Висенте Алейсандре

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

НА УЧИЛИЩЕ

 

Винсенте Алейсандре

 

Превод от испански: Румен Стоянов

 

 

На училище аз ходех с колело.
По тиха улица в самия център на тайнствения
благороден град.
Движех се опасан в светлини, а каляските
                             не вдигаха изобщо шум.
Движеха се царски, теглени от благородни шарени и дорести
                            Коне, изопнати
                        в отлична стойка.
Окончателни и господарски, как пристъпваха
                                     и отминаваха напред!
И не презираха света: от царското величие на дългите
си гриви
любуваха му се достойно.
Вътре ли какво? Правъзрастни госпожи, изгубени
                        сред някогашните тантели, и край смълчаните нагръдници - високи стегнати прочески,
стари и престари кадифета:
чиста тишина, влачена от бавния си впряг.

 

Аз карах колело, почти крилат във моя устрем.
И имаше широки плочници по слънчевата улица.
На слънце, някоя промъкнала се пеперуда летеше над
                         колите, над плочниците и над ония бавни минувачи от дим.
Това обаче бяха майки, дошли да поразходят
            най-малките си дъщери и синове.
Бащите в канцеларии, направени от сън и от стъкло...
Минавах и ги гледах.
Гребях сред оня сладък дим, където пеперудата не се
                        учудваше на никого и нищо
Бледа в оня дъгоцветен зимен подиробед,
тя се проточваше из ширната и топла улица като
над бавен и закътан дол.
И виждах я понякога да се издига, за да увисне над онова,
което можеше спокойно да бъде бряг на някоя река.
О, тогава нищо на света не биваше ужасно.
По тая улица в самия център на града имаше един
            възможен склон, и аз засилен
        го изкачвах.
И вятърът помиташе накичените шапки на старите госпожи.
Не го раняваха дори и кротките бастуни на замислените
                         господа.
И пламваше, подобно роза от самозаблуда, от целувка само,
по бузи на невинни хора.

 

Дърветата в редица бяха неподвижна пара,
провесила се нежно
от цялостната синева. Почти из въздуха,
аз бързах с колелото, усмихвах се и отминавах...
и помня прекалено ясно
как крилете си прибирах досам училищния праг.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 30. май 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]