Как, тогава,
да изляза оттук, да опитам одисеята
да изляза от това време
на опустошение.
                                Бистрото зелено,
носещо ни радостта и надеждата, не цветът на мъха или на бутилките,
изпълнен с неувереност и хлипове, или вече патинираното
зелено на времето; дори не това на ябълката или на прибоя,
защото нямат ни очи, ни талия. Нито зеленините на пристанището,
          защото са обвити в тишина; нито онези,
които се сбогуват с нас от гарите или от прозореца.
Нито тези на казармите или епатрахилите,
защото никога не връзват цвят. Изричам зеленото на детството,
което никога сами не ни оставя и живее, и бленува,
и ще умре с нас; или онова на дрехата,
която вятърът повдига като ходим и ни гледа, и ни приема откъм
детската си невинност; не това на другото,
което ходи от зорите по халат
и ни гледа подозрително; нито онова, което вечно е
с подбелени очи; нито онова, което се прекръства,
като е безверно.
                     Аз говоря за зеленото, което е самси
и което е одисея, за зеленото на моретата,
защото е без посока, за поражданото в сънищата,
защото не ни забравя.
                     Говоря за зеленото,
което ни гледа в очите
и никога не изпитва страх.
                     Сурбаран го рисуваше
като чепки грозде и на цветущи маси. Аз сега го прибирам
от играта на онези хлапета, стоящи там, сред сенките, близо до вкъщи.
                Докосвам онова зелено,
което свива рамене,
защото е невинно, и гърдите му ме гледат
леки като жестове, трептят
от обич
          под звездите.

върни се | съдържание | продължи