 

         Атаол Бехрамоглу с бавен поглед преминава по градовете, сподирян от гласа на дъщеричката си.

 

    „А по небето – звезди,
    останали още от детството ми.“

 

         Под тези звезди нищо не е чуждо на поета – нито “водата, която сама за себе си проблясва”, нито бездните, нито албумите, нито силуетите, нито дори непознатата жена на съседната маса в парижко кафене, която

 

    „гледа с печални очи през стъклото“

 

         Атаол Бехрамоглу, сякаш един късен Беранже, тъжен и радостен едновременно, пристига в Блоа, но не за конкурса, а на поклонение.

 

 

         Юлкю Тамер – човекът на птиците

 

    „През погледа на птиците различен е светът“

 

         Юлкю Тамер „с наниз от езера вътре в него“ – ето този поет не може да се забрави; поетът, чийто нож “в двор с квадратни камъни” е заровен; поетът, пишещ за “напредващата с бяла сабя в ръка” любов – ето този поет не може да бъде забравен; поетът, чиито стихове провисват “като електротехник, падащ от върха на стълба” и който “не вдишва въздух, а небе” – ето този поет не може да бъде забравен.

 

    „Не ми пращай цветя.
    Дърво с птици ми изпрати“

 

 

         Гювен Туран – човекът на спомените

 

         От Виена до Истанбул, Гювен Туран няма други опорни точки, освен вдъхновението. Дотам и обратно, с блатата и полуоткрехнатите врати, с тайните отпреди и от-след Толкин ,уязвим и неподатлив на обяснение, Туран

 

    „в множественост прелива…
    тих и все по-умислен“

 

         Поетът се усъмнява във всичко: в жените, към които вдига поглед, в пристанищата, които го посрещат и даже в случайните разговори, които го спохождат, но в едно е сигурен:

 

    „Непременно трябва да имаш едно детство,
    дом, при това с градина“

 

         Поезията, този наш съкровен и неразрушим дом, приютява всички ни, дори онези, които не подозират за неговото съществуване.
         Поетите, включени в „Съвременна турска поезия”, се откъсват от гравитацията на междуконтиненталието, правят постоянни преходи между градове и култури, в тихи градини, по тънки ивици тъмна вода. Въпросите, израсли покрай Пътя ги притеглят като голяма кръгла Луна и бреговите очертания се размиват.
         Твърдението на Атаол Бехрамоглу, че „Всичко е поезия” се утвърждава върху всяка една от 150-те страници на тази книга, появата на която в българското културно пространство не е поетичен гастрол, а осияване на общия ни свят.

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Изд. “Народна култура”, С., 1981 г. [горе]
2 Изд. “Жанет-45”, Пл., 2007 г. [горе]

 

 

 

Съвременна турска поезия. Изд. „Жанет-45“. Пловдив, 2007. Превод: Кадрие Джесур и Хюсеин Мевсим

 

Електронна публикация на 23. август 2010 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]