С Юли Габор се видях за пръв път в края на 60-те или началото на 70-те години на остров Маргит, пред касата на лятното кино, на опашката. Винаги имаше голяма блъсканица, чакане, дълга опашка още преди да отворят касата, билетите бързо се разграбваха. С минипола и черни ботуши, които стигаха до средата на бедрата й, тя беше доста забележително явление. Усмихваше се самоуверено, понеже всички нея зяпаха. Чак по-късно разбрах, че е дъщеря на Ева Руткаи и Миклош Габор.
         Майка й я посещаваше от време на време: идваше при нас в „Излишен екземпляр“. Средище на хора излишни, пратени в трета глуха, бе това работно място. От Алиса до Янош. Веднъж актрисата дойде с перелина и влезе заедно с дъщеря си в тясната кабинка за преобличане. Изчака я, докато се преобличаше. Ходеха заедно да обядват или на покупки. Юли по това време вече носеше очила с големи кръгли рамки. Стана сериозна. Майка й още не беше болна. (Не съм сигурен.) Баща й никога не идваше, но често търсеше дъщеря си по телефона. Мене ме търсеха често приятели, колегите все ми подвикваха да отида на телефона. Юли се дразнеше донякъде, но се смееше. И един ден, за най-голяма моя изненада ми предложи да ми даде назаем малката къща в Хювьошвьолд. Май вечно мрънках, че никъде нямам спокойствие. По онова време живеех при родителите си, бях се изнесъл от жена ми и се върнах на улица „Кавич”. Бяхме в развод. На работното си място се оплаквах, че няма едно кътче, където да съм на мира (дали не преувеличавах?), искам да пиша, а няма къде. („На Щастливия принц и на ум не му идва да плаче за нещо!“¹ Тогава още не го знаех.) Мрънках, мрънках, докато на Юли не й омръзна и един ден ми пъхна ключа в ръката: „Заповядай!”

         Главната лекарка предписа ново лекарство на жена ми, защото онова, което бе вземала досега, не й помогна. Толкова е ново, че още не се намира в аптеките. „Безплатен образец за лекари, не е предназначен за търговско разпространение” – пише на кутийката. Името му е смешно: Зипрекса. (Поне на нас ни беше смешно.) Трудно ни се обръща езика. „Второто“ му име или „подзаглавието“, или „типа“: Оланзапин. Не разбираме. Нима едно лекарство със смешно име (което по-късно пуснаха и по аптеките) ще донесе изцеление? Дали 2 х 1 таблетка дневно означава изцеление? Защо да не задам такъв въпрос? Eli Lilly et Co. Ltd. Basingstoke. England. Дали щастието идва откъм английските брегове?! Центърът за лечение е разположен на 70 км от Лондон? В някаква фабрика? Що за разстояние?! Що за пътища и необозрими далнини трябва да изброди душата, за да оздравее отново? В хапчета ли е скрито щастието?

         Нека се опитаме да проследим радостта, стъпка по стъпка! Да се опитаме да й издърпаме ухото, да я хванем на местопрестъплението! Да се опитаме да научим техниките за доставяне на радост – от Хемингуей, например!

         В момента разполагам с четиринайсет бележчици, подредени общо взето последователно. Много ли са или малко? На дванайсет от тях съм писал и от двете страни, само две са празни отзад.

         Пак се налага да се коригирам: на изгнилите пейки, за които преди твърдях, че не може да се седи, („от незапомнени времена никой не беше сядал там“), всъщност може да се седи. По време на днешната ни разходка видяхме, че ги ползват. Даже минахме покрай хората, които си почиват на тях. Припичат се на слънце. Изкачихме се до нощния санаториум. Обичах тези разходки. Ала какво казва жена ми? Дали и тя обича да крачи бавно? Затова ли се е учила да ходи? Заради тези късни и горчиви крачки? Вървим ръка за ръка. Имам чувството, че се разхождаме из двора на нашата къща. „Много са хубави тези разходки. С опадалите листа под нозете ми и меката тишина на мъгливата вечер.” Наложи се да премина в друга книга. „Дърветата и нашата къща... И нашата къща с тревите, с изсъхналата орехова шума, картините, книгите, Маришка, отсечената череша, в които има обаяние. Има нещо общо с щастието.” Наложи се да премина за малко в „двора на нашата къща”, в „мъгливата вечер”, но ето че отново съм тук в слънчевия следобед. „През цялото й тяло премина смътно усещане за щастие.” Нищичко си нямаме, само сенките. Жена ми е по нощница, а аз по къси бели панталони.
         Забелязваме мъжа, който всеки ден се появява по едно и също време между дърветата. Тича. Къса коса, гол от кръста нагоре. По наши наблюдения прави по няколко обиколки на парка. Темпото му е бързо, трябва да е вече зад централната сграда. Тяло на спортист. Кой ли може да е? – питаме се, колкото пъти го зърнем. Спортист? Болен? Който и да е, изпитвам уважение към мъжа без да го познавам. Обичам хората, които тичат. Дебелите стволове на две дървета са оградени с желязна оградка. Да ги пази – от кого, от какво? Кой би наранил дърветата тук? По земята лазят едри мравки, разпръснати, не гъмжат, щукат се насам-натам, на вид безцелно.
         „– А вчера си мислех: за мен животът има четири плоскости.
         Делнична или реална плоскост. Дълг, ходене нагоре-надолу, пестене...
         После романтична или плоскост на щастието. Любовни фиксидеи, чувства, романи, прекрасни настроения...
         После плоскостта на страха или заплахата... Данъчно управление, рак на гръкляна, народна демокрация, смърт на близък...“
         „Последната плоскост, непонятната, е плоскостта на моята смърт...“,²

         „Оздравели, след тежко заболяване, можем да започнем наново. Поне се опитваме да започнем отначало. Опитваме се да надушим онова, което е останало цяло и невредимо. Неподлежащо на развала. Къде е онзи пласт на битието, в който няма как да нахълта ни беда, ни болест, ни бедност, ни куршум? Където нещата и събитията съхраняват извечната си същност, първичното си значение. Болният, преживял оздравяването си като мигновение, предпочита да се пригоди към някакво древно изначалие, отколкото към обществото, към един вид сиромашки ред. Какво ли е името на онази чувствителност, на която смеем да се доверим в подобни случаи? Що за непроменящ се ембрион търсим? А когато го намерим, когато го познаем, той вече не е ембрион, не е „съзидателен зародиш”, а стих, раждане, залез, смях или снеговалеж от детството. (Имам предвид онези разновидности на стиха, раждането, залеза, смеха или снеговалежа от детството, които са недосегаеми за човешкия език.) Адриен чете, Борбала спи. Във всеки случай завършва година с митично значение. „It was night…“ Останалото е отпреди спомена.

         Наново прочетох написаното преди около шестнайсет години. Цитирам всъщност себе си, свой стар текст („Детето просто ме хваща за ръка, за да ме учи.“) Прекалено красиво? Неразбираемо? Дали все още е валидно? Кое би трябвало да напиша другояче? Проучвам изреченията си. Хм. Какво би трябвало непременно да поправя? Ако преди 16 години душата е била излекувана, защо да не може да се излекува и днес?

         На света 400 милиона души страдат от страхова невроза и 340 милиона имат депресии – според данните на Световната здравна организация.

         Не Маришка, а „Марика“ – това е името на моята килова яхта. Купихме я през 1966, втора ръка. Името не съм й давал аз, така се казваше, някой я беше нарекъл много по-рано, имаше и надпис с декоративни букви в предната част на лодката, от двете страни. Не го промених, не я прекръстих. Водната полиция издаде удостоверение. Събрана такса за регистрация. Пореден номер: 133. Корабът „Марика“ може да излезе в открити води. Постоянно пристанище: Хангар „Голям гмурец – 2”. Материал: дърво (махагон). Дължина: 800 см. Ширина: 75 см. Височина на борда: 31 см. Брой пътници: 4 (четири) души. С две двойки гребла. Тегло: 320 кг. Регистрационен номер: Бп-Х-1821.
         В семейството на жена ми има Марики: например майка й и баба й.
         Киловата яхта несъмнено беше елемент на щастието – поне в течение на десет години, „…слязохме към кораба, Килът удари вълните, ширна се божественото море...“³ Беше една от най-бързите яхти на „Римския бряг” в Будапеща. В много добро състояние. Обичах я. Имах (още я имам) и карта. „Карта за воден спорт“. Дунав от Естергом до Будапеща. Още са ми в главата един-два маршрута и няколко безлюдни острова. Шлюзите на Квашаи. Бяхме на палатка на остров Суньог (срещу Ноградверьоце). Нищо не ми е останало днес от някогашния воден живот. Но продължавам да гледам Дунав. Когато има прилив, слизам от Чобанка в Сентендре и наблюдавам нивото на водата. Стискам палци водата да не залее града. Дали ще мога да обясня някога какво означава да тръгнеш по вода? Да обяснявам? Не. Нищо повече не искам да обяснявам никога. Греблото дращеше водното огледало, докато човек го връща назад, а седалката се хлъзваше напред, готвейки новото оттласкване. Стъпалата са стегнати в каиши. Малка възглавничка от дунапрен под седалището евентуално. Мокра фанелка: за охлаждане. Какво прави кормчията? Нима не внимава? Бленува някъде? Не бива. Гребането (както и художествената литература) не е бленуване. То е щастие, а не робуване на галера. Къде ли е моят приятел Золи Слабей, с когото не само гребяхме, но и заедно ходехме на фехтовка в Чепел? Бяхме и противници, и спортни другари на петнайсет години.

         „– Трудно е с хората, дори и когато много от нещата са наред, все това разместване на плоскостите. Тъкмо когато аз съм в плоскостта на щастието, другият е в момент на реалност...”

         Не, петнайсетгодишен не знаех, че сме и другари, и противници едновременно. Не знаех, че художествената литература не е бленуване. Мечтаех. „Художествената литература не е мечта, а е ръчен труд, бохемски занаят, подслон за все още леко наранени, осакатени, непохватни.”

         Какво ли име бих дал аз на яхтата? Как бих я нарекъл? Какво име бих й дал днес, ако имах килова яхта?

         Какво, какво? Да не би да са се появили съмнения във връзка с книгата на щастието? Страхуваш се, че ще се обърне? Ще пропадне намерението, ще се намеси дяволът и от нея ще излезе книга на нещастието? Нищо подобно! Не се страхувам. Търпелив съм. („Щастието не е нищо друго, освен дълго търпение.”) Тупти, сърце! („Стига едно чисто сърце.“) Задачата е да преминем от плоскостта на страха към плоскостта на щастието. От болест към здраве.

         Имам чувството, че всичко което правя, не е нищо повече от драсканици. Жена ми казва, че и тя не може да пише, всичко което прави, не е нищо повече от драсканици. Опитва се да препише няколко изречения от книга на Костолани в тетрадката си, но не успява. Писането я уморява. Ръката й не трепери, но почеркът й е старчески, сякаш е стара, стара лелка с треперещи ръце, макар че ръцете й не треперят, просто са уморени, много уморени.

         Думата съпруга заобичах покрай Малкълм Лаури. Той я употребява толкова интимно и естествено в „Горска пътека, която води към извора“, че ме накара да я харесам.

         Прочетох на жена ми първите 15 страници от книга на щастието от тетрадската си. „Изреченията ти бълбукат като вода на бързей“ – рече. „Би ли могло да е извор?“ – попитах. „Би могло“ – отговори. Бълбук. Бълбук. Междувременно излязохме от стаята. Програмата на пералнята беше свършила. Простряхме дрехите на простора в банята, а жена ми приготви нещо като вечеря за двама ни. След което ми прочете цитат от Рилке от повестта на Лаури: „През Панама”: „– защото невидимите катастрофи, след като човек веднъж ги е разпознал, са поносими само до мига, в който е в състояние да ги възпроизведе със силата, която им е дал Бог.”

         Вътре в книгите съм. Дали мога да прелистя по-нататък? Дали мога да прескачам страници по време на четене? Не вярвам. Дали мога да привнеса нещо от края?
         Жена ми винаги ми казваше (откакто ми е жена, откакто се помня, т.е. от сътворението на света), да не се страхувам, докато я виждам. Да вярвам в нея. Тя ще се грижи за мен, когато остарея, ще ме храни, когато стана безпомощен. Ще ме пази, ще ме издържа, няма да ме остави гладен и жаден. Знам, че го казва сериозно, вярвах на всяка нейна дума, успокояваше ме. Засега аз се грижа за нея, макар и да не сме още стари, опитвам се да я издържам, да я успокоявам, да не се страхува, докато ме вижда.
         Отрязах си брадата вечерта преди лятното равноденствие. И миналата година го направих. Миналата година ми помогна. Един вид ритуал. Очищение! Нека жена ми оздравее! „Альо, портальо, отвори порти!“

         Това е единствената любов: скуката, болестта, погрознавянето, мечтата за нещо друго и желанието хиляда пъти да се махнеш, да избягаш и все пак да оставаш: седнали един срещу друг да гледаме стареещите си фигури, да изгледаш докрай умирането на другия, това е любовта⁴.

         През 60-те години все още пиех от Дунав. Не си ли носех манерката или пък ако не намерех кладенец на брега, до който бях доплувал, а бях много жаден, влизах до колене във водата, навеждах се и пиех от Дунав. Сърбах от водата. Хубаво ми беше. И нищо не ми стана.

         От Лупа преплувах до Сентендрейския остров. Докато навлизах все по-навътре и по-навътре, подминех ли малкия остров Лупа, водата ставаше по-студена, хубавичко ме охлаждаше. Оставях се на течението. А плувах ли в дъждовно и хладно време, тогава водата ме топлеше.

         Да изстискаме от себе си дневния екзистенцминимум добро настроение е трудно. Да изцедим малко радост. Минималната доза дневна радост. Както изцеждаме лимона в кухнята всеки ден, тъй като редовно пием лимонада. Слагаме изцедения лимон в хладилника, за да попие миризмите на храната. Казват че е най-добрият обезмирисител.

         Да опитаме ли още една хитрина? Да се доближа незабелязано до радостта? Да се присламча зад нея на пръсти и с внезапно движение да й закрия очите? „Познай кой е? Кой съм аз?“ – питам или просто очаквам мълчаливо радостта да каже нещо, да се опита да познае името ми.

         „Насън играх заедно с Ева Руткаи в спектакъл с две роли. Актрисата носеше прекрасна рокля. Лицето й беше гримирано. Доближих се до нея, такава ми беше ролята, погалих я, взех да я утешавам. Нежно я целунах. Движенията ми не бяха придружени с думи.“

         „Болестта мъдро посочва къде се намира душата ни. Имаме нужда от някакво сътресение, за да можем да я видим.“

         Помага ми моят приятел от Америка. Току-що пристигна писмо от него. Пратил ми е и въпросник: техники за доставяне на радост в Будапеща. „Ако обичаш, попълни го!” – пише ми. И е приложил собствения си списък: „1. Да стоиш на остров Маргит, близо до моста. В южна посока пред очите ни е градът – Пеща и Буда. Над нас отлитат прелетни птици. Или: огромна витрина със скъпоценности нощем. 2. Да наблюдаваш реконструкцията на стара сграда. 3. Да пожелаеш много късмет на неотдавна посадено дърво. 4. Да се разхождаш по улица, по която не се движат автомобили (например южната част на улица „Ваци”. 5. В спортния басеин да се вгледаш в кафяво-зелените очи на красива плувкиня. 6. Да обходиш паметните места на Гюла Круди (остров Маргит, Обуда, улица „Кирай”, булевард „Андраши”, Терезварош, Йожефварош и т.н.).” В отговора си обещах на моя приятел, че ще попълня въпросника за техниките за доставяне на радост в Будапеща – каквото ще да става.
         Пристигна Моцарт и застана до Долфин Куин в Дунав (края на юли). Къде ли е сега Есмералда? Ривър Симфони още стои закотвен.

         Ако се спуснеш по шосето за Ловния парк и пресечеш улица Долина, там е спирката на трамвай 56, огледай се и продължи все надолу, докато минеш по малък мост, това е Дяволският ров, тук са улиците „Папрат“, „Облак“, „Килим“, „Керуак“, „Лаури“, „Торо“, „Хемингуей“, тръгни леко наляво по улица „Лешояд“ до малката уличка „Щастие“ 6/А. Там ще видиш къщурката, чийто ключ Юли ми пъхна в ръката: „Заповядай!“

---

¹ Оскар Уайлд „Щастливият принц“, превод Сидер Флорин (бел. прев.)
² Геза Отлик. Буда (бел. прев.)
³ Езра Паунд, Песен Първа, превод Олга Николова (бел. прев.)
⁴ Андраш Черна-Сабо (бел. прев.)

Книгата предстои да излезе с марката на Издателство „ЕРГО“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „ЕРГО“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!