Лятото пееше върху любимата си скала, когато ти се появи, лятото пееше встрани от нас, които бяхме тишина, привличане и тъжна свобода, море повече от морето, чиято дълга и синееща лопата се забавляваше в краката ни.
         Лятото пееше, а твоето сърце отплуваше далеч от него. Целувах смелостта ти и дочувах твоето смущение. О, път през хоризонта на вълните към онези страшни търнокопи пяна, дето се пресичат смъртоносни добродетели за дланите, понесли домовете ни. Не бяхме лековерни, но ни обкръжиха.
         Годините отминаха. Бурите умряха. Светът си отиде. Болеше ме да чувствам, че сърцето ти справедливо не ме забелязваше повече. Обичах те – в отсъствието ми на лик, в щастливата ми празнота. Обичах те, изменчива и предана на себе си.

върни се | съдържание | продължи