„Блуждаех в златото на вятъра, отхвърляйки подслона на селата, в които бях познал неимоверните любовни разочарования. От разпиления поток на неподвижния живот аз бях намерил истинския смисъл на Ирен. И красотата бликаше от нейното влагалище единствено, изпълваше фонтаните със рози.”
Снегът го изненада. Той се сведе над унищоженото лице, прицелвайки се в издължените черти на суеверието. След това си тръгна, носен от това вълнение и тази мекота.

върни се | съдържание | продължи