За лицата, навлизащи в самотата на пустинята
за Изтока, облякъл огън и трева
за пръстта, която морето мие
и за нейната любов - мир

омайната ти голота ме дари с дъждовете си
в мен се врича светкавицата,
в моята гръд възмъжа времето
погледни тук - не е ли кръвта ми сиянието на Изтока
поеми ме, както вода се попива и бягай
изгуби ме в светкавицата и ехото на бедрата си
поеми ме както вода се попива, с тялото ми се покрий
триангулация е огънят ми, звезда е
а посоката - моя рана
сричам
звезда сричам една, лика й рисувам
беглец в родината е моята родина
звездата, която тя изписва сричам
по стъпките на поразените й дни

ей, пепел на словото
съзираш ли нейде в нощта си,
дете на моята история?

лудостта остава само

ето от прозореца си я виждам
сред камъните чакащи я, очаква детето,
което в пръстен историята носи

и щом под болката
угасне огънят,
и нощта се стопи в хладната пепел
детето научава от врачка, че
жена иде от морето
и очаква своето бъдеще там,
където камъните чакат него

... и видях историята в едно черно знаме
с облик на напредваща гора
(кога бе това, не записах датата)
в копнежа съзрях и огъня и бунта
в магията на съзидателната отрова

тази искрица е моя родина
тя е тази светкавица в мрака на бъдещето.