Джузепе Куликия

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

Tutti giu’ per terra

 

(откъс от романа)

 

Джузепе Куликия

 

Превод от италиански: Мартина Петрова, 12 клас, 105 СОУ „Атанас Далчев”, София

 

Преводът е награден в конкурса за превод от италиански език,
организиран от катедра „Романистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“.

 

 

         Междувременно ми дойде наум да се запиша в Университета. Избрах Факултета по фиология и философия, мислейки, че в този факултет ще се чувствам добре. Всички кариеристи, които като големи мечтаеха да станат мениджъри, предпочетоха да се набутат в Икономика и търговия, Информатика или Юридическия факултет. Перспективите за социално издигане след дипломирането не бяха от особено значение за мен. Може би беше по-добре да уча нещо интересно заедно с другите, отколкото да се озова отново на същите банки заедно с множество бъдещи акули в сиви костюми, които двадесет и четири часа са погълнати от мисълта да научат хиляда и един начина да заличат ближния си.
         Парите за записване там поисках назаем от майка ми. После една сутрин станах рано и отидох в секретариата на Университета. Хората на опашката пред гишето на Фиологическия и Философския факултет изглеждаха еднакви с тези пред гишето на Юридическия факултет и Информатика или Икономика и търговия. Е, помислих си, посещавайки лекциите, ще ги опозная по-добре. Ще бъде пълно с млади поети – философи. О, да.
         Университетът беше един голям паралелепипед от стъкло и армиран бетон, точно като сградата на ООН, но полегнал на една страна, мръсен и без Ню Йорк наоколо. Всичко на това място беше сиво: стоманеносиво, мише сиво, перлено сиво. Коридорите бяха сивозелени. Асансьорите – опушено сиви. Стените на аулите – светлосиви.
         Започнах да посещавам лекциите. Много скоро открих, че съществуваха едва два курса, наистина интересни, докато главната цел на другите беше да накарат студентите да си купят книги, написани от преподавателя.
         Барът срещу Университета беше постоянно пълен, но аз не можех да си позволя цените му. Изглеждаше, че всички поети – философи имаха повече пари от мен, да не говорим за кариеристите от Юридическия факултет. Обикновено идваха към десет сутринта с техните нови, блестящи Тойоти, паркираха на втората или третата редица и се залепваха с аперитивите на бара. Моите появявания бяха не толкова блестящи. Слизах от раздрънкан трамвай, криейки в зимното си яке една кутийка бира и огромния сандвич с горгонзола, който си носех от вкъщи. По време на обедната почивка обикалях из сградата в търсене на една празна аула, където да се скрия, за да ям на спокойствие.
         За да спестя, бях преснимал учебниците за изпита по история на философията, вземайки ги назаем от Националната библиотека. Бяха стари издания, изхабени от употреба. Учейки, се питах кои ли очи бяха чели тези същите пожълтели от времето страници. Беше ми дошло наум, че тези стари томове можеха да ми донесат късмет.
         Сутринта на първия изпит се появих в Университета напълно разтревожен. В последната седмица от учене на практика не бях спал. Подготвих се за повече от три месеца. Пред комисията установих, че бях единственият изпитван с дънки и обувки за тенис. Другите поети – философи бяха помислили добре да се изтупат. Всички бяха със сако и вратовръзка, докато момичетата показваха при всеки удобен случай твърде късите си поли. Аз сако и вратовръзка изобщо нямах. Колкото до краката, щяха да се окажат твърде космати.
         Когато дойде моят ред, седнах и сложих студентската си книжка на масата. Асистентът на професора й хвърли едно око.
         - Вие идвате от стопански техникум?- ме попита, гледайки ме в очите.
         - Да.
         Беше една странна усмивка.
         - Да видим как се учи история на философията на строителната площадка.- каза.
         Усмихна се и професорът. Аз не.
         - Говорете ми по пети параграф от второто издание на „Трансцедентална естетика” на Кант, отнасящ се до трансцеденталното изложение на понятието „време”.
         Вцепених се. За какво ли ставаше дума? Кой беше пети параграф? Нямаше никакъв пети параграф, който да говори за трансцеденталното изложение на понятието „време” от учебника, по който бях учил.
         - Е, и? Какво ще ми кажете?
         - Ами, ако трябва да съм честен, не съм учил такова нещо.
         - Какво?
         Поетите – философи затаиха дъх.
         - Нямаше никакъв пети параграф за трансцеденталното изложение на понятието „време” в текста, посочен за изпитната програма - казах.
         Професорът взе „Критика на чистия разум”, която бях подпрял на масата.
         Разгледа я подробно.
         - Откъде сте взели този том?
         - От Националната библиотека.
         - В това издание липсва пети параграф. Кант го е добавил в следващото обновено издание. Не мислех, че е било преведено и в първата версия. Вие ще трябва да се явите отново на изпита.
         Не казах нищо.
         - Да влезе следващият, каза асистентът.

 

         ...

 

         По едно време, не помня точно кога, вестниците започнаха да говорят за студентските протести. Струваше ми се невъзможно, че някой беше окупирал наистина университетите, за да иска например библиотеките да работят добре. Всъщност нищо не работеше както трябва в университетите, но никога не бях чувал някой да протестира и да се оплаква, дори от пазача. Ленинските комитети от време на време залепяха във фоайето по някой плакат, с който се оплакваха от увеличените такси за записване. Други организации отговаряха с един техен плакат, естествено от страната на Министерството на образованието. Ленинските комитети отвръщаха с някой нов, по-голям плакат, цитирайки „Капиталът” оттук оттам. Въздържаха се да продължават така, докато масата студенти влизаше или излизаше от лекция и никой нямаше време да се спре и да чете каквото и да било. Прелиствайки вестниците, изглеждаше, че бяхме пред нов вид ’68-а, за щастие не толкова компрометиран от опасни идеологии. Представях си авторите на тези статии, почти всички от поколението на ’68 година, сега променени в утвърдени професионалисти във всекидневното състезание за къща на морето, луксозна кола, престижни почивки... Ако след двайсет години резултатите щяха да са същите, наистина се надявах, че не се отнася за нова ’68 година.
         За да се уча, бях се отказал от писането. Някак си се подготвих. При изпитването отговорих на всичко, но не си спомних, че Сократ е умрял от отравяне с цикута.
         - Какво да му пишем?,- попита професорът асистента,- осемнайсет?
         - Вие посещавали ли сте лекциите през годината?- попита ме онзи.
         - Разбира се.
         Правех невъзможното, за да посещавам лекциите по време на обедната почивка.
         - Да помислим добре... - Професорът ме погледна в очите. - Аз Вас не ви помня.
         Тогава ще е по-добре да поговорим на следващата сесия. Да влиза следващият - добави асистентът.

 

 

 

Електронна публикация на 09. февруари 2009 г.

г1998-2009 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]