Итало Калвино

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „Марковалдо, или сезоните в града“

 

Итало Калвино

 

Превод от италиански: Нева Мичева

 

Снимка:Janet45.com

 

Лято

 

18.

 

Свой собствен град

 

 

         Единайсет месеца в годината жителите на града толкова си го обичаха, че не даваха дума да се издума против него: небостъргачите, автоматите за цигари, кината с панорамни екрани им се виждаха неоспорима причина за несекваща привързаност. Единственият гражданин, от когото не можеше непременно да се очаква подобно отношение, бе Марковалдо, но от една страна, какво точно мислеше той по въпроса, беше трудно да се узнае поради неговата малословност, а от друга, мнението му нямаше никакво значение, та беше все едно.
         По някое време обаче започваше август и в чувствата внезапно настъпваше генерален обрат. Градът вече на никого не допадаше: същите небостъргачи, подлези и паркинги, толкова мили довчера на всички, ставаха неприятни и дразнещи. Народът нямаше друго желание, освен да се махне колкото се може по-скоро, и така препълваше влаковете и задръстваше магистралите, че до петнайсето число наоколо буквално не оставаше жива душа. С едно изключение. Само Марковалдо не напускаше града.

 

         Сутринта излезе да се разходи из центъра. Улиците се простираха широки и безкрайни, без помен от коли и хора; фасадите на сградите - от сивия стобор на спуснатите ролетки до безбройните пречки на щорите - бяха затворени като укрепления. Цяла година Марковалдо си беше мечтал да използва пътищата като пътеки, тоест да върви по средата им, и ето че сега можеше да го направи, можеше да минава на червено, да пресича по диагонал, да спира посред площадите. Не след дълго обаче осъзна, че удоволствието не е толкова от правенето на тези необичайни неща, колкото от това, че вижда всичко по различен начин: улиците като каньони или пресъхнали речни корита, къщите като дялове от стръмна планина или стени на риф.
         Естествено, набиваше се на очи, че нещо липсва, но то не беше върволицата от паркирани автомобили, непроходимото кръстовище, човешкият поток през вратата на универсалния магазин или групичката чакащи трамвая. Това, което липсваше, за да запълни пустите пространства и да изкриви плоските повърхности, беше например някое наводнение от пробити тръбопроводи или нашествие на корените на дърветата покрай булеварда, които да разпукнат настилката. Погледът на Марковалдо шареше наоколо и диреше бавното изплуване на един различен град - град на кори, люспи, възли и жили под онзи на боите, катрана, стъклото и мазилката. И ето че голямото здание, пред което минаваше всеки ден, изведнъж се разкриваше пред очите му като каменоломна за сив порьозен пясъчник; чворовете по тарабите от суров чам в оградата на строителната площадка му заприличваха на поникващи пъпки; върху рекламния надпис на големия магазин за платове съзираше разквартирувана цяла армия от заспали молци.

Снимка:Janet45.com
         Сякаш градът, едва обезлюден, бе попаднал във властта на своите довчера скрити обитатели, които най-после вземаха надмощие. Разходката на Марковалдо проследи за малко маршрута на върволица от мравки, сетне се отклони, увлечена от полета на залутан бръмбър, сетне забави ход, за да придружи вълнообразното движение на дъждовен червей. Не само животните завземаха територията: Марковалдо откриваше, че откъм северната страна на вестникарските будки вече се образува тънък слой мухъл, а дръвчетата в саксии пред ресторантите се мъчат да протегнат листа извън сенчестите очертания на тротоара. Но съществуваше ли градът все още? Тази сплав от синтетични материи, пленила делника на Марковалдо, сега се оказваше мозайка от най-разнообразни камъчета, които никак не си приличаха на вид и допир, твърдост, топлина и тежест.
         И така, забравил предназначението на тротоара и на зебрата, Марковалдо прекосяваше улиците с пеперуден зигзаг, когато изведнъж радиаторът на един роудстър, летящ със сто километра в час, профуча на милиметър от тялото му. Донякъде от уплах, донякъде заради изместването на въздуха, Марковалдо рипна и тупна обратно на крака зашеметен.
         С пронизително мяучене спортната кола удари спирачки и почти се завъртя около оста си. „Ей сега ме набиха - помисли си Марковалдо, - задето вървя по средата на улицата!“
         Младежите бяха въоръжени със странни инструменти.
         - Най-сетне го намерихме! Най-сетне! - повтаряха, докато наобикаляха Марковалдо.
         - Ето това е - каза един от тях, вдигнал до устата си къса сребриста палка - единственият жител, останал в града в разгара на август. Извинете, господине, бихте ли споделили вашите впечатления с нашите зрители? - и завря сребристата палка под носа му.
         В същия миг избухна ослепителна светлина, стана горещо като пещ и на Марковалдо малко му оставаше да припадне. Бяха насочили към него прожектори, камери, микрофони. Той тръгна нещо да пелтечи, но на всеки три срички, които произнасяше, младежът срещу него се намесваше, обръщаше микрофона към себе си с „О, значи искате да кажете, че...“ и се отплесваше в десетминутно бърборене.
         С две думи: интервюираха го.
         - Може ли вече да си вървя?
         - Как, разбира се, много сме ви благодарни... Всъщност, ако нямате друго да вършите... и искате да изкарате някоя хилядарка*, защо не останете да ни помогнете?
         На площада цареше суматоха: каравани, камиони с техника, кранове, акумулатори, осветителни тела, екипи от мъже в гащеризани, които се влачеха насам-натам, подгизнали от пот.
         - Ето я, дойде! Дойде!
         От едно правено по поръчка кабрио слезе кинозвезда.
         - Хайде, момчета, почваме снимките във фонтана!
         И режисьорът на предаването Летни лудории взе да дава команди, за да заснеме потапянето на прочутата дива в най-важния градски фонтан.
         На общия работник Марковалдо бяха дали да премести един панел с осветление върху тежък статив. На големия площад сега бръмчеше разнообразна апаратура, съскаха прожектори, ехтяха удари на чук по импровизирани метални скелета и напътстващи викове...
         В очите на заслепения, сащисан Марковалдо ежедневният град се върна на мястото на онзи, другия, зърнат само за миг или може би просто сънуван.

 

 

 

 

 

---

 

 

* По данни на Италианския национален статистически институт Istat 1000 лири през 1963 г. са били равностойни на около 22 днешни български лева - Б. пр.

 

Електронна публикация на 04. април 2018 г.
Публикация в кн. „Марковалдо, или сезоните в града“, Итало Калвино, пр. Нева Мичева, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2017 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]