Докато чаках, ми хрумна, че мога да се запиша в университета. Избрах литература и философия, като си мислех, че в тази специалност ще се чувствам добре. Всички амбициозни типове, които като големи мечтаеха да станат мениджъри, предпочитаха да се набутат в икономика и търговия, информатика или право. Възможностите за изкачване в социалната стълбица след дипломирането не ме интересуваха толкова много. Може би беше по-добре да учиш нещо интересно с други човешки същества, отколкото да се озовеш на едни и същи банки заедно с толкова много бъдещи акули със сиви раирани костюми и дипломатически куфарчета, завладени от идеята да научат хиляда и един начина на метнат ближния.
Парите за записването ги взех назаем от майка ми. След това една сутрин се събудих рано и отидох в секретариата на университета. Хората на опашката пред гишето на литературата и философията изглеждаха същите като тези пред гишетата на правото, информатиката или икономика и търговия. „Добре”, помислих си, „като посещавам лекции, ще ги опозная по-добре. Сигурно ще бъде пълно с млади поети философи. Разбира се.”
Университетът представляваше голям паралелепипед от стъкло и бетон, точно като сградата на ООН, но легнал на една страна, мръсен и без Ню Йорк наоколо. Всичко на това място беше сиво: стоманено сиво, мише сиво, перлено сиво. Коридорите бяха сивозелени. Асансьорите – опушено сиво. Стените на аудиториите – светлосиви.
Започнах да посещавам лекциите. Много скоро открих, че има едва няколко интересни курса, докато главната цел на другите беше да карат студентите да си купуват книгите, писани от професора. Кафенето срещу университета беше постоянно претъпкано, но цените му не бяха по джоба ми. Изглеждаше, че всички поети философи имаха повече пари от мен, да не говорим за амбициозните типове от правото. Обикновено идваха към десет сутринта със своите нови лъскави Тойоти, паркираха на втора или трета колона и атакуваха с аперитиви накрак. Моите появявания не бяха толкова блестящи, слизах от някой скърцащ трамвай, криейки в якето си една бира в кенче и граманден сандвич с горгондзола1, който си носех от вкъщи. По време на почивката на обяд обикалях цялата сграда, за да намеря някоя празна аудитория, където да се скрия да ям усамотено.
За да спестя пари, бях копирал книгите за изпита по история на философията, като ги взех от Националната библиотека. Бяха стари издания, похабени от употреба. Докато учех, се питах колко ли очи бяха чели тези същите страници, пожълтяли от времето. Бях си втълпил, че така стари книги ще ми донесат успех.
Сутринта на първия изпит се представих в университета напълно съсипан. Последната седмица за учене на практика не бях мигнал. Бях се подготвял повече от три месеца. Веднъж застанал през комисията, установих, че съм едиственият изпитван с дънки и маратонки. Останалите поети философи бяха решили да се изтупат. Всички бяха със сака и вратовръзки, докато момичетата излагаха на показ за случая миниполите си. Аз въобще нямах сако и вратовръзка. Що се отнася до краката ми, тъй или иначе щяха да се окажат твърде космати.
Когато дойде моят ред, седнах и сложих студентската си книжка на масата. Асистентът на професора й хвърли едно око.
– Вие идвате от строителен техникум? – ме попита, гледайки ме в очите.
– Да.
На лицето му се появи странна усмивка.
– Да видим как се учи история на философията по строителните площадки.
Професорът също се усмихна. Аз – не.
– Говорете ми за петия параграф от второто издание на „Трансцеденталната естетика“ на Кант, който разглежда трансцеденталното изложение на концепцията за времето!
Останах като вкаменен. За какво говореше той? Кой беше пети параграф? Нямаше никакъв пети параграф, разглеждащ трансцеденталното изложение на концепцията за времето, което бях учил.
– Е? Какво ще ми кажете?
– Ами, в интерес на истината не съм учил нищо подобно.
– Какво?
Поетите философи затаиха дъх.
– Нямаше никакъв пети параграф върху трансцеденталното изложение на концепцията за времето в посочения текст от програмата за изпита. – казах аз.
Професорът взе „Критика на чистия разум”, която бях оставил на масата. Разгледа я.
– Откъде взехте този том?
– От Националната библиотека.
– В това издание липсва параграф пет. Кант го е добавил при следващото издаване. Не мислех, че са превели дори първото издание. Трябва да се явите на изпита отново.
Аз нищо не казах.
– Следващият! – каза асистентът.
...
В един момент, не помня точно кога, вестниците взеха да говорят за протестите в университета. Струваше ми се невъзможно някой наистина да е окупирал университетите, за да иска например библиотеките да работят наистина. На практика нищо никога не работеше в академичното пространство, но никога не бях чувал някой да протестира, макар и пред прислужника. Комитетът на ленинистите от време на време окачваше плакат в преддверието, като поне се оплакваше от увеличението на таксите за записване. Хората от „Съюз и освобождение” отговаряха със свой плакат, разбира се, от страната на министъра на просветата. Ленинистите отвръщаха с нов, по-голям плакат, цитирайки „Капиталът” тук-таме. Ограничаваха се да продължават така, докато масата студенти влизаше или излизаше от лекции и никой нямаше време, за да спре да прочете нещо. Когато човек разлистваше вестниците, изглеждаше, че сме на прага на нова `68-ма година, за щастие по-малко изложена на риск от опасни идеологии...
Представях си ги авторите на тези статии... почти всички поколението от `68-ма, а сега превърнали се в утвърдени професионалисти, в ежедневно съревнование за вилата на морето, престижната кола, луксозното прекарване на отпуската. Ако след 20 години резултатите щяха да бъдат същите, надявах се да не става дума за нова `68-ма.
...
За да уча, се отказах дори от писането. По някакъв начин се подготвих за изпита. На устния отговорих на всичко, но не си спомних, че Сократ е умрял от отрова.
– Какво да му дадем, – попита професорът асистента – осемнайсет2?
– Вие посещавахте ли курса през годината? – ме попита той.
– Разбира се.
Бях правил невъзможното, за да посещавам лекциите по време на обедната почивка.
– Като си помисля – професорът ме погледна в очите – аз Вас не Ви помня.
Тогава ще бъде по-добре да поговорим за това следващата сесия. Хайде следващият! – добави асистентът.
---
1 Gorgonzola – вид италианско сирене (бел. пр.)
2 В италианската система на оценяване осемнадесет е тройка.
|