Искате бързо и лесно да станете писател.
         Ето стъпките:
         1. Вие сте знаменитост (политик, музикант, актьор, медийна звезда, следствен или затворник) и имате своите 15 минути слава.
         2. При вас идва издател, който е надушил бестселъра и печалбата, и предлага да разкажете историята си.
         3. Намирате талантлив писател, беден и гладен, но още убеден, че единственото, което иска, е да пише.
         4. Трите страни сключват договор. Машината се задейства.

         Искате да станете писател под наем.
         Ето условията:
         1. „Литературният роб“ е абсолютно дискретен.
         2. Стриктно спазва сроковете.
         3. Приспособява се отлично, за да задоволи изискванията на издателя и на мнимия автор.
         4. Спестява за времето, когато всички ще се правят, че не го познават.

         Проектът е успешен, ако всички страни са осребрили приноса си.

         * * *

         Научих почти всичко възможно за литературните роби – бях си представял, че те не са толкова многобройни, а всъщност се оказа, че са цял легион. Робът е писател в нелегалност, нещо като таен агент, комуто се плаща, за да спекулира с пострадали оригинали – един вид алхимик на клавиатурата. Беглата му сянка витае из кулоарите на издателството, взема катастрофални ръкописи и връща завършени произведения, които след няколко седмици нерядко влизат в топлистата на най-добрите продажби.

         Първото необходимо качество на литературния роб, разбира се, е дискретността.
         „Омесих кал – пише Бодлер – и я превърнах в злато.“ Приблизително същото заявяват и някои роби, които са фрустрирани от нечий голям успех, постигнат единствено благодарение на тях, и които се изкушават да издадат тайната. Но ако го сторят, това завинаги би компрометирало тяхната кариера, защото роб, който не си трае, е обречен на смърт.
         Трябва да се знае, че „литературното робство“ е авариен изход за множество писатели, чиито единствени постъпления са хонорарите върху техните произведения – често недостатъчни, за да оцелеят.

         В повечето случаи робите се подбират измежду множеството автори с талант, но неуспели да си извоюват лаврите на успеха. Ерик Орсена, който пишеше вместо Франсоа Митеран, не се вмества в тази категория, тъй като не може да се оплаче от липса на пари и слава. Приятелството или духовната близост понякога са достатъчна основа за неподозирано сътрудничество.

         Политиците са първите клиенти на литературните роби. След тях идва ред на звездите от естрадата и киното, водещите от радиото и телевизията, спортистите, осъдените за убийство затворници и други херои, за които са били написани редица статии и репортажи. Това осигурява на издателя гарантирани продажби, понеже потенциалният читател купува преди всичко книги, чиито сюжети са тясно свързани с актуалните теми. Следва да се изтъкнат и туристическите публикации, книгите с рецепти и дори някои блестящи, но неумело изложени научни изследвания. И накрая биографиите на повече или по-малко богати хора също осигуряват препитание за робите, на които тези претенденти за топлистата плащат от джоба си. Колко ли издатели получават, без да знаят, ръкописи, изготвени от вече платени наемници?

         Второто качество на литературния роб се състои в стриктното спазване на сроковете. Безсмислено е да се предаде през август ръкописът на книга за колоездач, участващ в Тур дьо Франс през юли, или пък автобиографията на певец цял месец след концерта му в престижната зала „Олимпия“. Излизането на книгата трябва да съвпада с медийното събитие, иначе издателят губи пари, а робът – голяма част от своята репутация.
         И накрая, третото ценно качество е отличната способност за приспособяване, която задоволява изискванията на издателя и на мнимия автор. Добрият роб трябва да може да се абстрахира от своите лични предпочитания и вкусове, за да съчетае работата си с намеренията на своя клиент и с желанията на своя работодател. Успехът му е гарантиран едва когато всеки участник в проекта остане доволен от неговата реализация.

         Дали вече не живеем във време, в което всяка личност непременно иска да се изразява чрез писане? За да отговорим на този въпрос, трябва да разкрием, че днешните читатели са жертва на най-голямата интелектуална лъжа, откакто Гутенберг е изобретил печатарската преса.
         Според Патрик Ковен в 80% от издаваните във Франция книги има намеса на литературни роби. Други автори посочват по-малък процент, като подчертават разликата между изцяло написаните от робите книги и произведенията, при които те само са преправили некадърния ръкопис. Във втория случай се използва по-скоро терминът rewriting (пренаписване) от някакъв англофилски снобизъм, заразил и парижките издатели. Аз предпочитам да употребявам думата „пренаписване“.
         Каквото и да се каже, авторите, интервюирани от Каролин Жедуаб по време на брюкселския панаир на книгата през 1995 година, единодушно твърдят, че това явление се разраства до неподозирани размери.
         В парижките мазета действа същинска подмолна власт – цяла армада от раци, която сграбчва и най-малкото написано листче, за да го погълне, смели и изхвърли под формата на коректури с редактиран словоред.

         Днес, когато косите ми са побелели, погледът ми обхваща половин век на низост и безчестие, но и на неочаквано добри приятелства.
         Писал съм романи, есета, статии, предговори. Всичко, издадено с моето име, едва изпълва един рафт, ала текстовете, които съм написал, но не съм подписал, могат да запълнят цяла библиотека.
         Трябва ли да изпитвам угризения или напротив – да се радвам на целия този фарс?
         В крайна сметка кой е излъганият? Публиката? Мисля, че през последните години читателите значително се промениха. Навремето хората бяха очаровани от съдържанието на книгата, а не от нейния автор, макар че имаха представа от неговата биография. Персонажите от фабулата бяха единствените герои. Днес публиката търси кумири, а ако няма такива – поне събития. Култът към идолите и манията за чествания изместиха традиционните литературни стойности. Редки са читателите на ръкописи (Жан Полан бе предрекъл това преди близо петдесет години), способни да открият качествата на даден стил, редки са и добрите редактори в издателствата, чиято професия е тъкмо да помагат на таланта да изпъкне. Освен това все по-рядко излизат творби с новаторски стил или просто написани на правилен език.
         Книги по актуални теми, разкрития за скандали, снобски романи или провокационни разкази на гротескни нимфоманки съставляват основната част от съвременния издателски фонд. И качеството на стила като че ли е последна грижа. Впрочем защо им е да му обръщат внимание, след като тези книги се продават с тонове, занимават медиите и привличат филмовите продуценти като мухи на мед?
         Ето защо литературните роби най-често биват канени, за да пишат “бързо и правилно”. След няколко десетилетия вероятно ще изчезнат и ще бъдат заместени от сценаристи или машинописки.

         Мнозина талантливи писатели умират от глад, но това рядко се случва с литературните роби, готови да се замесят и в най-тъмните далавери за една пачка пари (понякога тънка, понякога дебела).
         О, роби, мои братя по черно мастило, бъдете проклети, задето давате своя принос към посредствеността, като вадите от калта недостойни текстове и ги излагате на слънчевите лъчи! Аз, печалният балсаматор на трупове, също споделям вашата съдба и моля за прошка, защото за да оцелея, върша тази работа за шепа дребни пари в моята паничка.
         Не сме ли все пак нещо повече от нещастници, действащи в сянката на неуспелите си книги, за да усъвършенстват книгите на другите? Или се мъчим чрез спорната си намеса да облагородяваме издания, които без мнимия ни талант завинаги биха отблъснали публиката от четенето? Втората хипотеза ми се струва твърде претенциозна. Въпреки това без живия, образен език на Ерве Прюдон първите две книги на Ардисон несъмнено биха разочаровали почитателите на неговите предавания.

         В края на тези спомени си давам сметка, че думите ми рискуват да се сторят горчиви на някого и да обезкуражат евентуалните таланти. Като се има предвид какви заплахи са надвиснали над нашия език, подобно впечатление у читателя би означавало, че не съм постигнал целта си. В бележките на издателите върху ръкописа често се появява позорното възражение “диалектна форма, която следва да се избягва”. Всеки път се бунтувам, защото регионализмите, независимо дали идват от Франция, Белгия, Швейцария или Квебек, са съставна част от разнообразието на нашия език и от вековните му корени. Колко вкусни са тези думи, миришещи на прясно опечен хляб и на сено, на потта под мишниците на разцъфтели момичета и на намокрените от дъжда покриви! За разлика от тази строгост към изразите, оцелели въпреки модерните времена, забелязваме една блажена търпимост към англо-американските неологизми. Редакторите немеят и може би тайно се прехласват по думите, които идват отвъд Атлантика. Те никога не заместват факс с френската дума telecopie или имейл с електронна поща.
         Сигурно вече съм остарял. Тогава so long, читателю, и have a nice day. Последното желание на литературния роб ще бъде да убеждава желаещите да станат писатели, че нашият език е най-красивият на света.

***

         Мистерията около автора

         Доколкото изобщо се знае нещо за него, то е, че е сравнително известен белгийски писател от по-старото поколение (и вероятно издаван на български), но дори и собствените си произведения подписва с псевдоним. Договорът за правата над това издание дори не е подписан с издателството, а само с редактора, и то като договор между две частни лица. И това е всичко, което можем и имаме право да кажем.

---

Публикацията е предоставена от Издателство „Библиоскоп“.