6.
Техниката се състоеше в това да си уреждат неясни срещи в някой квартал в определен час. Харесваше им предизвикателството пред опасността да не се срещнат, да прекарат деня сами, в лошо настроение, в някое кафене или на пейката на някой площад в-четене-на-още-една-книга. Теорията за още-едната-книга беше на Оливейра, а Мага я беше приела чисто осмотично. Всъщност за нея почти всички книги бяха една-книга-по-малко, искаше се да се изпълни с безкрайна жажда и за безкрайно дълго време (изчислявано между три и пет години) да прочете opera omnia1 на Гьоте, Омир, Дилън Томас, Мориак, Фокнър, Бодлер, Роберто Арлт, свети Августин и други автори, чиито имена я стряскаха в разговорите в Клуба. На това Оливейра отговаряше с презрително свиване на рамене и
говореше за типичните за Рио де ла Плата деформации, за породата читатели fulltime2, за библиотеки, гъмжащи от сухарки, изневерили на слънцето и любовта, за къщи,
където миризмата на печатарско мастило слага край на радостта от чесъна. Самият той по онова време четеше малко, беше изключително зает да гледа дърветата, връвчиците, които намираше по земята, пожълтелите филми от Филмотеката и жените из Латинския квартал. Неопределените му интелектуални стремежи намираха израз в ялови размишления и когато Мага са обръщаше към него за някаква дата или обяснение, съобщаваше ги без желание, като нещо безполезно. „Ама ти понеже вече го знаеш“, казваше сърдито Мага. Тогава той си правеше труда да посочи разликата между познания и знание, предлагаше й самостоятелни упражнения по изследователска работа, които Мага не изпълняваше и които я отчайваха.
Постигнали съгласие, че никога няма да бъдат заедно на тази територия, те си определяха приблизителни срещи и почти винаги се намираха. Срещите понякога бяха толкова невероятни, че Оливейра отново си задаваше въпроса за вероятностите и го разглеждаше от всички страни, с недоверие. Как беше възможно Мага да реши да завие на този ъгъл на улица „Вожирар“ точно в мига, когато той, пет пресечки по-надолу, решаваше да не се изкачи по „Бюси“ и се насочваше към „Мосю льо Пренс“ без някаква причина, оставил се на течението, и внезапно да я съзре, спряла се пред някаква витрина, потънала в съзерцание на една препарирана маймуна. После, седнали в някое кафене, възстановяваха в подробности маршрутите, резките смени на посоката, като се опитваха да си ги обяснят с телепатия и никога не успяваха,
и все пак се бяха срещнали насред лабиринта на улиците, почти винаги в крайна сметка се срещаха и се смееха като луди, уверени в някакво могъщество, което ги обогатява. Оливейра бе запленен от безсмислиците на Мага, от спокойното й пренебрежение към най-елементарните изчисления. Това, което за него беше анализ на вероятностите, избор или чисто доверие в гадателските качества на ходенето, за нея се оказваше просто съдбовност. „Ами ако не ме беше срещнала?“, питаше. „Не знам, но нали виждаш, че си тук...“ Необяснимо как отговорът обезсмисляше въпроса, изваждаше на показ посредствените му логически пружини. След това Оливейра се чувстваше в състояние да се бори по-ревностно срещу библиотечните й предразсъдъци, а Мага - парадоксално - се бунтуваше срещу презрението му към познанията от училище. Така си я караха, Пънч и Джуди, привличаха се и се отблъскваха,
както и трябва да бъде, ако човек не иска любовта да свърши като картичка или като романс без думи. Но любовта, тази дума...
(-7)
7.
Докосвам устата ти, с пръст докосвам ръба на устата ти, рисувам я, като че ли излиза изпод ръката ми, като че ли за първи път устата ти се отваря леко, достатъчно е да затворя очи, за да разваля всичко и да започна отново, всеки път правя така, че да се роди устата, която желая, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, избрана измежду всички, съвършено свободно избрана от мен, за да я нарисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност - не се опитвам да я проумея - съвпада точно с твоята уста, усмихваща се изпод ръката ми, която те рисува.
Гледаш ме, гледаш ме отблизо, все по-отблизо и тогава играем на циклопи, гледаме се все по-отблизо и очите стават все по-големи, доближават се едно до друго, наслагват се едно върху друго и циклопите се гледат, дишат объркани, устите се срещат и сборичкват лекичко, хапят се с устни, едва опрели език в зъбите, играят в своите селения, откъдето влиза и излиза тежък въздух - древен мирис, тишина. Тогава ръцете ми се устремяват да проникнат в косите ти, галят бавно дълбините на косите ти, докато се целуваме, устите ни сякаш са пълни с цветя или риби, с живи движения, с тъмен аромат. И ако се захапем, болката е сладка, и ако се задушим в едно кратко и едновременно изпиване на дъха, тази мигновена смърт е красива. И има една-единствена слюнка и един-единствен вкус на зрял плод, и аз те усещам да потрепваш до мен като луна във водата.
(-8)
8.
Следобед ходехме да гледаме рибите на „Ке дьо ла Межисри“, беше март, месецът леопард - свит, но вече с едно жълто слънце, в което червеното навлизаше по малко всеки ден. От тротоара с изглед към реката, безразлични към букинистите, които нямаше да ни дадат нищо без пари, очаквахме мига, когато щяхме да видим аквариумите (вървяхме бавно, отлагахме срещата), всички аквариуми на слънце, и сякаш увиснали във въздуха стотици розови и черни риби - птици, застинали в сферичния си въздух. Една абсурдна радост ни грабваше през кръста и ти запяваше и ме теглеше да пресечем улицата, за да влезем в света на закачените за въздуха риби.
Изваждат аквариумите, големи кани, на улицата и заобиколени от туристи и нетърпеливи деца, и госпожи, колекциониращи екзотични видове (550 fr. pièce)3, аквариумите стоят под слънцето - кубове, кълба с вода, която слънцето съединява с въздуха, а птиците, розови и черни, се въртят в сладостен танц в едно малко въздушно пространство, бавни, студени птици. Гледахме ги, забавлявахме се, доближавайки очи до стъклото, залепяхме нос, ядосвахме старите продавачки, въоръжени с кепче за лов на водни пеперуди, и все по-малко разбирахме що е риба, по този път на неразбиране се доближавахме до тях, тъй като те не се разбират, минавахме от другата страна на аквариумите и се оказвахме толкова близо, колкото и нашата приятелка, продавачката от второто по ред магазинче на идване от „Пон-Ньоф“, която ти каза: „Студената вода ги убива, студената вода е тъжна...“ А аз си мислех за камериерката от хотела, която ми даваше съвети за една папрат: „Не я поливайте, сложете чинийка с вода под саксията, тогава тя пие, когато иска, а когато не иска, не пие...“ И мислехме за онова невероятно нещо, прочетено някъде - когато е сама в аквариума, рибата се натъжава, но е достатъчно да се сложи огледало, и рибата отново е доволна...
Влизахме в магазинчетата, където по-капризните видове бяха в специални аквариуми с термометър и червени червейчета. Сред възгласи, които разяряваха продавачките, съвсем сигурни, че няма да купим от тях нищо по 550 fr. pièce, откривахме поведението, любовта, формите. Времето беше хигроскопично, подобно на много фин шоколад или на крем от портокали от Мартиника, потопени в него се опиянявахме от метафори и аналогии, като неспирно търсехме вход. Тази риба беше един съвършен Джото, спомняш ли си, а тези двете играеха като ясписови кучета, онази пък беше точно сянката на виолетов облак... Откривахме как животът населява форми, лишени от трето измерение, които, ако застанат фронтално, изчезват или се свеждат до едва забележима неподвижна вертикална розова чертичка във водата. Един удар с перката и чудовището е отново тук с очи-мустаци-перки, а понякога от корема се точи и се носи насам-натам прозрачна нишка от екскременти, която така и не се откъсва - баласт, който изведнъж ги нарежда сред нас, изтръгва ги от съвършенството им на чист образ, обвързва ги, да го кажем с една от големите думи, които толкова много използвахме къде ли не по онова време.
(-93)
---
1 Събраните съчинения (лат.) - бел. прев. [горе]
2 На пълно работно време (англ.) - бел. прев. [горе]
3 550 франка парчето (фр.) - бел. прев. [горе]
Откъсът от романа „Игра на дама“ е подбран от преводачката Стефка Кожухарова и предоставен от издателска група „АГАТА-А“!
|