Не прощава който иска, а който може,
очевиден път, както тежък е товарът
на въздуха върху земята, напрежение на планетите
в галактиката не безкрайна, но непозната.
Който е простил, знае, че за нищо не служи
да искаш да го направиш, не зависи от това такова завъртане,
както не зависи от самия себе си вече това на земята
върху собствената й ос. То е упражнение, подобно
на хвърляне на монета във въздуха и да оставяш случайността
да реши финала или началото на нещо. Ако съдбата
е склонна, тогава навярно времето ще обвие
сълзите и виковете на волана на черен куршум
през жичките, пълни с живот на една обезкървена страна,
която още се обезкървява. Една стрела, хвърлена във въздуха и която,
в своята траектория, достига въздишки и птици и самото
слънце. Имам монета в ръката и цялата тежест
на закона и ценностите, смазващи гръдта ми в земята,
оставете ме да дишам вече и вървете в пъкъла всички. Нищо
от казаното в тези редове не може да скрие разочарованието,
с което неочакваното влиза в нашите животи и поставя
някого, преди недосегаем, срещу ешафод на пияни
и слепи палачи, които, вероятно, няма да улучат с изстрела си,
ще го пуснат във въздуха и ще пресекат въображаемата линия, която
стрелата вече е маркирала. Когато музиката спре, само някои могат
да остават на пистата, без да изглеждат отчаяни патетици,
а музиката свърши, но сълзите бликат толкова, че наводняват
гръдта ми и направиха така, че натискът да е още по-голям. Пил съм
толкова сълзи, колкото капки вода в дъждовен ден,
в който самотен мъж излиза на улицата да търси влажен и утешителен
подслон, както миналите дни, които са винаги такива.
Като дете винаги оставях косата си да се намокри с първите
капки, сега моят език се потапя в солената вселена на очите
ми, виждал съм те толкова пъти с тях, че сега не те разпознават.
Една монета във въздуха, бих казал, облачни дни и блед дъжд.

Из Да избягаш лете (2014)

върни се | продължи