Уважаеми читатели! Електронното издание „Литературен клуб“ спешно се нуждае от вашата подкрепа, за да продължи
да съществува! Ако желаете да помогнете, можете да използвате следната банкова сметка:

 

Първа инвестиционна банка,
BIC FINVBGSF BG62 FINV 9150 10BG N0HC K1
Емилиян Антонов Николов

 

Без вашата помощ изданието няма да може да продължи да съществува - включително и да се поддържа наличното съдържание в Интернет.

 

Сърдечно благодарим за разбирането и за съпричастността!

 

Захари Захариев

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Сънят на лозницата

 

Захари Захариев

 

          Дори да забравим за тази сива конспирация, което аз бързам да направя и те съветвам ти също да го сториш, остава другото, Роро, което, май е и по-лошо. На никой не му пука! Просто на никой не му пу-ка, и това е, братче. Роро няма и какво да възрази, така че не го прави. Все пак той знае за лозата на дядо му, и не само знае, ами увитите и като мускулатурата на някой слаб, но жилав циганин стебла, са малко над главата му, само трябва с няколко сантиметра да измести поглед и ще я види – сплела се по металната, почваща да ръждясва конструкция над двамата – затова продължава с усмивка да слуша и то е, за началото на всеки век, за онова, на което сякаш сме осъдени - да не го разбираме, да не му отдаваме значение, някак почти пренебрежително само да го оставим за миг да просветне от телевизионните екрани или тези на компютрите в главите ни и после да го засипем – с разходка, братче, настоява Кирил, с някакъв безсмислен празник или друга щуротия. Снощи пожарната идвала и черните призрачни силуети на все така, поне от десет години, Роро, поне от десет години ти казвам, все така възмъжаващите момчета скупчили се едни до други, за да се превърнат в някакъв общ непробиваем облак, стегната съпротива, която да изръмжи през ракиената уста на дивия, опиянчен козар, единствения старец сред тях, на сигурно прибран в пихтията им от тела, от където долита ръмжащо и заканително - „ще го запалим, ами, вие само си тръгнете и ще видите няма ли да го запалим“ и червените каски само да повдигат и спускат нелепо ботуши и да проклинат тоя скапан пиклив дъжд, да вадят трета цигара и да гледат онова безформено черно нещо от коси, якета и едва отчленими движения на отделните му съставки, което наистина ги чака да си идат и ги гледа, застанало до ъгъла на блока, чакат и скритите някъде гуми, тубата с бензин в една от спрените наблизо коли и запалката в миризливия джоб на козаря. И каските още малко авторитетно разтъпкват земята, а продължава да вали, и вече подгизнали и с измръзнали пръсти проследяват изсвиркването на старшия, камиона, нощта, припалването на двигателя, фаровете и „умната, да не подпалите махалата“ през сваленото дясно стъкло на прозореца, от където брадясалата физиономия на вече липсващата червена каска ги поглежда за последно преди пожарната кола да изчезне към следващата безсмислена задача в съседния квартал и ситния дъждец, пикливия ситен дъждец.
          Кирил спира за момент да говори, за да запали цигара, кутията е между двамата, на плетената масичка на терасата, която разделя също така плетените им кресла, в които двамата удобно облегнати - седят. Роро вижда как димящият профил на приятеля пуска очи надолу, към поляната, затворена в един доста широк правоъгълник от двата блока на около триста метра пред тях, поне достатъчно широка, за да може там да се струпат стотина стари гуми, да се запалят, после в голямото оранжево гърло на изяждащия огън да се хвърлят флакони от дезодоранти, да гърми и трещи, а петролното черно да опушва горе дракона на нощта, без това да цапа прането окачено по терасите, поне не, ако няма, разбира се, подходящ вятър за тази гадна дивотия. На поляната има саждиво мрачно петно от сплетена тел, което все още дими сиво в сивото утро.
          Не си спомняше дали му е разказвал кой е намесен в построяването на къщата, в тази налудна архитектура и третия етаж, до който водеше вътрешната вита стълба, само за да свърши в малка прашна стая, сега използвана за още по-прашен склад от ненужни останки на денуването и вратата, изплюваща качващите се на този доста широк балкон, увит под сянката на лозата, по-право лозите - имаше четири или пет отделни ствола, смучещи от земята някъде в двора. Помнеше само, че ако и когато му е говорел за това, в него то е останало като невидимия импулс на бъдещото грозде, така сякаш дядото на Кирил е получил образа на къщата в съня си, наблюдавайки как растат лозите, как се увиват и издължават и със съвсем лека намеса и поставяне на необходимите подпори, пролет след пролет, е бил издиган и третия, някак скърпен, но въпреки това читав етаж, така че виното да „втасва“, люлеещо се във вятъра и слънчевите лъчи, под едно по-близко небе. За тази цел явно е трябвало да се копаят дупки за трите поддържащи колони в двора, които да се съобразят с леко изскочилата като изплезен език над етажна бъдеща пристройка на къщата – на там, на където се виждаше, че лозата ще иска да расте – тоест на юг. Развитието на растението и внимателната грижа на стареца явно добре се бяха разбрали, плочата била излята, като полегнала върху подпорните греди – после е оставало само да се затвори зейналото гърло на архитектурата, да се излее и плочата на тавана, да се покрие с керемиди – и ето ги сега, двамата, Кирил и Роро, пият кафе под дървените мускули на едно възкисело, но въпреки това чудесно, всяка година бъдещо вино, върху плетените столове, в един първо просънуван трети етаж, а после, изваден от тънката граница на будността и съновидението - осъществен. Кирил често настояваше, че това вино е вино на съня и макар от гроздето никога да не излизаха повече от девет-десет литра, когато човек го пие трябвало да мисли за тази пантомима по налучкване и пророкуване на бъдещето, да се мисли за спящия му дядо и малките филизи, избуяващи по края на разсълзените клонки в съня му, които прокарвали дървените нишки от съдбата на къщата в ронливото му, старовековно съзнание. „Представяш ли си – често му бе казвал – тая къща от астрален птичи поглед, може би онзи на дядо ми, който спи долу в тялото й, а неясните образи се изнизват от възглавницата му, през стените и после нагоре през все повече растящите стебла към черното небе, а може би, погледът е бил поглед на космическия разум или някаква такава приумица, Роро, поглед хиромант, които вещае накъде ще се заувива киселия, растителен сок изсмукан от земята, така че после да се превърне в малки, перлени кръгчета, гроздовете, листата и така нататък, научно-суеверна поезия на живота канибал.“ А и разговорите тук отдолу наистина вървяха по особен начин. Е да, макар, Роро да трябваше да признае, че твърде често ставаше дума за монолози от страна на Кирил, те въпреки това вървяха доста особено, до такава степен, че понякога той улавяше да мисли самия себе си като растителен сок, изсмукван от земята, така че да премине през топлата зима и пролетта на едно крачене през града, след като е затръшнал собствената си врата, преминал е през центъра, събирал е хранителни вещества от наблюдения и толкова красиви момичета, за да ферментира в крайна сметка като смачкан грозд на терасата, в най-северните части, току до самата планина, под напевния говор на Кирил, извършващ ритуала по развенчаване на съня като опиянена реалност върху ушите му.
          Та ето го отново до Кирил, дето продължава да говори и да строи малки блестящи, диамантени кули под лозата. Направих си труда тия дни, братче, да се разровя из интернет и да разбера какво е ставало преди сто години. Представи си - друго начало на века, 1914, и макар да ме мързи дори паметта, та нямам сили да ти разкажа всички открития, ще спомена, че Чаплин дебютира по това време, че Нигерия е станала Нигерия именно тогава, и разбира се през Юни гръмват Фердинанд в Сараево, Мексиканците се пенят като шупващи джибри и в началото на годината и през лятото, година, която започва през един четвъртък, а малко по-късно през февруари се ражда Бъроуз, през август Кортасар, да не говорим пък за есенния Дилън Томас, що се отнася до смъртта - Георг Тракл приключва по стоически този цирк със свръх доза кокаин, без да изчака Витгенщайн в болницата, сякаш този куку нямаше да изцвили доволно като кон и само да одобри идеята, дори може би да се надруса порядъчно и той докато бди със западното си Бардо над издъхващия - да не вземе, горкия, да обърка пътечката за поетичната си душа с някоя магистрала на отлитащите смъртници от кукавата война и да се нареди пред свети Петър с всички останали осакатени, клети войничета, в чиито глави не се върти никакъв синтаксис, освен синтаксиса на профучаващите снаряди и далеч неметафоричното пръсване на мозъците или сърцата им.
          Сега седя, братче, и си мисля какво става тая година, къде се ражда новия Кортасар, през кой месец ще се пръкне Дилън на двайсет и първи век и прочее. Знам, че това е правено, вероятно продължава да се прави, но нали ти казах, на никой, мамка му, не му пука, или поне така ми изглежда, та не мога да се оправя и да разбера колко добре са го правили и кои събития си струват вторачването. Със сигурност Шпенглер е пробвал тогава, можеш ли само да си го помислиш, дори не да го разбереш, а да го пуснеш да побръмчи като пчела в главата ти - опит за морфология на световната история, опит правен по същото скапано време на войната, книгата излиза за пръв път през осемнайсета. Да речем, че за нас социалните мрежи и интернет могат да минат за онзи лост, съвпаднал с края на едната ера и започването на другата, който така да се каже ни изтласква и скок – от единия в другия век. Тук и там из потока от информация изтичат разни такива настръхващи кожата неща като това, че ракът, може би вече се лекува, че марихуаната отново ще стане свобода, че се работи по вехтата идея за вечен двигател и може би твърде прилично има успехи в тая насока, литват и разни информации от уж сериозни сайтове, които ни предупреждават – еди-кога си ще има г-р-а-н-д-и-о-з-н-и слънчеви изригвания, гответе се за психотропни катаклизми и прекомерен интензитет в бракоразводните дела, и изведнъж сред целия този вихър те праска нещо като това за най-бедния президент на земята, леле-мале, бръмчи ли пчелата, Роро, най-бедния президент на земята, хо-хо-хо, бръмчи ли? Знаеш я вероятно тая история! Хосе Мухика, Уругвай, с жена си сами обработвали земите, където, забележи, отглеждали цветя. И се започва с една сладникава, нравствена митология – охрана от двама полицаи и трикракото куче Мануела, буренясалия двор с кладенец и о, тази добра душа Хосе, който докато бил в затвора променил възгледите си за вселената, живота и всичко останало, дарява 90 процента от заплатата си за благотворителност и прочее. И какво, сега, да се умиляваме ли, какво? Не казвам, че не вярвам и че ни лъжат – навярно е така, даже няма как да е иначе, нали му видях мутрата, но защо ли на мен ми намирисва на някаква лайняна, сантиментална селяндурщина, само трябва да му видиш увисналите бузки на скъпия, пресвят и нищ духом Мухика, за да ти стане ясно, че, горкия, без да го иска извършва една метафизическа, маскарадна дейност за самото човечеството, тя някак се е наложила в биологията и личната му история, движила го е и го е оформила, така че всички ние да видим, че ето, божествения Рекс, главата на една цяла нация е един простоватичък, мил селянин със здрави буржоазно-фермерски ценности, който копа (за цветя), и когато сутрин стане и вместо мазния, кален гащеризон, облече костюма, целуне жена си и след последните съвети за бялата роза без бодли, се заклатушка по черния път в разбрицания си джип, някъде в покрайнините на Монтевидео, за да отиде отново да се превъплъщава в онзи допотопен символ на властта, която кичи нетленно цялата му осанка, и най-вече ноктите, под който въпреки тежката, едва ли не религиозна отговорност, Мухика има време да навре кал от градините. А тия неща, скъпи Ро, на умните главици са им ясни отдавна. Само виж Барт и Митологии и ще разбереш за какво ти говоря! Разбира се, именно за това ти казах да оставиш идеите за конспирация – няма такава, или ако има тя далеч не е толкова контролирана и разумна, колкото искат да ни я представят разни откачения маниаци, сякаш някакви напълно материални и конкретни лица, за които, повече от разбираемо е, нищо не знаем, се събират в някоя тъмна стаичка, някъде си, и решават, каквото има да се решава. Защото когато Ролан говори за кеча и архетипното приплъзване на божественост в актьорите, снимани в някакво свръх-мега популярно фото студио от онова време, или за 15 дневната кралска почивка на кораб, той няма предвид, че това е съзнателна субектна манипулация, а че по-скоро някакви нетленни, ужасяващи призраци от духа на символа, ако той има такъв, дърпат конците и превъплъщават едни дълбоки екзистенциални нужди на самото човечество, което, и ето тук, братче идва време да свържа размишленията си с лозата на дядо, защото това човечество просънува необходимостите си, то ги изживява дълбоко в себе си като на сън и ги излъчва от тялото си обратно в атмосферата превърнати във вещаене, така че тази цялата материя, дух, космически разум или както и да искаш да го наречеш, прави един приблизителен хиромантски отчет по безмерното пано от съкровени желания, долитащи от тайната стаичка за молитви на всяко пикливо създанийце на земята и ето ти, на 15 август, две хиляди и четиринадесета слънцето, възбудено като носорог ще изхвърли спермата на лъчението си, ще преобразува там някаква сакрална и засечима от астрофизиците енергия, която ще облее земята и на някой долу, дай боже, ще му щукне него ден да е една идея по-добър и не толкова теле, както през всички останали кравешки времена, та ще направи някакъв срив във философията, науката или изкуството, като успее да смели през метаболизма си цялото дяволито изригване на човечеството, отразило се в слънцето, а чрез него в цялата вселена и обратно на земята, прекосявайки и заразявайки всичките интелектуални плетки от радиовълни и сигнали, преминало през мрежата на сателитите и прочее, ще се пръкне като теоретичен грозд, готов за вино в главата на онзи клетник, който клечи за сутрешно облекчаване на тоалетната чиния, и това, драги, може да стане дори тук, на тая тераса и прочее.
          Най-сетне Кирил, почти останал без дъх, млъкна, Роро само вдигна чашата с кафето, за да отпие и продължи да гледа изтляващите сиви струйки дим от тазвечерното огнище, което пухтеше последните си смърти долу на поляната пред тях. Тук имаше нещо гнило и той едва сега беше започнал да навързва едно и пет. Едва сега, защото на същата тераса започна тази объркана и смугла история, нещата понякога така се напластяваха едно върху друго и крещяха с различни спомени, че не можеше да каже съвсем точно – преди две седмици или месец, да не говорим, че към тая обърканост май се прибавяше и снощното прекаляване с кириловото вино, литърът, който той едва бе успял да му измъкне, лишавайки цялата тайфа от осъзнато сънуване за поне две допълните вечери, в които можеше всички да го опитват и да блуждаят по историите на лозата, да, неминуемо виното и снощи извеждаха цялата работа в някакво кресчендо, или по-скоро апогеи. Роро обаче не смееше все още да прави заключение, не поне докато Милица и Майката (както наричаха Матей) не се появят, защото трябваше да го сторят, имаха уговорка и тази уговорка, която щеше да изскокне зад гърбовете на Роро и Кирил по стълбата, заела формата на телата им, щеше да му достави очите й и там да види дали има някакво признание, дали действително нощта и дългото, противно време, през което, излиза, тук е ставала историята с каските и огъня, макар той да я помнеше по друго време, и то по собствени наблюдения, не от разказ, а снощи, поне доколкото можеше да навърже нещата, може би в случая от едно до три, защото прескачайки две, се озоваваше да чака Майката да изпрати Милица, да я нацелува, което, тя все още му позволявала, защото той, горкия нищо не разбира и е нежен като дафинов лист и така нататък. Нежен ли, а Ро? Наистина този пиклив дъжд, и как бе избрал точно онази стряха едва-едва, та целият стана вода и мокри дрехи, вдигащи от подгизването някаква неприятна и неприлична миризма, която той не можеше да си представи, че след още една-две вечности, когато Майката се изпари по улицата, а Милица му отвори, ще се слее с нейния нежен аромат, винаги на жасмин и на утро, до такава степен не можеше да си го представи, че дори си позволяваше да мисли, че тя, тази миризма е пряко свързана с някакво объркване на настоящето, с някакво гадна, съдбовна ситуация, която нямаше да сбъдне неговото качване до четвъртия етаж, тъмнината по стълбите, светлината от единствената здрава крушка на четвъртия, звънеца и зад вратата Милица, хубавата Милица, отваряща с все още размазано от Майката червило по устата и пулсираща от страст под коприненото, почти прозирно кимоно. От една страна, той можеше да провери дали действително това беше от снощи и за това вдигна пръстите на лявата си ръка до носа, подуши и да, Милица, мускус, амбра и утро, но от друга страна този изтляващ пред очите му огън и Кирил, които мълчи или говори, говори или мълчи. Ясно е, че така нямаше да се получи, за това нека подхване навързването, както си му е редът. Бавно, от едно да стигне до две и после нататък. Обаче тук бе и основния проблем, кое, мътните го взели, беше едно? Ето например тази теория за морфологията на века, за относителното равновесие, или еквилибриум, както Кирил настояваше да го нарича. Роро не само, че я знаеше и я беше чувал, той дори бе участвал в създаването й. Защо сега Кирил му я повтаряше, при това някак далеч по-абстрактно и монологично, макар, че тя беше станала в общото тесто на разговорите на тайфата, да, тук на тази тераса, да, основно извирайки от виното и Кирил, но все пак от общото тесто, при това сега му я разправяше тъй, сякаш Роро си нямаше и понятие от нея? Тук, обаче, Кирил го прекъсна, защото се извъртя и някак тъжно каза, „а ето ви“, което бе последвано от завъртащия врата си Роро и срещата му с Майката и Милица. Те бяха отворили вратата, тя бе изскърцала и Роро като че ли я беше чул, но едва гласът на Кирил го върна съвсем на креслото, под лозата, сега (когато и да бе това) да гледа новодошлите и поне едно нещо, може би самото едно, се изясни – Милица и Матей винаги вървяха заедно. Защо, запита се Роро, докато Кирил отиваше за още две кресла и кафе, а другите двама и най-вече Милица избягваха да му говорят, излезли напред и застанали с гръб към него, подпрени в дървеното перило на терасата. Беше много просто, или поне така му се струваше. Защото Матей я бе довел, заради него Роро я бе видял за пръв път, той, Майката, я бе уловил някъде в непознатото поле на града и неговите щури занимания, които му разкриваха някакви тайнствени кътчета, абсолютно недостъпни за Ро. Да събира подписи от старците шахматисти из четирите клуба в града, за да направят маси за игри на открито по протежението на главната улица, или пък да записват с някакви остарели хипита сладникави, но пък техничарски парчета из още по-непознати и остаряло-хипарливи студия, пръснати тук и там и поддържани почти на семейни начала и просто за следработна еуфория на една отдавна сгърчена и мумифицирана свободна любов и така нататък, мръсни, рошави идейки на младите, новоерни душици. Матей беше довел Милица и я бе въвел в тайфата, той я бе представил, а сетне дори тайно от самия себе си, предоставил на Роро, който в известен смисъл предпочиташе да мисли повече за виното, отколкото за вината, понеже каква вина имаше, че някои неща се случват като взрив, макар и в случая той да бе потаен, много нежен и незабележим, поне не за друг, освен за него и Милица, основните химически елементи в това избухване, a пък и от друга страна, виното си оставаше и беше къде-къде по-приятно да си мислиш вместо за самообвинения и предателство, за неговите тайнствени изречения и дългата история на ставането му. Как точно, обаче, беше избухнало избухването, как се бе запалила искрата и после всепояждащия огън на едни ефирни и безумно красиви танцуващи пламъци, каквито се бяха оказали той, Ро и тя, Милица, безнравствено отдадени на потайност и много смесващите им се ухания в неговото или нейното легло, след като Матей си бе отишъл просто с целувки и смътна тревожност под уличните лампи и някъде навътре към собствените си абсурдно самобитни ъгли на града, докато Милица вече беше в ръцете на Роро и той я превиваше на всички посоки, изследваше отворите й с език и други органи, облизваше течностите й и свършваше прималял и почти изгорял някъде вън, върху констелациите на голото и тяло, една микровселена от възможни нови тайфи, която тя умело забърсваше с тоалетна хартия, за да ги запрати в канализацията и свидетелството за тяхната демиургична, зла еротика, да потъне някъде под земята и във водите, най-сетне потушена, най-сетне загаснала? Слава богу, когато Милица тъкмо се готвеше да му каже нещо, вече обърната с лице към него, оставила зад гърба си неясните сивкави фигури от догарящия огън, Кирил се провря през вратата на балкона с двете плетени кресла, така че тя и Матей тръгнаха да сядат, а Кирил моментално започна да има разправя същата теория с някой подробности и нови детайли. Ама какво им става, тия да не са полудели, нали и те я знаят, нали и те бяха тук, когато Кирил и всички останали я създаваха, а го слушат сякаш им е безкрайно интересно и любопитно? Но добре де, така поне ще може хубаво да си помисли какво точно ставаше, защото Милица се заслуша и въпреки, че като че ли искаше да му довери нещо тайно и когато сядаше на поставеното от ляво до него кресло, беше потъркала незабележимо за другите върха на гърдите си в рамото му и Роро бе усетил, че все още мирише на снощи, него и много секс, а косата й за миг продра лицето му, въпреки този тайнствен знак, тя му обърна гръб и се заслуша, Матей също слушаше, историята беше дълга и ако онзи щеше да я разказва по подобен начин както одеве на него, то вглъбеността на Роро щеше да остане незабелязана.
          Значи „едно“ - как Милица беше въведена!? Това наистина се случи вечерта на заговезни, бяха се събрали при Кирил да си прощават, и най-вече да изпият предвидливо скътаните и едва сега ефектно извадени две бутилки с последното вино от миналата есен. Зимата, която последва се бе случила изключително лека, така че вратата към терасата, макар и март, стоеше отворена, за да излизат да пушат и да наблюдават кварталните, които чакаха пожарникарите да си тръгнат, за да нагласят огъня и да изгорят гумите си. От втория етаж, по стълбата и през отвора, долиташе слаба мелодия на Дюк Елингтън, така че едновременно можеше да я слушаш и с това да чуваш виковете на онзи пиян като магаре козар, Кирил беше говорил няколко пъти за него на Роро, старчето псуваше червените каски, които просветваха в мрака, когото нелепо се размърдваха, заканваше им се, а като жив щит му служеха скупчилите се около него млади мъже, чакащи като неясно черно петно на ъгъла на единия блок под ситните капки на дъжда. Роро ясно виждаше тази картина, защото бе излязъл да пуши, при него май имаше и някакво друго момиче, на което той сега не искаше да обръща внимание, защото след виковете на козаря, по улицата зад блока, която преминаваше в пътека по поляната и водеше до къщата се зададе Майката с онова, което след малко безвъзвратно и подпалващо щеше да стане Милица. Роро ги следеше със замислен и димящ поглед, походката и беше грациозна, тя самата слаба и изтънчена, леко, но стилно облечена, което никак не подхождаше на мърлявия, брадясал и окичен с какви ли не цветове на дъгата Матей, който крачеше до нея като изтърбушена шхуна, не, дори по-точно като последния дърт моряк на тази шхуна, който се клатушка с молитва на уста, няколко мига преди шхуната завинаги да потъне под огромните вълни на морето, морето Милица, развихрящо под, до, над, в и навсякъде около него бурята на пристигането си, която без малко не раздели неясния черен щит на козаря, защото момчетата се залисаха по фученето й, извъртяха се и каските, изобщо пристигане и въвеждане един път. После всичко беше станало Милица, изцяло Милица, бързото изгасяне на цигарата и слизането по стълбата, вътре на сухо, за да види как тя за пръв път влиза сред тайфата, и макар събитията да изляха първо Матей и хипарската му измокрена чутура през вратата за всекидневната, където се намираха повечето от дошлите на опрощение и едва след това целият въздух, светлината и пианото на Дюк се бяха изкривили, преобразували на хиляди малки атоми от изгаряща реалност, която тлееше свирепо, защото нейната фигура изскачаше през рамката и нахлуваше, изместваше погледи, провлачваше едва усетимо присъствие на жасмин, както и вече, може би никога незвучащото като себе си Solitude, защото понятието самота някак нискочестотно грачеше и издъхваше, патетичност, беше си отбелязал Роро, която далеч не му бе присъща, но пък Милица, Милица, влизаща с прилепналата по челото и раменете й червеникава коса, Милица, която сега бе, на всичкото отгоре, сама станала пара, защото вътрешната топлина беше започнала да изсушава дрехите и плътта й, така че тя сякаш или се материализираше от вдигащите се над нея облаци, или напротив, заплашваше да се разпадне и изчезне в тях, след като изсъхне. Кирил, който също бе вътре и твърде добре усещаше подготовката на именно такива взривове, и само от един поглед можеше да прецени, че новодошлата се е забила във възприятията на Роро до захласнатост, която последния проявяваше с многоучено мълчание и блуждаене сред пиещите и говорещи наоколо групички хора, стремейки се някак да достигне до мокрото момиче, което сега бършеше косите си с някаква подадена й кърпа, стремеж, който не трябваше да бъде явно показван, трябваше да се маневрира, да се влиза в някаква обяснима от виното, пушенето, нощта, прошката и куп други обстоятелства разсеяност, ясна и извинявана от всички, нереагираща включително и на току начената теоретична игра, започнала да набъбва от прекъснатия им одеве разговор, когато Роро излезе да пуши, нещо за припокриването на началото на всеки век, за тенденцията към повтарящи се, макар и различни в подробностите си събития, към което, както ставаше предварително ясно само на двамата с Кирил и Роро, те двамата тайно от другите се стремяха, но така умело и изтънчено, че значението да изпръхне като че ли от самия въздух, любимата им игра по майевтиране на тайфата, та тя в един миг да ахне, когато разгъваното, и разглеждано проницателно, от тук, от там и отвсякъде, предметче на разговора им е готово, поднесено, онтологически развито и родено, като че ли няма как иначе да бъде; та Кирил, който си даваше сметка, че Милица, както вече беше представена, изобщо не е за Майката, че ако не за Роро, то поне за него, но тъй като нямаше първенство относно забелязването, и още няколко неписани условности между двамата, Кирил трябваше да отстъпи, да не се меси, или ако го прави, то да е по такъв начин, че да спомогне за стратегията на първенеца, така че вече беше почнал бавно да пуска, макар и без помощта на партньора си, пипалата, които трябваше да изведат всички горе на терасата, под лозницата, нищо че валеше, трябваше да им покаже как стария век бива изгарян в огъня вече 10- 12 години и неговото изгаряне ще бъде продължавано, докато ерата не напредне и в пламъците на гумите, някъде към края на новия век, когато най-вероятно никой от тях нямаше да е жив, не започнеше да навлиза вече следващия, огъня да остава и до сега изгарял старото, вече подяждащ в пламъците си новото, което от своя страна отдавна също е остаряло и трябва да бъде заместено и така до безкрайност в ръцете на някаква глуповата неясна фигура, струпваща се като черно петно до ъгъла, реалността да изгаря като феникс и да се възражда, с все същите и все пак винаги различни форми и т.н. и т.н. и т.н. Наистина важни неща, заради които всички бяха почнали да се скупчват в посока към стълбището, разместването на положенията на телата, на разговорите, така че Роро, ако беше умел наблюдател, а той без съмнение бе такъв, да забележи с какви поне две неща се е заел Кирил и да се възползва от някоя метафизична пролука, да се озове близо до Милица, да я заговори и нататък беше лесно, както винаги е било. И така, докато телата се скупчват нагоре по витото стълбище, а нововъведената, съвсем естествено за статута си изостава, да остави място на по-ранните членове на това малко общество, да не се бута и да е неучтива, и от друга страна Ро, който знае, че ще стане именно така и се е подготвил с две чаши вино в ръцете, една за него и една за нея, и я приближава като следи къде точно в тази игра се намира Матей, да не би да сгафи нещо и цялата нежна конструкция да отиде по дяволите, но онзи какъвто е любопитен и прехласнат по Кирил е някъде напред, издърпан пръв от омайващите флейти на говорещия на балкона, под ситния дъждец, така че Ро може да е дързък, и е, и тя се оказва Милица, изцяло Милица.
          Милица, която го върна отново на терасата, в креслото, леко побутнала го, този път с рамо, тук, където тлеещия от поляната огън вече започваше да му кряска досадно и тегобно в главата, че това не се е случило, когато той си мисли, защото ето ги, четиримата, Роро, Милица, Матей и Кирил, подредени под лозницата точно както изброяването от ляво на дясно, само че това е четири, и къде, мамка му е пет, гласът на Кирил, който смешно повтаря „ще го запалим, ами, вие само си тръгнете и ще видите как ще го запалим“ и отново Милица, съвсем близо до него, пиеща кафе и съвсем ясно ухаеща на снощи, повей, който спореше с дима от огнището и съвсем ясно му репродуцираше спомена, как тя в безкрайната ерупция на еротиката се е извъртяла и го е поела целият през устните си и той не може да се сдържи и свършва там, в нейната нежна и луда захапаност, но осъзнал къде това става и от собствената си нежност или от виното и замайването, пада назад, та част от пулсиращото избухване на семето се разсипва по гърдите й и надолу край пъпа и тя се смее и го хваща за смешно опитващата да сграбчи въздуха ръка, за да не си цапне главата в дървения ъгъл на леглото, придърпва го върху себе си и още веднъж се смесват, омазват се един в друг и за пръв път Solitude не е гнуслива, за пръв път Solitude е разкъсала рамките на вековечното повторение и е свято, и няма нищо противно, нищо неприятно и гадно, просто две млади тела въргалящи се в любенето си, две тела, които ненаситно се облизват и сливат и после заспиват, за да сънуват как нещо в тях расте и гори, нещо, което ги разяжда и съединява, нещо, което, в крайна сметка смуче сокове от земята и нагоре по стволовете, към лозницата на третия етаж, след като Роро се е събудил и я е оставил да спи в леглото си, за да не би Матей да им цъфне сутринта, защото трябва да я вземе от тях и да дойдат при Кирил, за което всички имат уговорка.
          Милица, която е с все така червеникави коси и няколко лунички по бузата, Ро я вижда в профил, за миг също загледана някак насълзено в догарящия плам на поляната и източното слънце на утрото, сега напичащо със сгряване и сила, която започва да повдига онази неприятна и този път съвсем гадно миризлива смрад от дрехите му, понеже не е успял да ги смени, дошъл е направо тук, „едно“ бавно и сигурно е почнало да се връзва с „пет“ смрадта от подгизналите в снощния дъжд платове, докато той очакваше Матей да си тръгне, под една удобна, но съвсем къса стряха, която изобщо не спираше скапаната вода да се изсипва отгоре му, но нямаше по-удобно място, където да свре нетърпеливото си тяло и едновременно с това да наблюдава входа към дома на Милица, така че когато онзи излезе, приведен и умърлушен сред поредните целувки и нищо повече, Ро да се измъкне от прикритието си, да премине под изливащите се талази и да се качи нагоре по стълбите в тъмното до четвъртия, усещайки до гадене отвратителната миризма на един дъжд, който се бе изсипал през цялата атмосфера и лепкавия смог на града върху му, аромат, който никак не му се искаше да смесва с амброво-жасминената разтвореност на Милица, когато застане само по прозирното си копринено кимоно на вратата и го придърпа страстно към себе си и после в леглото, танцът, разпалването, и изведнъж, така слушайки Кирил, който повтаря, това е вино на съня, хиромантия, изследваща съдбата на къщата, започва да схваща, как нищо не се е случило както си го е мислел, те двамата с Милица отдавна са признато и искрено заедно, Матей им простил на едно великолепно празненство, целунал ги е и двамата по бузите и им е пожелал цялото смирение, тържество и продължаващ плам на едно вековечно разгарящо се обичане, това е станало именно на снощния заговезни и когато всички са излезли, въпреки ситния, гаден дъждец на терасата под лозата, за да погледат още един век, който изгаря в гумите, цялата тайфа опиянена от виното на Кирил загледана в неясното черно петно на кварталните, възмъжаващи от поне десет години момчета, крещящия неистово някъде в средата пиян козар, червените каски, които „по дяволите този пиклив дъжд и тия скапани идиоти“ и вместо да си тръгнат с пожарната кола, както поначало си спомняше Роро, те изведнъж всичките се засилват нелепо към момчетата, почват да налагат, където сварят с пожарогасителите и огромния жълтеникав маркуч, Ро и Кирил хукват по витата стълба, изскачат като светкавици навън, дъждът за нула време ги наквасва да кост и гадост, те се спускат край мятащите се, раздаващи удари тела, Ро се навежда към безпомощния козар, чиято глава едва не бива размазвана под ботушите на пощурелите пожарникари, за да опита да го издърпа насигурно от тази развихрила се кукава война, но нещо остро и избухващо го пронизва в гърдите, някакъв блясък на острие от жилавите ръце на стареца, чиито мътен поглед по-горе нищо не различава от прекалено много ракия и го гледа глупавото и ужасено, докато изведнъж не се превръща в Милица, а тя не успява да хване смешно опитващата се да сграбчи въздуха ръка на Ро и той пада назад, удря си главата в нещо твърдо и мокро и отвсякъде започва да пламти, някакво сгряващо усещане и Милица, изцяло Милица, надвесена над него със стичащи се по бузите сълзи и дъждовни капки, прилепналата по челото коса и толкова много пара над нея, докато гумите изгарят и хвърлят оранжеви отенъци по профила й, и може би, на някого един ден ще му щукне да е една идея по-добър и не толкова теле, не толкова теле, както през всички останали кравешки времена, защото слънцето е изригнало в непредвидена еротична ерупция, енергията му се е изляла през цялата невъобразима мрежа от прелетени радиосигнали и нравственост и всичко е простено, простено е, веднъж завинаги.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 28. януари 2017 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]