Бернар Анри Леви

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ШАРЛ БОДЛЕР

 

(откъс)

 

Бернар Анри Леви

 

Превод от френски: Огнян Стамболиев

 

 

         Бодлер - герой на роман?! Звучи невероятно. Но не и за Бернар Анри Леви /род. 1949/, представител на "новата френска философия", автор на внушителен брой есета, сред които заслужава да отбележим "Завещанието на Бога", "Червенокожите индианци", "Възхвала на интелектуалците", както и "Дявол в главата" /наградата "Медиси"/.
         През 1988 г. Бернар Анри Леви написа своя първи роман "Последните дни на Шарл Бодлер" /наградата "Ентерали", 1988/, посветен на автора на "Цветя на злото". Построен е като анкета, в която на преден план са спомените на герои-съвременници на поета, представители на различни социални среди: от Жана Дювал, неговата любовница, през критика Сент Бьов, до мадам Опик, притежателката на хотела "Гран мироар" в Брюксел, където Бодлер преживява последните си дни. Освен разказите на тези хора /които понякога изобилстват от противоречия и неточности/, извън перипетиите на тази малко патетична история, в книгата можем да открием и любимите теми на автора-философ. А те са: изкуството като отмъщение, драма на недовършеното творческо дело, пропастта между идеал и действителност. Под великата сянка на Бодлер Бернар Анри Леви размишлява за съдбата на литературата. (Огнян Стамболиев)

 

         Да четеш е уморително. Да пишеш също е уморително. Няколкото откъса от "Бедна Белгия", които извади от куфара си заедно с новите ръкописи, за да ги покаже на Коко и да ги изпрати после на Ансел, го поразиха със своята глупост... Не, не коригира тези страници... Нямаше нито сили, нито желание. Не се реши и да ги изгори. Затова му трябваха сили и енергия, а той ги нямаше. Три дни без писане. Три дни бездействие. Три дни пустота и в същото време да се взираш в най-незабележимите трептения из въздуха. Все още не може да си даде ясна сметка какво става, каква магия го държи в плен. Свит в леглото, без да може да излезе от това състояние през по-голямата част на деня, го измъчваха тягостни мисли, а нощем сънуваше грозни мисли в сънища. Мислеше за своето тяло. За бедното си, тъй малко обичано тяло, което сега, измъчвано от непоносимата болка, продължаваше да отказва помощта на лекарите. Как се бунтуваше то! Как му връщаше за поредната небрежност. Не, вече не страдаше. Стоеше си така отегчено, лениво, прозирно. И в тази прозирност се четеше някаква ирония към всичко и към всички, които пренебрегваха природата, плътта. Тяло - угризение. Тяло - възмездие. То беше като един стар, много стар приятел - доскоро верен и дискретен, но вече започнал да води свой живот. Като голям апарат, в който най-неочаквано се е повредила някаква малка част. Мислеше за нозете си, които отичаха, за корема си, който непрекъснато се подуваше. За учестения пулс, за лошото кръвообращение, за постоянното главоболие. Мислеше за износения си скелет, дори за проядените си вътрешности и всичко това го изпълваше с безкрайно отвращение и погнуса.
         Мислеше си за стареца, в който неусетно се бе превърнал. Преждевременно. Боже мой, какво се бе случило заради това проклето, жалко тяло?! Или може би заради душата му? Дали душата е тази, която носи тялото или пък е обратното? Не, не знаеше какво всъщност се е случило. Нито беше видял, нито беше чул стареца, в който се бе превърнал. Единственото, в което бе сигурен, е това, че всичко стана внезапно, неочаквано. В добрите си часове си казваше, че още нищо не е изгубено, че има някаква надежда, но в лошите - разбираше, че съдбата го е изиграла. Да, може би трябваше да се помири с тази участ, да заживее като истинските старци - спокойно, без вълнение и надежда. Фалшив старец! Жалък комедиант! Той, който толкова добре бе описал старостта на други хора, сега трябваше да наблюдава своята. Ето какво правят чувствата, предшестващи смъртта. Те са като неверник пред лицето на Бога. Спомни си свой стих, на който вече не разбираше добре смисъла:
         "И който застели леглото на бедните и голите..." Мислеше си за града. За града, който беше обичал, възпявал, прославял. За величието на неговите каменни сгради и мостове, за лудостта на пейзажа му, за "очарованието на една стара столица", за обелиските, за индустрията, за храмовете, за безделниците и просяците. За несравнимата свобода и наелектризиращата атмосфера на големите булеварди и площадите.
         Имаше ли право Шели? Мириън, леденият Мириън, когото големият град подлуди? Така казваше Едгар Алън По в своите мистериозни писания. Той също се вълнуваше от темата за безпомощността на човека в тълпата. Трябваше ли да приеме твърдението, че урбанистичната поезия е фалшива, измамна, че няма стойност, както твърдяха някои критици? Може би... Обзет от съмнения, търсещ отговор на този без съмнение важен за него въпрос - защото какво би било творчеството му без стихията, без лудостта на града? - той писа на съпрузите Льопаж да му изпратят една карта на Париж. Скоро я получи. И с нейна помощ се опита, доколкото му стигаха силите сега, прикован на леглото, да преоткрие, да съживи голямата си любов към този невероятен и безумен град. Трябва да се опитаме да си представим стаята, леглото и самия Бодлер с картата на колене. Жалузите са спуснати. Той вече не отива до прозореца. По цели часове разхожда показалеца си върху пейзажа от хартия и мастило. Ето я уличката, която най-много обичаше. Ето и друга, която беше забравил. Трета, за която си спомни сега. Затвори очи и си представи широките тротоари, красивите магазини, блесналите витрини. Ето още една - по нея често се движеше един елегантен екипаж с милия дук дьо Грис. Възстанови си любимите маршрути. Импровизира други, непознати. Даде нови имена на някои от кварталите, познати му от години. Посети и други, по-малко познати. Откри трети по-далечни. В тях никога не беше ходил. Дори си измисли някакъв малък, несъществуващ хотел и реши, че в него ще се почувства добре. После си намери къща. Не му хареса квартала и я премести на другия край на картата. Нали лекарят му беше препоръчал по-малко да се разхожда. Да, сега той се разхождаше! Изпълняваше предписанията, въпреки че не вярваше на лекарите. По ринцип.
         Накрая се замисли, сериозно се замисли за съдбата си. За своя погубен живот. За онова, което беше, което трябваше да бъде. И което не успя да бъде. Замисли се и за Брюксел. После за Париж. За вечния Париж... Отново се запита какво прави тук, в този голям и тъжен град, когато там, в Париж, във вечния Париж бяха известността, славата, успеха... Още веднъж се опита да възстанови картината от перона на гарата отпреди два дни, когато реши да се върне в любимата Франция. Но не се реши докрай… Остана. Върна се в този мизерен хотел, в този тъжен Брюксел…
         Часовете минаваха, той не виждаше вече нищо. Мъгла. Все тази противна мъгла. И същото неразбиране. Пустота. Капан. Менгеме. Да, беше стегнат, като в менгеме. Сякаш някаква невидима мрежа беше оплела главата му, крайниците, нещастното болно тяло. А то нямаше сили да се измъкне - толкова беше слабо и жалко! Как ли щеше да свърши - нещо му подсказваше, че тъкмо този влак, който не успя да вземе преди два дни, беше последният му, единственият му шанс. Но след като не замина, въпреки че можеше - беше си уредил нещата, плати си сметките, а и желанието му беше огромно - това означаваше, че над него има друга сила, която го възпира. Страшна беше тази сила, той не можеше по никакъв начин да и противостои...
         А не беше ли дошъл тук, в скучния и провинциален Брюксел, за да изчезне, дори да умре?...

 

 

Електронна публикация на 07. юли 2006 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]