Ако я сравняваме с други дисциплини, не е рисковано да поддържаме, че преводът търпи известно закъснение що се отнася до погледа, който е отправял към себе си и размисъла за същността му, който този поглед означава. Макар да е уместно да уточним, че забавяне не означава абсолютна липса на размисъл. Ако можем да приемем за несъмнено, че практикуването на самоанализ се извършва от много години, и че от най-разнообразни перспективи са се изтъкавали постепенно многостранни теоретични положения, очевидно е също, че преводът едва напоследък е започнал да преравя своето минало, и с това е започнал да изработва класификационния опис на своята история.
         Така, през последните години, като постепенно развива свое самосъзнание отзад напред, преводът се опитва да си предостави собствена идентичност, една форма да се вглежда в себе си и да разпознава онова, което му се струва характерно. Тази къртовска работа се оказва определяща за гилдия, която обществото като цяло обикновено счита за чужда и странична, може би защото това, което крие самата дума „превод“, е една идея, която се е развивала с времето, ставайки все по-абстрактна, по-сложна и по-противоречива. Няма епоха, която да не е имала собствена представа за превода, и няма преводач, който да не е практикувал заниманието си като функция на господстващата догма на времето и пространството му.
         Така, в един свят все повече глобализиран в икономическо отношение и белязан в културно от неизбежното бликване на разнообразието като допълнителна ценност към националните идентичности, изглежда е дошъл часът, в който преводът трябва да поеме пътя към благодетелен размисъл, който да го оправдае пред него самия и му придаде обективно признание в рамките на социалното съсловие, където взаимодейства с останалите културни дейци и създатели на цивилизация. Например, какво сме ние пред писателя? Негов двойник ли сме? Само една втора инстанция ли сме? Имаме ли право да издигнем идеята, че нашата задача е също валидна форма на литературно творчество? Доколкото въпроси като тези постепенно се разпознават, дотолкова преводачите ще бъдем способни да придобием самосъзнание и, като последица, да разработим една етика, която да ни позволи да придобием видимостта, която толкова ни е липсвала в лабиринтната тъкан на историята на културите. Ако някой смята, че това за липсата на видимост не е много вярно, бихме могли да се запитаме защо продължава да бъде в сила в наши дни старата дамга, която ни свързва почти винаги с редуциращото понятие за предателството, и почти никога с по-широки понятия, по-положителни, като това за създаването?
         Антоан Берман, когото трябва да провъзглася за водача, на когото основавам много от настоящите си доводи за хоризонта ми на преводач, твърди, че преводач без история е осакатен преводач. Струва ми се, че трябва да му дадем право: това, което аз правя, някой друг вече го е правил преди и начинът, по който превеждам, не е никакъв първи плод на моята находчивост, колкото и да ми изглежда, че току-що откривам черната нишка. Но как мога да възприема собствения си опит на преводач, ако не познавам опитностите на толкова други преводачи, които са ме предхождали? Как мога да търся своя идентичност, когато корените ми са скрити от миража на модното и актуалното?
         Пред всичко това изниква един въпрос, който никога не е преставал да упражнява огромно обаяние върху всички нас: как преводачът вижда сам себе си? Или още по-добре, и за да се превърне обаянието в усложнение: как е виждал преводачът себе си в течение на вековете? И което произтича от това: как е защитавал пред другите труда си, изхождайки от една идентичност, която му е дала вътрешната сила да оцелее? Предвид ограниченото пространство на това изложение, ще си позволя да направя само две отпратки към нашето минало, за да ги приема като изходна точка за последващо развиване на въпроса за това, което ми изглежда от спешна нужда: да поемем в търсене на видимост, която с времето да ни позволи да се сдобием с идентичност на преводачи. Да имаме самосъзнание. Да сме на висотата на най-присъщите си очаквания. Не ще е напразно да кажа, че се обръщам преди всичко към своите мексикански колеги, сегашни и бъдещи, към всички нас, които по някакъв начин живеем в една професионална действителност, която отстои далече от това да бъде идеална, но която в края на краищата е в наши ръце да променим. Моля ви впрочем да не четем тези, които ще си позволя да цитирам тук, с намерението да доведем докрай една критика на различните им преводачески научни постановки. Макар идентичността на един преводач и формата му да превежда да не могат да се отделят, критичният анализ на неговата практика, засега, е съвсем друга работа.
         Да започнем, впрочем, откъдето трябва да започнем: свети Йероним. В прочутото си Послание към Памакий патронът на преводачите - почитан тук и там и година след година в много краища на планетата - изготви паметна защитна реч, за да даде точна сметка за „най-добрата форма да се превежда“, и най-вече, струва ми се, за да се защити от обвинението, че е лош преводач. В резултат на това, че някой открадва едно писмо на папа Епифаний, което свети Йероним превел от гръцки на латински за Еузебий от Кремона, и след като по неясни пътища писмото става публично, пише една филипика свети Йероним:

         [...] от моя страна го помолих екземплярът да се пази вкъщи, и не беше лесно да се разгласи. Така стояха нещата година и половина, докато [...] гореказаният превод, от шкафовете на Еузебий, потегли за Йерусалим. [Това] даде на моите противници повод да лаят срещу мен. Оттам полека-лека разтръбяват сред глупаци, че съм фалшификатор, който не е тълкувал дума по дума, вместо „почитаем“ съм сложил „най-скъпи“ и, със злонамереност на тълкувател - нещо, което не е позволено да се каже - не съм пожелал да преведа суперлатива „многоуважаем“. Тези детинщини и други от тоя род са моите престъпления.

 

         Малко по-нататък продължава с това, което е основата на неговата защита и, както го виждам, би могло да бъде защитата, която всеки от нас може да направи на своя труд:

         Дотук говорих като да можех аз да променя нещо в споменатото писмо, и обикновеният превод може да съдържа грешка, което ще да е, във всеки случай, грешка, а не престъпление. Но истината е, че самото писмо показва, че нищо не се е променило от смисъла, не се е добавило каквото и да е, нито се е измислило някакво наставление; [...] Защото аз не само признавам, а провъзгласявам нависоко, че извън светите Писания, в които дори редът на думите затваря тайнство, в превода от гърците не изразявам дума за дума, а смисъл за смисъл. И имам по тази част за майстор Тулий, който преведе Протагор на Платон и За стопанството на Ксенофонт, и речите, прекрасни, на Есхин и Демостен, които са произнесли един срещу друг. Не е моментът сега да разказвам подробно колко неща съм пропуснал, колко съм добавил, колко променил, с цел да изразя присъщото на един език чрез присъщото на другия.

 

         Тук има място едно наблюдение от първостепенно значение, за да подкрепя това, което възнамерявам да обоснова: споменаването на Тулий, когото свети Йероним приема за учител, е точно простото позоваване, което ни открива историческото съответствие на онзи скромен ретроспективен поглед, което ни сдобива с произход, и което нашият поглед полага като предходник във времето и пространството. Без съмнение можем да видим тук едно указание, че сведенията за установяване на една идентичност са се търсили откакто има преводаческо съзнание. Всички хвърляме поглед назад и наоколо, за да се опитаме да определим мястото си и с това да утвърдим един дискурс, който да се противопостави на нашата легендарна изолираност, нашия тежък вързоп от самота. И казвам това съзнавайки, че една от основните критики, които са отправени към свети Йероним, е неговото упорство да преведе Библията практически без чужда помощ.
         Що се отнася до това, което Берман счита за традиция на етноцентричния и анексиращ йеронимов превод, който е станал каноничен на Запад и който продължава да бъде толкова самодоволен в наши дни, макар да е много по-малко очевидно, продължава така преводачът на Вулгата в друга част на своето послание:

         Няма да ми стигне денят, ако поискам да приведа свидетелствата на всички, които са превеждали според смисъла. Достатъчно е засега да цитирам изповедника Хиларий, който преведе от гръцки на латински проповедите за Йов и премного трактати за псалмите. Хиларий не се ограничи до вялата дума, нито се извъртя с вонящото тълкуване на селяците, а, по закона на победителя пренесе, да го кажем така, запленен, смисъла на своя собствен език. [...]
         Четем при Марко (5, 41), че казва Господ: „талита куми“, и веднага се добавя: „което означава: момиче, тебе казвам: стани“. Порицават евангелиста за лъжа, че е добавил: „На тебе казвам“, когато на еврейски има само „Момиче, стани“. Но не, евангелистът добавя: „тебе казвам“, за да придаде повече патос на изречението и да изрази призива и мощта на Господ.²

         Това, което е интересно тук, е да се попита: кой е преводачът? Вярващият човек, който не се съмнява накъде да отправи стъпките на най-дълбоките си вярвания и по същите онези пътища отправя постепенно преводаческия си труд, или земният човек, загрижен по-скоро за доброто „функциониране“ на езика, на който се изразява? Казва по-нататък:

         Трудна работа е този, който следва чуждите линии, да не излезе в някоя точка извън тях и тежка задача е добре казаното на един език да запази същото изящество при превода. Там имаме нещо, което е изразено с присъщото на една само дума. Нямам под ръка друга своя, за да означа същото, и като търся смисъла, с големи заобиколки, едва извървявам няколко крачки от пътя. Нека се прибавят лъкатушенията на обърнатия словоред, разликите в падежите, разнообразието на фигурите и, накрая, онзи собствен гений и, така да се каже домашен на всеки език. Ако превеждам буквално, звучи лошо; ако, по необходимост, променям нещо в реда на речевия поток, ще изглежда, че излизам извън служенето си като тълкувател. [...] Ако някой вярва, че при превода не страда изяществото и привлекателността на езика, нека преведе Омир дума по дума на латински; и ще кажа още: да го предаде на собствения му език в проза и ще види колко смешен стил ще се получи: най-красноречивият от поетите едва ще може да проговори.

 

         И по-нататък се оплаква:

         [...] И става така, че в откъса, който четем и превеждаме: И ще покара младочка от Иесеевия пън, и клон ще израсне от неговия корен (Исаиа 11, 1 според LXX )³, на еврейски, съгласно присъщото на онзи език, се пише: Ще излезе една пръчка от корена на Иесей и един назарянин ще порасне от неговия корен (Исаиа 11, 1 според евр.). Защо изпуснаха това Седемдесетте? Ако не е редно да се превежда дума по дума, светотатство е да се скрива или нехае за тайнството.

 

         Както можем да видим, при свети Йероним съжителстват двата импулса: този на същинския преводач, който поема защитата си и очертава идентичността си от една чисто научна преводаческа гледна точка, така да се каже „теоретична“, тръгвайки от понятия, които звучат познати за нашия слух: нива на езика, полисемия, несъответствие на еквивалентностите, различен ред на синтагмата, реторически фигури..., но впоследствие прехвалва един евангелизиращ порив, който измества и отрича противоположната му теоретическа част. Това двулико поведение, както ще видим веднага, не е проява по изключение при свети Йероним. Мартин Лутер, другият голям, когото ще си позволя да цитирам, също го проявява по свой начин повече от хиляда години по-късно. Свети Йероним, впрочем, ни завеща в това послание една припокрита тъкан от размисли, защити и свидетелства, които ни говорят много за нуждата, която изпитва преводачът чудак, да търси смисъл на съществуването си, идентичност, която да му позволи да съществува и да се защитава пред себе си и пред останалите.
         Лутер е преди всичко практик на превода, отбелязва Катрин Боке в пространната си студия Изкуството на превода според Мартин Лутер. „В предговора си към Писмо до римляните - ни казва Боке - Лутер заявява, че това послание е крайъгълният камък на Новия Завет, най-чистото евангелие, и че си струва християните не само да го знаят наизуст, 'дума по дума', а и да го практикуват всекидневно, да се подхранват от него като от 'всекидневен хляб на душата им'. Като противопоставя толкова ясно „дума по дума“ и „практикувам“, Лутер ни открива до каква степен стига привързаността му към практическото осъществяване на нещата. Така, за него, да превежда Писанията е било несъмнено да практикува едно "приложно тълкуване", и Боке настоява, че без да има значение дали става въпрос за превода, за печатането или за християнската вяра, Лутер е имал очевидно отвращение към мъдруващите, които никога не се захващат за работа.
         Това без съмнение много може да ни помогне да разберем тона на неговото прочуто „Послание за изкуството на превода“. В него Лутер се защитава енергично от „магаретата паписти“, които без да са практикували никога превода, или както го казва той със собствени думи, „без никога да не са опитвали да преведат дори два стиха от библията", се считат способни и годни да критикуват неговия труд, осъждайки факта, че Лутер е добавил една несъществуваща в оригинала дума:

         Ето моят отговор на първия въпрос. Умолявам ви пътьом, на такива магарета и на техните ненужни хленчения за думата сама им казвайте само „така го иска Лутер, и потвърждава, че той е повече доктор от докторите на цялото папство; така трябва да останат нещата“. Решен съм да продължавам да не ги зачитам, докато продължават да бъдат хора (искам да кажа магарета) от такова естество. Защото между тях има толкова безсрамни нахалници [...] които не са усвоили и собствената си наука, тоест, науката на софистите, и въпреки това, се нахвърлят върху мене в тези неща, които не само надвишават цялата софистика, а и [...] са много над цялата мъдрост на света и на разума. Не трябва магарето да се напъва да пее, защото ушите го отличават незабавно.

 

         Поучително е да се наблюдава насмешливият и нападателен тон, с който Лутер се отнася към своите хулители. Не им дава отсрочка и се нахвърля на шийната им вена:

         Ще си позволим, един път, да се похвалим и поголемеем пред тези магарешки глави; и по същия начин, както Павел се хвали сам срещу своите несмислени светци, искам да го направя аз срещу моите магарета: „Че те са доктори? Аз също съм. Мъдри са? Аз също. Теолози? Аз също. Умеят да спорят? Аз също умея. Те са философи? Е, аз също. Диалектици са? Също и аз. Учители? Аз също. Те пишат книги? И аз ги пиша“.[...] Ще продължа моята възхвала. Способен съм да изложа псалмите и пророците; те не могат да го направят. Аз мога да превеждам, те не. Мога да чета Светото Писание, те не. Мога да се моля, те не. И слизайки на арената: познавам собствената им диалектика и философия по-добре, отколкото всички те заедно, и зная отлично, че никой от тях не разбира Аристотел.

 

         Така де. Много ми се иска да мисля, че четем едно енергично протестно писмо в илюстрованото списание Корео де Ла Хорнада, предшествано от никога не липсващото „долуподписаните“. Но преводачът Лутер не се показва същия към онези, които счита свои спътници. Да сравним доброто му разположение да обясни, да „теоризира“ към онези добри християни, които споделят неговите убеждения:

         Въпреки това, заради вас и заради близките нам, ще ви изясня причината да употребя думата сама, макар в Гл. Трета на Римляни да не се появява сама, а solum или tantum (само). [...] Знам много добре - и нямаше нужда да ми го преподават папистите - че нито латинският текст, нито гръцкият имат в трета глава на писмото до Римляните думата сама, съвсем вярно е, че тези четири букви, сама, не се намират там. При все това, тези магарешки глави ги гледат, както гледа крава нова колонада. Не си дават сметка, че, независимо от това, намерението на текста ги съдържа, и че е необходимо да се сложат, ако искаме да превеждаме ясно и с форма, която да се окаже резултатна. Опитах се да говоря на немски, не на гръцки или на латински, тъй като моето начинание е да понемчвам. [...] Не трябва да се домогваме тези латински букви да говорят немски, което правят онези магарета; тези, които трябва да бъдат питани са майката в дома, децата по улицата, обикновения човек на пазара, и да извлечем формата им на говорене, вглеждайки се в устата им. След като сме направили това, тогава може да се превежда: ще бъде единственият начин да разбират и да си дават сметка, че се говори с тях на немски.

 

         Става очевидно, че тази теоретична разработка е здраво закотвена в конкретното наблюдение на говорещия, за да се тръгне оттам в търсенето на метатекст, съобразен с езиковата и културна действителност, преобладаващи в даден момент. С други думи, Лутер славославя пригодността на превода, центрирана в приемния текст. Там се корени убеждението му на преводач. Но колкото и да е вярно, че това теоретизиране е донякъде систематизиращо, не престава да бъде полемично и противоречиво в много направления, както когато обявява, че:

         Въпреки всичко, много съм се пазил да не се отдалечавам от буквата, и както аз, така и моите сътрудници сме се грижили да се придържаме към буквалния смисъл на откъсите и да не действаме с излишна свобода. [...] предпочитал съм да посягам на немския език, вместо да се отклонявам от словото [Христово, подразбира се]. Ах! Превеждането не е едно изкуство, при което всеки може да прави каквото си пожелае, както смятат тези свети неразумни; изисква сърце прямо, състрадателно, отдадено, благоразумно, християнско, мъдро, опитно, привикнало. Затова съм убеден, че не може да превежда точно псевдохристиянинът или сектантът [...].

 

         Отново изниква ясно въпросът: кой е преводачът? Лутер се бори също между две поведения, които не насила се сработват. Напротив. Ако намерението му е било да „понемчва“ - и да не забравяме, че се смята, че той е спомогналият да се установят основите на модерния немски, - защо теоретичната му разработка се размива и губи сила пред напора на вярата? С подобни дилеми сме се сблъсквали всички в даден момент. Всички сме изложени на опасността да изгубим преводаческия компас, тоест, нашата начална идентичност, и да я оставим в подчинение на нашите убеждения, вярвания, идеология. Защото колко трудно се оказва да успеем да вдигнем диги между едното и другото. По тази причина, в двата споменати случая, се оказва много сложно, да не кажем несправедливо, да разграничим преводача от вярващия човек и предан на доктрината. И трябва да поясня, че ги подбрах, защото така може да стане ясно, че няма преводаческа идентичност, която да не е неотменимо свързана с дадено време, обстоятелства и лична история.
         Само така може да се разбере и приеме, без да се правят оценъчни съждения, че Антоан Галан, прочутият френски преводач на 1001 Нощи, е добавил в своя „превод“ различни приказки, които не са фигурирали в оригинала. Приказки, които, впрочем, сега са основополагащи за световната литература. Но кой знае, че Аладин, онзи с вълшебната лампа, и също Четиридесетте разбойници, се дължат на перото на Галан и не точно на един превод, в смисъла, в който бихме могли да го разберем в наши дни? Само поредица от много точни исторически обстоятелства са могли да породят хипертекстуалния феномен на превода на Галан, толкова в дълг на традицията на "неверните красавици" на френския класицизъм, както го обяснява Берман в Преводът и буквата или подслонът на далечното (La traduction et la lettre ou l'auberge du lointain):
         Класическа Франция беше положила своя език като образцово средство на общуването, представянето и литературното творчество; това средство е било съставено чрез изключването на всички диалектни и чуждестранни лингвистични елементи. [...] Вижте например „превода“, който Волтер предложил на прочутите стихове на Хамлет, „to be or not to be, that is the question“: „Demeure, il faut choisir, et passer a l'instant / De la vie a la mort et de l'etre au neant.“
         Трябва ли да предполагаме, че Волтер е сгрешил в това, което е смятал за своя представа за добър превод? Трябва ли да съдим Галан, че е подхвърлил непозволено някои приказки, за да „обогати“ своя превод, за да „подобри“ оригинала? Не мисля. Преводачът Галан е продукт на времето си, каквито сме всички ние. Така че, ако се върнем към Лутер, в увода - подписан в Нюрнберг, на 15 септември на една толкова далечна година като 1530 - на цитирания тук документ ще намерим мотивацията му да напише онова послание, тъй препълнено с взискваща сила и звучни плесници:

         [...] в тези времена много думи бяха казани относно превода на Стария и Новия Завет; в действителност, враговете на истината претендират, че текстът е променян на много места или направо преиначен; това предизвика, у много обикновени християни, и включително сред начетените, които не познават еврейския и гръцкия език, възмущение и ужас. Трябва да се очаква, че с това писмо охулванията на неверниците ще спрат поне отчасти и че благочестивите хора ще се освободят от своите притеснения. Навярно това писание може да има като последица и написването на още нещо по същия въпрос или същата тема.

 

         Тук ме убеждава преди всичко толкова прямата форма, в която Лутер подхвърля намеците: писмото му, доверява той, може да има за последица предизвикването на други реакции в същия смисъл. Призовава за дебат, или може би за солидарност от други, които като него дължат собственото си съществуване на това, което означава да превеждат.
         Добре тогава, как можем да пренесем един толкова отдалечен от нас във времето опит към едно настояще, което продължава да ни отрича отличителността? Как можем да се възползваме от най-различните опитности на миналото, защитите, които на времето си са направили предходниците ни на своя труд, за да положим основите на собствената си видимост, в името на тъй необходимото изграждане на една идентичност на преводача? Предполагам, че има едно условие sine cua non: трябва да оставим всеки един да продължава да живее при обстоятелствата, които му са се паднали да живее. Не можем да помолим свети Йероним, нито Лутер, нито Галан, нито мнозината други, които обитават нашия пантеон на преводачи, да ни зарадват с подаръка на една идентичност и теории, които да звучат сладко в ушите ни и да са като изработени от самите нас. Да вървим към тях, но само за да ги четем, без да ги съдим. Нека не им налагаме ситото на нашата „модерност“, за да изработваме оценъчни съждения. Само така ще можем да си дадем сметка, че са минали през сходни трудности, макар много различни в родословието си, и ще извлечем най-добрата полза от техните размисли и преживелици. В една преработка на нещо казано вече в началото, ще парафразирам Берман така: една от най-грубите грешки на един преводач е да претендира, че може - може би поради незнание, може би поради самонадеяност - да съди предходниците си, без да разбира, че онези преводачески хоризонти са се създали при неповторяеми обстоятелства. Единственото, което наистина ни е дадено да правим, е да разбираме причините на онези хоризонти от миналото, за да строим постепенно с по-добри материали нашите хоризонти от сегашното. Това се отнася както за теоретичните положения, в какъвто и смисъл да се развиват, така и за идентичността, която им е сродна.
         В местен контекст, имаме засега да си отправим толкова въпроси, че панорамата се оказва потискаща. Защо продължава заниманието ни да бъде потънало в законова и професионална ситуация на крайна беззащитност? Липсата на обществена видимост на преводача в тази страна и несъществуването на юрисдикция, която да регулира по изричен и ясен начин нашите права и задължения трябва ли да се вмени във вина на това, че издателската индустрия в Мексико е ненаситна индустрия, която се грижи само за частните си интереси? Всички ли издатели са наши палачи? Или трябва да се погледне от противоположна перспектива: това положение се дължи повече на нашата неспособност да съгласуваме една истинска гилдия, солидарна, цялостна, взаимодействаща, загрижена преди всичко да се познава и после да представя? И ако приемем, че тази е причината, колко време ще мине, преди да постигнем да имаме една представа толкова малко оскърбителна за нас самите, че да ни позволи да изградим една асоциация, или няколко асоциации, на литературни преводачи и да поставим в наш досег техните изгоди? Как можем да построим сградата на нашата идентичност по начин да успеем да изработим една етика на професионално оцеляване?
         Обаче, в пределите на формирането, пространство, в което се пада най-голямата част от отговорността, за да си изковем една представа за нашето минало, да си вменим една етика и да положим основите на настоящето си, има също много за правене. Какво изоставане сме натрупали спрямо направеното в други страни? За да представим само един пример, да видим случилото се в Испания през последните тридесет години. Взимам следващите редове от предговора към третото издание на възхитителната книжка на Хулио-Сесар Сантойо, Престъплението да превеждаш:
         Що се отнася до испанското пространство на Изследвания на превода, много, твърде много неща са се променили в Испания след като през 1985 година се публикува първото издание на този скромен том: изследванията, които тогава бяха за Дипломиране, станаха такива за Лиценциатура, има нови изследователски планове, нова Област на Познанието, трите Университетски Школи от онези времена (Гранада, Автономният университет на Барселона и Лас Палмас) са се превърнали днес в повече от десет Факултета (Виго, Сория, Саламанка, Малага, Комиляс, Алфонсо Х, Помпеу Фабра...), раздадоха се магистърски степени по Превод [...] в Ла Лагуна, Сантандер, Деусто, Валядолид, Аликанте..., Съветът на Университетите потвърди на Унивеситетът на Леон първата Докторска степен по Превод, отвори се Домът на Преводача в Тарасона и Преводаческата Школа в Толедо изглежда е започнала нов етап на възвръщане загубеното от миналото. [...] Очевидно е, че от едва осем или десет години постепенно се извършва видима промяна в общата стратегия, с която академичният и изследователски свят застава лице в лице с преводаческия феномен: атмосферата, която се диша, е вече съвсем нова, защото нищо подобно не се бе случвало по-рано и защото, въпреки че говорим само за десет години, нищо не е вече каквото е било [...]. Последиците от тази промяна са толкова очевидни, че почти не си струва да се споменават: в нарастващо историческо ускорение националната география започна да се изпъстря в последно време със събирания, понякога многочислени, около родовата тема и особените страни на превода, дотам, че тази плодовитост започва вече да привлича чуждото внимание, което гледа наполовина изненадано, наполовина любопитно този „кипящ свят на превода“, както преди години го назова Д. Емилио Лоренсо.
         Опрян на довода, че познанието за нашата история може да ни помогне да открием това, което сме, исках да говоря за видимост и за идентичност. Тези две идеи, ако ги гледаме откъм социология на превода, придобиват фундаментални етически конотации, тъй като ни задължават да се познаваме, да вземаме думата и да изработим един дискурс от първо лице в социокултурен контекст, максимално богат и сложен, но парадоксално вгорчен от дълбока повърхностност, що се отнася до превода. Дори в средите на интелектуалците не са изключени общите фрази, неточности и приблизителности, добронамерени или злонамерени. Поради това, само поемайки отговорността да се наблюдаваме, да видим какви бяхме и какви сме, да се обговорим, придобивайки собствен глас, ще бъдем в състояние да надмогнем тази ситуация. Този глас, който ни идентифицира и ни прави видими е съкровено свързан с „новата атмосфера“, за което говори Сантойо. Той се радва, че промените, които са се осъществили в Испания, са били способни да започнат да „привличат чуждото внимание“ върху това, което обикновено дискутираме само помежду си, като че се отнася за нещо срамно или не много достойно. Там ни остава храбрият призив на Лутер, който още навремето си е чувствал интуитивно важността на това писанието му да породи реакции и размисли на същата тема.
         От друга страна, към почти несъществуването на собствен дискурс, който да съсредоточи в нас външните погледи, трябва да прибавим една много печална действителност: това е страна без книжарници и в която почти няма читатели. Имаме един от най-ниските индекси на прочетени книги на глава от населението⁴ в света. Да видим размера на катастрофата: средно по-малко от една книга годишно. Това не е, и при най-добра воля, нивото на четене, което може да направи от нас асо в колодата. На това занятие му излиза скъпо не само липсата на глас, а и вървенето винаги нагоре по течението, след малкото читатели, които се появяват. Представяте ли си да имаше по цялата страна толкова книжарници, колкото клошарства има Ла Мичоакана? Ако такава беше действителността, няма съмнение, че нещата много щяха да се променят.
         Но въпреки нашата действителност да сме преводачи без читатели, без много предложения за работа и почти без книжарници, където да сложим текстовете си, вярно е, че също можем да видим светлини. Няма да е справедливо да отричаме, че сме напреднали. Нямаше да сме събрани тук, ако беше такъв случаят. Мисля, че през тези години, несъмнено, постигнахме някои важни неща. Проблемът е, че продължавахме да оставаме без ясна и силна идентичност, която да ни позволи да си изработим подходящ публичен дискурс. Може би поради това не успяваме да се включим още в националния дебат за културата с необходимата сила. Вярно е, че въпросът за нашата идентичност сме го припомняли винаги, но никога не сме се опвали върху масата да си направим дисекция и да анализираме всеки един от компонентите си. И си позволявам да направя едно основно уточнение: не говоря за морализираща идея за идентичността, която да плюе оценъчни съждения относно добре или недобре направеното в един превод. Такава форма на идентичност, която за нещастие приемаме по-често от желаното, има за резултат само предварителната дисквалификация и несхождането. По-скоро ми се щеше да говоря за идентичност, основана на позитивно критическо упражняване - в берманиановия смисъл на термина - която да ни позволи да се проучим в дълбочина, да ни доведе до изясняване на различните представи за това какви сме и което вярваме, че сме, и най-същностно важното: да ни направи деятели, обвързани с преводаческия си опит. Защото както се произнася Герта Паяс в есето си Етика за преводачи, "можем да крещим до прегракване, колкото ни държи гърлото, че нашият труд е творчески, че заслужава да фигурира сред изкуствата, или, както казват други, че е научен и че заслужава да се смята за наука. Това не служи за нищо; истинският артист е такъв, защото рискува, обвързан с изкуството; и почтеният учен рискува, обвързан с хода на науката и [това] публиката го знае“. Следвайки нейната постановка, се питам: докъде сме предразположени да бъдем етични преводачи в пълния смисъл на думата, готови да рискуваме, да приемем едно обвързване, за да се превърне преводът в публично и общопризнато дело? Както свети Йероним и Лутер са го направили по свой начин и в своето време, ние трябва също да излезем на светло. Трябва да оставим назад немият практик, послушен, печален, неутрален, невидим, или без когото може да се мине, несъществуващ.
         Жан Делил в есето си Размисли върху историографията на превода и нейните научни изисквания, предава един възхитителен анекдот, който може да ни накара да мечтаем: през ІХ век халифът ал-Мамун - да, така се казвал - плащал на своя преводач Хунаин ибн Исхак стойността в злато на теглото на преведените ръкописи. Достатъчно е да кажем, че цитираният преводач записвал преводите си на особено дебела и тежка хартия, и е удостоверено, че се е обогатил значително. Този факт, засвидетелстван в документи на епохата, ни показва от една страна признанието, което в един момент от нашата история е отдавано на практиката на превода, а от друга ни разкрива, че някой си Хунаин е бил на голяма почит и е постигал да се оценява сериозно труда му. Да го сравним с друг, не така блазнещ анекдот: неотдавна един господин позвъни в центъра за превод на ИФАЛ⁵, за да ни помоли да направим някои преводи, и като разбра, че му искаме двеста песос⁶ за преведена страница с 220 думи, ни каза: „Леле, толкова скъпо? Чуйте, и ако превода ми го предадете написан на ръка, не може ли да ми направите отстъпчица?“
         Искам да спра тук разсъжденията си, със сладко-киселия привкус на този анекдот колкото жесток, толкова и трогателен. Жесток е поради абсолютното незнание, което предполага, за нашата работа, а е затрогващ с искреността, с която бе подметнат въпросът, който, струва ми се, нямаше и най-малкото намерение да обижда. Работата е там, че този възможен клиент реши да не ни изпраща своите текстове и е много вероятно да е намерил, може би, някой познат, който да е приел да му предаде на ръка много по-евтин превод. Няма две мнения, нещата са така за момента. Но както сме изправени всекидневно пред тази действителност, в която хиляди подобни анекдоти се произвеждат повсеместно, въпросът е как можем да си дадем сметка, че пътят, който ни остава да извървим е все още много дълъг. Може би е време да започнем да мислим сериозно до каква степен ни липсва да задухат тук други ветрове, на обновлението, които да ни подтикнат към търсенето на идентичност, която да ни направи видими и морално отговорни за нашето случване в историята. Много благодаря.

---

Бележки на преводача:

¹ Слово на мексиканския преводач от френски Артуро Васкес Барон при откриването на ХІІІ Международна среща на литературните преводачи в столицата Мексико (2003). [горе]
² Свети Йероним, „Послание до Памакий за най-добрата форма на превеждане“, в Писма на свети Йероним, двуезично издание в 2 тома. Въведение, превод и бележки Даниел Руис Буено. Мадрид, Библиотека на християнски автори, 1962, том 1. - Бел. на автора. [горе]
³ Древногръцкият превод на 70-те тълковници е направен през ІІ век пр. н. е. и е известен с латинското име Септуагинта. [горе]
⁴ Мексико има 105 милиона жители. [горе]
⁵ IFAL - Френски институт за Латинска Америка (исп.). [горе]
⁶ Приблизително 20 щатски долара. [горе]