Алфонс Але (1854 - 1905)

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Какво се случи на нашия приятел Адолф,
който, както се подразбира от името му, неведнъж бе патил в живота

 

Алфонс Але

 

Превод от френски: Евгения Динкова

 

 

 

         Според думите на не знам кой глупак сънят бил загуба на време.
         - Загуба на време ли! Сънят! Кой е изрекъл тази мъдрост?
         - Аз, Густав.
         (Да, спомням си: този глупак се казваше Густав).
         Сънят, загуба на време!
         И ето че от устата на нашия приятел Адолф – който както се подразбира от името му до този момент седеше кротко – потича поток ругатни!
         - Сънят, загуба на време? Мухльо с мухльо, чуй от мене, че единствените часове на денонощието, заслужаващи благородното име време, са тези, които посвещаваме на съня, на сладкия сън, на божествения сън. О сън, омая на духа, о блажен покой!
         Като пропремина възбудата, Адолф придоби отново унесен вид, задоволявайки се отвреме навреме печално да пусне кълбо дим от лулата си.
         Да, ама точно на тая блейка, дето клепачите й мигом натежават като олово, според израза на Едгар Берион1, се случи нещо необичайно.
         Нашият приятел бая се натруди, докато си намери подходяща квартира, идеална квартира, където да може да спи, без да бъде обезпокояван от никого.
         Сградата беше иззидана с дебели стени, които поглъщаха шума, прозорците на стаята му гледаха към вътрешния двор, истински кладенец на мълчанието, съседите изглеждаха като подпълнени с вата, с други думи всички условия за невдигане на шум бяха налице.
         - Прибера ли се, обичаше да казва Адолф, си нахулвам халата (едно старо сако, което кръстих така за да го удостоя с внимание) и пантофите, прибера ли се и дръпна ли резето, ако ще да съм имал най-големите разправии през деня, ако ще най-големите ядове да ме дебнат заранта на изтривалката, не ми пука, чувате ли, не ми пука!... Отмалявам при мисълта, че след малко ще се опъна и ще къртя, разбирате ли, ще къртя като пън!
         Един хубав ден или по-точно една хубава вечер, или още по-точно една лоша вечер не без ужас Адолф откри, че стаята над него, която известно време беше стояла празна, отново е обитавана.
         Добре, но от кого?
         От някакъв квартирант, с каквито за жалост изобилстват този род сгради, които като изсулят дясната си обувка, я оставят да се изтърколи на пода.
         Налага се да добавим, че като изсулят другата (следователно лявата), правят същото.
         Нещо което кара почитаемата, макар и малко необичайна, но все пак почитаемата общност на жителите от долните етажи (О.Ж.Д.Е.) да подскача като ужилена.
         Нашият приятел Адолф, който беше свикнал да си ляга към десет вечерта, се ококори, когато точно в полунощ се чу троп-троп.
         Следващата вечер (или сутрин, както предпочитате, защото полунощ е на ръба), ново смущаващо троп...троп.
         - Карай! - си казва Адолф филосовски, нищо че това не е по вкуса му, ще се наложи да заспивам след полунощ, след като това животно си изсули обувките. Дотогава ще чета някоя хубава книга, а ако ми дотегне... някоя лоша.
         Троп...троп!
         Троп... ...троп!
         Троп... ... ...троп!
         И тъй нататък.
         Първото троп е звукът, издаван от първия чепик при падането му на пода, второто троп е звука на втория. Пунктираната линия помежду им изобразява промеждутъка от време между изтрополяването на двата чепика.
         Ако читателят любезно хвърли поглед на земемер върху многоточията по средата, лесно ще забележи, че линейното измерение на поредицата точки почва да расте.
         Тази явна нередност идва оттам, че споменатият промеждутък всяка вечер растеше по аритметична прогресия, нещо което излагаше нервите на горкия Адолф на все по-тежко изпитание.
         Първоначално той се състоеше от няколко бързо отлитащи секунди, но когато за пръв път Адолф ни спомена това, вече достигаше пет минути.
         Троп!
         Представете си, че с обичайната си походка отивате да пуснете писмо на пощата, който е на двеста и петдесет метра от вас, и че на връщане отново чувате:
         Троп!
         Лека-полека петте минути станаха петнадесет.
         Какво правеше оня горе?
         Адолф, както впрочем се подразбира от името му, така и не разбра.
         Четвъртинката се превърна в цял час.
         Работата е там, че горкият Адолф въобще, ама въобще не можеше да заспи преди да е чул второто троп!
         ......................................................................................................................................
         Мина време.
         Един ден срещам Адолф.
         - Как е твоят съсед? – питам.
         - Това говедо ли, заради него днес закъснях за работа... Умирах за сън, но нали знаеш, държа да ми е мирна главата!... Представи си, чух изтропването на втората му обувка чак в осем и половина.

 

 

 

 

----

 

 

1 Как между впрочем въпросният психиатър си въобразява, че ще я карам без неговия „Журнал по хипноза“? Стават вече два броя, как не го получавам. [горе]

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишен разказ | съдържание

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. май 2018 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]