ТЯ СЕ ОМЪЖИ ЗА Мики Холър, когато беше на петнайсет години. Омъжи се, за да избяга от дома на приемните си родители, където нейният тъй наречен баща обичаше да се забавлява с нея, караше я да му го държи и други подобни неща. И то още преди да й дошъл мензисът. А приемната й майка обичаше да я удря по главата за щяло и нещяло. Най-вече за нещяло. Затова се омъжи за Мики. При това той я обичаше, което си беше предимство. Такова нещо не й се беше случвало преди и сега то я караше да се фръцка пред огледалото и да си прави разни прически. Беше на двайсет, Мики де. Истинското му име беше Мървин. Приятно момче, но на горния етаж нямаше никой – нещо, което тя проумя още на първата им среща. Беше хърбав, със слабо зрение, но иначе не беше човек, който ще посегне на жена. И тя можеше без страх да му каже какво иска, например сандвич с печено сирене, шоколадов шейк или да отидат на кино, и той бързаше да изпълни желанията й. Обичаше я, истински я обичаше, въпреки че не знаеше много за любовта.
Както и да е, беше се махнала от онзи дом и в гимназията „Саут Съмтър” носеше брачна халка. Някои от момчетата подхвърляха гнусотии по неин адрес, но момичетата я гледаха с повече уважение.
Вуйчото на Мики, Фил, беше дошъл на подписването, за да им бъде свидетел. След церемонията се ухили и й каза добре дошла в нашето семейство, Джолийн, скъпа, взе я в обятията си и я задържа в прегръдка, която продължи малко по-дълго от приетото. Вуйчо Фил беше като баща за Мики, беше го взел на работа като шофьор на една от цистерните, с които превозваха петрола, защото това беше неговият бизнес. Мики Холър беше почти сираче. Истинският му баща се намираше в щатския затвор без право на освобождаване по същата причина, поради която майка му се намираше в гробището зад Първа методистка църква. Веднъж Джолийн попита Мики - реши, че може, след като вече му е роднина - какво толкова е направила майка му, за да заслужи такава съдба. Но когато се опита да й обясни, той целият пламна, смути се. Тогава бил на дванайсет години. Тя остана с впечатление, че баща му е бил откачен пияница, който е вършел лоши неща и преди това да се случи. Затова сега Джолийн и Мики живеят под един и същ покрив с вуйчо Фил и леля Кей.
Леля Кей беше умна жена. Работеше като помощник управител в банката „Съдърн Рийпълс”, която се намираше точно срещу сградата на съдебната палата. Благодарение на нейната работа, от една страна, и на неговия петролен бизнес, от друга, двамата си имаха хубаво ранчо с градина отзад, място за пикник и два хамака между дърветата.
Джолийн много харесваше стаята, в която живееха с Мики, макар да гледаше към задната уличка, затова правеше всичко възможно да я подреди по-добре, въпреки навика му да хвърля работния си, изцапан с мазни петна комбинезон на пода. Но тя си даваше сметка за двойната отговорност, която носи като съпруга и нищо неплащащ обитател на къщата. Щом се прибере вкъщи след училище, когато другите бяха още на работа, тя се опитваше да свърши нещо полезно. Имаше на разположение около час да си напише домашните, след което влизаше в кухнята да сготви нещо за вечеря.
Джолийн винаги бе обичала училището, там се чувстваше като у дома си. Любимият й предмет беше рисуване. Още от трето отделение рисуваше редовно и когато класът им трябваше да изобрази върху една стена битката при Гетисбърг, тя направи най-голямата част от картината. Сега, вече като женена жена, нямаше толкова време да се занимава с изкуство, тъй като я чакаха и други ангажименти, но продължаваше да бъде все така наблюдателна. Имаше око за всичко, което сякаш иска да бъде нарисувано. Мики имаше бяла кожа и гръден кош без косми, както и ключица, която изпъкваше от рамо до рамо като на впрегатен добитък. А шията и прешлените на гръбначния му стълб можеха да се използват, за да си смята задачите върху тях. Нямаше никакво съмнение, че той я обича – понякога се разплакваше, толкова силно я обичаше, – но само това и нищо повече. За шестнайсетия рожден ден той й купи пеньоар, който сам избра от универсалния магазин на Бърман. Беше три размера по-голям и Джолийн, разбира се, можеше да го смени, но в главата й влезе тревожната мисъл, че като съпруга на Мики всичко, което предстоеше в живота й, след време ще я набута горе-долу в този размер. Той обичаше да я гледа как си пише домашните, което й подсказа, че самият той, Мики Холър, не храни никакви амбиции. Никога няма да си има свой бизнес, нито ще играе голф през уикендите, както прави вуйчо Фил. Мики предпочиташе да живее ден за ден. Дори не говореше за това да си купят нов дом, нито се стремеше към нещо, което можеше да промени сегашния им живот. Да, тя умееше хем да си разсъждава така, хем да целува белите му гърди и да прокарва пръст по изпъкналите могилки на гръбначния му стълб.
Вуйчо Фил беше висок човек със здрава, силна челюст и глава с лъскава черна коса, която сресваше така, че да стои на вълни; имаше дълбок глас, шегуваше се, демонстрирайки високо самочувствие, имаше и тъмни изразителни очи – о, беше мъж и половина, в това нямаше никакво съмнение. Отначало Джолийн се притесняваше, когато я оглеждаше от главата до петите. Или пък й запяваше строфа-две от известна любовна песен. В моите очи най-красивата си ти! След което се изсмиваше, за да й покаже, че както винаги се майтапи. Имаше хубав тен от голф игрището и дори малкото шкембе, което се очертаваше под плетения пуловер, му отиваше. При него най-главното нещо беше, че харесва живота си и своята популярност; двамата с жена си имаха добра социална среда, но повечето хора в компанията им бяха негови приятели.
Леля Кей не беше точно пълната противоположност на Фил, но беше жена, която държи на работата си. Няма да я видиш да вдигне крака и да бездейства и макар че с Джолийн се държеше мило и любезно, беше повече от ясно, че предпочита да не й е в къщата, особено след като вече можеше самичка да се грижи за Мики. Джолийн го знаеше, не беше нужно да й го казват. Можеше да се претрепва от работа, но леля Кей нямаше никога да я обикне. Леля Кей беше янки и беше дошла да живее в Юга само защото тук й бяха направили добро предложение за работа. Двамата с вуйчо Фил бяха женени от петнайсет години. Тя го наричаше Филип, което правеше - според Джолийн, – за да си придава важност. Винаги носеше костюм и чорапогащник, както и блузи с якичка, закопчани догоре. Не беше красавица, но се виждаше с какво е привлякла Фил; май с очите си - много светлосини и леденостудени, може би и с естествено русата си коса; освен това имаше надарена фигура, която изискваше ластичен колан, без който не излизаше.
Сега обаче вуйчо Фил доби навика да ги буди всяка сутрин, като влизаше в стаята им, без да чука, и се провикваше с плътния си глас: „Време е за работа, Мики Холър!”, но в същото време гледаше към Джолийн, която бързо придърпваше завивката до брадичката си.
Тя знаеше, че този човек върши нещо нередно с тази сутрешна инициатива по събуждането, и това я ядосваше, но не знаеше какво да направи. Мики сякаш изобщо не забелязваше, че собственият му вуйчо, брат на покойната му майка, й е хвърлил око. В същото време обаче й харесваше, че такъв светски мъж й обръща внимание. Даваше си сметка, че Фил е засмян красавец с блестящи зъби и сигурно си знае силата пред жените, затова реши да се прави, че за нея той си остава само вуйчо на съпруга й, негов работодател и нищо друго. Но това преструване, когато живеете под един покрив, бе много трудно. Улавяше се, че често мисли за него. Дори си съчини следната история: как постепенно, с течение на времето става ясно, че тя и вуйчо Фил са родени един за друг. Как помежду им се поражда разбирателство и то продължава няколко години, докато един ден, да се надяваме, леля Кей умре или го напусне – не знаеше кое от двете предпочита.
Вуйчо Фил обаче не си губеше времето в мечтания. Един следобед, докато тя търкаше пода в кухнята, застанала на колене по шорти и навирила задник нагоре, той се беше върнал по-рано, защото сам си беше шеф и можеше да отива и излиза от работа, когато си пожелае. Тя си тананикаше „Искам да държа ръката ти” и затова не го чу.
Той застана на прага, загледан в това, как движението на ръката се предава на задника й, и още преди да разбере, че не е сама, вече я беше сграбчил през кръста и в същата превита поза я носеше към спалнята, все още стискаща четката за под в ръка.
Същата нощ, вече в собственото си легло тя още усещаше миризмата на афтършейва на вуйчо Фил, както и малките памучни топчета на плюшената кувертюра в стиснатата си шепа. Болеше я, както ставаше дори от нескопосните опити на Мики.
Така започна всичко. През целия, още млад живот на Джолийн никога не й се беше случвало да чака някого с такова нетърпение. Опитваше да се владее, но ето че занемари учението, въпреки че винаги е била прилежна ученичка, без да е най-умната в класа. Но същото се случваше и с Фил – връзката им беше толкова силна, напрегната и неумолима, че той спря да се смее. Сякаш и двамата, магнетично привлечени, еднакво се желаеха. Не можеха да се наситят един на друг. И това се случваше всеки ден, винаги когато леля Кей си правеше сборовете в банката „Съдърн Пийпълс”, а Мики, клетият Мики препускаше по маршрутите, по които го изпращаше вуйчо Фил, все по-надалеч от границите на града, че и извън тях.
Да, за страстта между хората няма друг изход, освен законните съпрузи да й сложат край, и след месец или два подозренията бяха вече налице, а върхът на кризата дойде един ден с думкане по вратата на спалнята и крясъци, когато Мики като маймуна яхна гърба на Фил и взе да го налага по главата, като не спираше да крещи, а Фил, под ударите на Мики и по долни гащи, се заклати по коридора между гостната и трапезарията, докато най-накрая успя да приклещи бедното момче срещу големия телевизор и с един удар по него да пробие екрана. По-късно, докато си възстановяваше случката, Джолийн си спомни, че всъщност не беше в състояние да направи нищо друго, освен да чака – спомни си пукота от пръсналото се стъкло на екрана, спомни си своето собствено учудване, като видя колко кльощави са краката на Фил, както и ярката слънчева светлина, която се процеждаше през щорите, защото лятното часово време беше влязло в сила, без любовниците да разберат, и именно затова работещите им роднини се бяха прибрали вкъщи по-рано от обикновено. Но точно тогава нямаше време за размишления. Леля Кей я хвана за косата и я повлече по мекия килим на гостната, през кухнята, по пода с имитация на плочки и я изрита по задните стълби, изхвърли я като чуждо коте и със същите мяукащи звуци.
Джолийн зачака в края на имота, клекнала в храстите по долна риза, с ръце скръстени пред гърдите си. Чакаше да излезе Фил и да я отведе оттук, но той не се появи. Мики обаче отвори вратата. Стоеше и я гледаше в притихналата градина, докато откъм къщата долитаха викове и трясък на счупени съдове. Косата на Мики беше щръкнала, а счупените очила стояха накриво върху носа му. Джолийн го извика. Тя плачеше, много й се искаше той да й прости и да я успокои, че всичко е наред. Но това, което направи той, нейният Мики, бе да отиде до пикапа и както си беше по окървавената риза, се качи и потегли. Така се случи, че този епизод остана в ума на Джолийн като край на първа глава от историята на нейния живот, защото Мики беше стигнал до средата на моста над река Катауба, беше спрял, без да изключва двигателя, беше скочил в скалистата река и се беше убил.
МНОГО ХОРА В КВАРТАЛА я бяха видели да се скита по улиците, но след време една полицейска кола я прибра и първо беше откарана в спешното отделение, където установиха, че жизнените й показатели са добри, но й показаха едно място на главата, където цяла туфа от червената й коса беше изтръгната. След това я настаниха в мотел недалеч от междущатското шосе, докато системата реши какво да прави с нея. Беше ясно, че е момиче, което разтуря семейства, но освен това и малолетна вдовица без никакви роднини. Приемните й родители, които беше напуснала, за да се омъжи за Мики, отказаха да поемат каквато и да било отговорност. Времето минаваше. Седеше и гледаше мелодрами и сериали по телевизията. Плачеше. Една жена полицейски инспектор я наглеждаше сутрин и вечер. След това един психиатър, който работеше към местната администрация, дойде да я интервюира. Ден след това я заведоха на изслушване в съда, където показания даде въпросният психиатър, на когото съвсем честно и откровено беше разказала цялата си история, и точно това толкова я огорчи, защото той препоръча тя да бъде настанена в психиатрия за малолетни, докато се научи да стане разумен човек, способен сам да се грижи за себе си.
Последва едно безкрайно тъпчене с хапчета, живот като в несвяст, в полусънно състояние и денем, и нощем, и разбира се, тя много скоро проумя, че това не е място, където може да си възвърне разсъдъка, ако изобщо го е губила, което - само като гледаше останалите пациенти - й стана ясно, че не е. Прекара около два месеца в този ад, след което една сутрин й свалиха обичайната сива широка дреха и я облякоха с нещо, което повече приличаше на рокля – тъмна на цвят и естествено доста голяма за нея, сложиха й барета на главата и отново я откараха със закрита затворническа кола в съда, този път, за да даде показания за отношенията си с вуйчо Фил, който също седеше там от страната на защитата. Изглеждаше ужасно. Отначало не успя да разбере какво толкова се беше променило у него, докато си даде сметка, че косата му няма предишния си блясък и е доста прошарена. И тогава й просветна, че през цялото време, докато тя толкова се беше възхищавала от нея, той си я е боядисвал. Седеше превит над масата, смутен от неловкото положение, в което се намираше, и нито веднъж този светски мъж не вдигна поглед към нея. Вял остатък от предишните чувства трепна у нея, при което тя се ядоса на себе си, но нищо не можеше да стори. Очакваше той да й направи някакъв знак, но това не стана. При него нещата стояха така: леля Кей го беше изгонила от къщата и той спеше в офиса си, но бизнесът му беше замрял и нито един от приятелите му, с които навремето играеше голф, не искаше и да чуе за него.
Джолийн беше призована, за да удостовери, че на шестнайсет години тя се явява малолетна, поради което подобни действия от страна на Фил го превръщат в насилник по смисъла на закона. Започна се интересен правен спор, но само за минута-две, с изтъкване на довода, че по това време тя е вече омъжена жена, всъщност прелъстителка, и със сигурност наясно по въпросите на плътта, но аргументът очевидно не издържа. Беше оправдана и върната обратно в психиатрията, преоблечена в раздърпаната си сива рокля и чехли - толкоз за срещата й с истинската реалност. Чу, че Фил го осъдили да прекара осемнайсет месеца в щатския затвор. Не можеше да му съчувства, тъй като и тя не беше на свобода.
Джолийн не мислеше много за Мики, но постоянно го рисуваше. Рисуваше надгробни камъни и върху тях – лицето му. Това й се струваше достойно артистично упражнение. Колкото повече изобразяваше Мики, толкова по-добре си спомняше начина, по който я беше погледнал през онази последна нощ в живота му, но това трудно можеше да се постигне единствено с пастели, а те не й даваха да рисува с друго, не й разрешаваха дори цветни моливи, за които беше помолила.
После се случи нещо хубаво. Едно от момичетата в отделението счупи огледалото над умивалника в банята, за да си пререже вените с едно от парчетата. Не, това, разбира се, не беше хубавото, но всички огледала в банята бяха свалени и никой не можеше да се огледа, освен може би ако стъпят върху леглото и слънчевата светлина пада така, че да можеш да се виждаш в прозореца зад телената мрежа. Ето как Джолийн започна своя бизнес с портретите. Веднъж нарисува лицето на едно от момичетата и много скоро след това те всички вече се редяха на опашка да им направи портрет. Нямаха огледало, но си имаха Джолийн. Някои от приликите не бяха много сполучливи, но тъй като портретите й винаги бяха по-добри от оригиналите, нямаше сърдити. Госпожа Еймс, главната сестра, реши, че това е добра терапия за всички и Джолийн получи комплект водни бои с три четки и голям дебел скицник, а когато манията по портрети отмина, тя продължи да рисува всичко, което вижда – отделението, стаята за игри, двора, в който ги извеждаха за разходка, цветята в лехите, залеза зад телената мрежа, всичко.
Но тъй като беше напълно нормална, започна все по-отчаяно да копнее да се измъкне навън. След около година успя да направи възможно най-добрата сделка с една от нощните пазачки, жена с остри черти и нездрав тен на лицето, но иначе свястна, която, макар и груба, се държеше добре с момичетата. Казваше се Синди. Джолийн си каза, че Синди, с тези нейни дълбоки бръчки, трябва да е поне петдесетгодишна. Беше хвърлила око на Джолийн от самото начало. Даваше й цигари и заедно пафкаха навън зад боклукчийските кофи, освен това разбираше от прически и грим. Викаше й, ей Червенушке – Джолийн имаше това, което се нарича ягодов цвят на косата, и затова прякорът й легна като ръкавица, – Червенушке, не искаш ли да ти напудрим тия лунички. Те, разбира се, стоят очарователно на момиче като теб, сякаш в лицето ги грее слънце. Но виж, ако продължаваш да опъваш косата си назад и да я връзваш на опашка, да знаеш че много скоро ще оплешивееш, затова дай да я подстрижем и тогава тя ще се накъдри от само себе си, ще обрамчи лицето ти, и – о, чудо! – ще станеш хубава като картинка.
Синди харесваше луничките и по гърдите на Джолийн, пък и не беше чак толкова лошо да те люби жена. Е, не беше първото й предпочитание, но Джолийн разсъждаваше така: престрашиш ли се веднъж, вече няма значение кой е и какво предлага, в края на краищата паниката е една и съща, пък и в такива моменти сме като слепи. Както и да е, сделката беше сключена и макар че за да излезе от психиатрията, тя се съгласи да заживее със Синди в собствения й дом, където онази да си я гушка тайно, сякаш й е детенце, направи го, но само докато успее да избяга и оттам. Всичко стана с няколко изщраквания на ключалки, няколко минути скрита в килера за провизии, после пак превъртане на ключове и скърцане на врати, и Джолийн пое към свободата в багажника на очуканата „Корола” на Синди. Още по-лесно беше след една нощ, когато Сидни отиде на работа, а тя просто излезе през външната врата посред бял ден.
Джолийн се озова на пътя. Искаше да офейка, беше готова да се махне от този град и този щат, без значение как. Имаше почти сто долара от бизнеса си с акварелните портрети. Пътуваше ту на автостоп, ту с някой от местните рейсове. Носеше малък куфар, но огромна решителност, с която прекосяваше безпроблемно щатските граници. Първо започна работа в магазин за дребни стоки в Лексингтън, после в промишлена пералня в Мемфис. Винаги можеше да преспи в общежитията на Девическия християнски съюз, което я спасяваше от евентуални неприятности. И макар че й се наложи да поеме дълбоко дъх и да бутне на един-двама по пътя, това само й помогна да стане още по-студена и безчувствена, за нейно добро. Беше вече на седемнайсет, но когато се наконти с нови дрехи, можеше да мине за десет години по-голяма и човек не можеше да предположи, че зад този опънат клин и обувки на платформа се крие едно уплашено до смърт дете.
Така стигна до Финикс, Аризона, горещ, плосък като тепсия град сред пустинята, но с много забързани, силно ангажирани хора, които не можеха да дишат без климатик.
ХАРЕСА Й ТОВА, че на запад хората не изглеждаха толкова дребнави и никой не се интересуваше много-много какво правиш или кои са родителите ти, а и почти всеки, когото срещнеш, идваше от другаде. Не след дълго си намери работа в „Млечната кралица”, имаше си най-добра приятелка – Кендра, която беше една от нейните съквартирантки, момиче, дошло от севера – Акрън, Охайо.
„Млечната кралица” беше в периферията на градския живот с изглед над складовете към равната пустиня, прорязана от прави пътища и с кафеникави планини в далечината. Наложи й се отново да се върне към истинската си възраст, за да получи работата. Тя включваше каране на летни кънки, умение, което, за щастие, не беше забравила. Отиваше на кънки до клиентите със съответната поръчка върху поднос, който се закрепяше към прозореца на колата. Получаваше минимална заплата, но някои от мъжете й оставяха добри бакшиши, докато жените – никога. Така или иначе това нямаше да продължи дълго, защото един умник взе да й досажда всеки ден. Имаше дълга коса, рядка, проскубана брада и обица на едното ухо – приличаше на рок звезда. Носеше потник, джинси и ботуши, така че човек можеше да види всичките му татуировки по ръцете, раменете и гърдите. Имаше и китара, която държеше в багажника на тъмнолилавия си кадилак със сгъваем покрив, модел 1965-а. Тя, разбира се, не обръщаше внимание на свалките му, но ако се случеше друга да вземе поръчката му, той винаги питаше къде е Джолийн. Всички келнерки, нали знаете, носят малки табелки с имената си. Един ден пристига той и когато тя му донася поръчката, вижда го да седи отпред в колата широко ухилен, въпреки че му липсва един преден зъб. Хваща китара и дрънва няколко струни, Чуй това, Джолийн, след което й изпява песента, която е съчинил, като се смее одобрително, сякаш певецът е някой друг.
Джолийн, Джолийн,
тя е хитруша една.
Съвсем нехае за мойта тъга.
В „Кралицата млечна” дори
на мен номера ми върти.
Джолийн, Джолийн,
не бъди хитруша една,
твойто име неспирно шептя,
за тебе си пазя аз любовта.
За тебе умирам, чуй, разбери,
щастливи ще сме аз и ти!
Джолийн, Джолийн,
„Кралицата” ти зарежи,
ще сбъдна аз твойте мечти.
Тя, разбира се, знаеше, че хитрецът е той, но все пак си беше направил труда да съчини песен за нея, нали така? Хората от следващата кола се разсмяха и започнаха да ръкопляскат, а тя пламна така, че чак луничките й почервеняха, но също като тях не се сдържа и прихна да се смее. Разбира се, с този негов глас, който не беше нищо особено, а и на китарата дрънкаше фалшиво, стана й ясно, че не е никаква рок звезда, затова пък беше страшно шумен и изобщо не се притесняваше, че се излага пред хората, което й хареса.
Всъщност по професия беше художник, правеше татуировки. Казваше се Коко Леджър, което се произнасяше Лерджей, родом от Ню Орлианс, и още следващата събота тя излезе с него на танци, въпреки че приятелката й Кендра беше категорично против. Той е мерзавец, отсече Кендра. Джолийн си помисли, че може и да е права. От друга страна обаче, в момента Кендра си нямаше приятел и беше адски критично настроена към всичко: работата, която вършеха, храната, която набиваше, филмите, които гледаха, мебелите, с които беше обзаведен апартаментът им под наем, може би дори към целия град Финикс.
Но Джолийн отиде на срещата и Коко се държа почти кавалерски. Беше много добър танцьор, също и голяма фукня с тия негови кълчения на таза, но в края на краищата какво пък толкова. Коко Леджър я разсмиваше, а тя от дълго време не беше имала повод дори за усмивка.
И така, първо се стигна до малко сърчице, което той й татуира на задника безплатно, но не мина много време и тя вече чиракуваше в неговия Институт за художествено изписване на тялото. Той й показа как се правят нещата, тя схващаше много бързо и в крайна сметка започна да работи с клиенти, които искаха евтини, готови модели. Не беше нищо повече от рисуване с игла, бавен процес, сякаш трябва да използваш само връхчето на четката си бод по бод. Коко беше силно впечатлен от това, колко бързо усвоява занаята. Каза й, че е истинска находка. Уволни жената, която му помагаше, и след един сериозен разговор Джолийн се съгласи да се премести да живее в неговия двустаен апартамент над магазинчето, или студиото, както той го наричаше.
Кендра, която продължаваше да си работи в „Млечната кралица”, седеше и я гледаше как си събира багажа. Разбирам какво вижда в теб, Джолийн, каза й тя. Имаш дребна стегната фигура и всичко ти се получава, без да си мръднеш пръста. Благодаря, Кендра. Кожата ти е толкова светла, додаде Кендра. С това чипо носле и с тази убийствена усмивка. Благодаря ти, Кендра, каза й отново и я прегърна, защото макар и да се чувстваше щастлива, беше й мъчно за Кендра и за лицето й, което беше наистина хубаво, но мъжете не го забелязваха, виждаха само едно пълно момиче с тлъстини по раменете, което кара кънки ужасно тромаво. Кендра обаче продължи, но не мога да разбера какво ти виждаш в него, той е роден мошеник.
Въпреки това тя не желаеше да продължава да се пързаля с летни кънки за едните бакшиши. Коко я учеше на занаят, за който тя имаше талант. Но когато след една-две седмици Коко реши, че трябва да се оженят, тя изведнъж си даде сметка, че не знае нищо за него, за миналото му, за семейството му. Не знаеше нищо, а когато го попита, той само се изсмя и отговори, бейби и аз съм като теб - сирак, захвърлен на произвола на съдбата. Там откъдето идвам, не искат и да чуят за мен, но доколкото разбирам, и на двамата ни липсва славно минало, каза й, прегърна я и я целуна по врата. Има значение само този момент тук, прошепна й, както и нашите предстоящи моменти в бъдеще.
Тя тайничко си каза на глас името Джолийн Леджър, произнесено Лерджей, и реши, че звучи добре. След още едно гражданско бракосъчетание, букетче в ръката, рокля на цветчета до глезените и бутилка шампанско тя наистина стана Джолийн Леджър, отново омъжена жена. Върнаха се в двустайния над магазинчето, напушиха се, любиха се, а Коко й припяваше ритмично Джолийна, Джолийна, любовна машина, но когато заспа и захърка, тя стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Беше три сутринта, но всички улични лампи светеха, както и светофарите, макар наоколо да не се виждаше жива душа. Всичко на пустата улица работеше мълчаливо, всички реклами по витрините блещукаха с цветните си неонови светлини, както и автоматичната пералня, банкоматът, фотото за моментални снимки, будката за вестници и списания, кафенето, химическото чистене, както и броячите на паркинга под кехлибарената светлина на уличните лампи. Светът си продължаваше, сякаш хората са последното нещо, което той иска или от което има нужда или иска.
Улови се да разсъждава, че ако човек обръсне проскубаните косми по устните на Коко, ако изтрие всичките му татуировки, ако свали каубойските му ботуши, ако го подстриже и ако може да сложи чифт очила на носа му, той ще заприлича на първия й съпруг, на покойния Мики Холър, и ето че се разплака.
Известно време проявяваше разбиране към начина, по който живееше Коко, и много й се искаше да вярва на историите му. Но това ставаше все по-трудно и по-трудно. През повечето време него го нямаше, запиляваше се нанякъде с проклетата си кола, докато тя трябваше да варди магазинчето, сякаш на него изобщо не му пукаше дали губят клиенти, или не. Освен това държеше всички пари у себе си. Тя си даде сметка, че работи без заплата, което само съпруга можеше да направи – кой друг би търпял подобно нещо? То си е чиста робия, нали така? Което съвсем нетактично каза и Кендра, когато й дойде на гости. Коко не одобряваше почти всичко, което Джолийн правеше или казваше. А когато му искаше пари, за да напазарува или за нещо друго, той адски неохотно издърпваше банкнота или две от внимателно навитата си на руло пачка. В един момент тя взе да се чуди откъде има всичките тия пари, със сигурност не и от татуировките, тъй като точно този бизнес беше съвсем замрял с настъпването на сухата студена аризонска зима. А когато се случеше да влезе някоя прилична на външен вид жена, той започваше да подмята цинични недомлъвки, сякаш двамата са сами в стаята. Слушай, това никак не ми харесва, сърдеше се Джолийн. Никак! Не забравяй, че си се омъжила за красив жребец, отвръщаше й Коко. Свиквай. А когато Джолийн трябваше да рисува змия или риба с мустачета върху някой здравеняк, когато се налага да е опряна в него и оня вземе да й налита, единственото нещо, което Коко просъскваше след нейните оплаквания, беше - това движи света, бейби. С всеки изминал ден тя се чувстваше все по-нещастна. Дрогата, с която търгуваше, му ангажираше почти цялото време и когато веднъж тя го попита ребром, той не отрече. Всъщност само додаде, това е единственият начин да запазя магазинчето. Джолийн, би трябвало да знаеш, без аз да ти казвам, че в САЩ никой човек на изкуството не може да просъществува, ако си няма страничен доход.
Един ден отпред спря такси и жена с бебе на ръце и малък куфар влезе в магазина. Блондинка, много висока, приличаше на статуя и въпреки че на витрината беше ясно изписано, тя пак попита, това ли е Институтът за художествено изписване на тялото, собственост на Коко Леджър? Джолийн кимна. Моля ви, бих желала да се видя с него, каза жената, остави куфара на земята и премести бебето от едната си ръка в другата. Изглеждаше на около трийсет, може би трийсет и пет години, носеше шапка, ленено сако с жълта рокля под него, чорапогащник и обувки, което беше необичайно облекло за този зимен ден във Финикс, или пък за който и да било друг годишен сезон, защото тук нямаше жив човек, който да носи друго освен джинси. Джолийн усети как я обзема странно предчувствие. Сякаш отново стана дете. Върна се в детството си – играеше си на голяма, изобщо не беше госпожа Коко Леджър, това беше само в глупавите й сънища. Да, беше предчувствие. Погледна бебето и в същия момент разбра, не беше нужно да й казват. Произходът беше изписан на малкото му личице. Само дето проскубаната брада му липсваше.
А вие сте, попита Джолийн. Аз съм Марин Леджър, съпругата на онова копеле, каза жената.
Сякаш имаше нужда от потвърждение, но в този момент голямата й ръка се измъкна изпод дупенцето на бебето и се видя златна халка, която се беше впила в месото на четвъртия й пръст.
Похарчих и последния си цент, докато го открия, и сега искам да го видя, на секундата, отсече жената. Само след миг, сякаш по силата на някаква могъща магия, кадилакът на Коко цъфна отпред до тротоара и може би всичко това си струваше само и само за да се види смаяното изражение на лицето му, когато слезе от колата и видя Марин Леджър, както и тя него - през стъклото на витрината. Но Коко си е Коко и веднага се окопити. Лицето му светна и й помаха, сякаш страшно се радва да я види. Влезе в стаята с широка усмивка. Я, виж ти! - каза. Да не повярваш! - и разтвори обятия. Тъй като от двамата тя беше по-високата, при прегръдката той завря лице в бебето, което веднага ревна с все сила. А щом Коко се отдръпна, жената използва свободната си ръка и върху бузата му се стовари мощен шамар.
Виж, скъпа, само се успокой, каза й, просто се успокой. Има си обяснение за всичко. Ела тук, трябва да поговорим, подкани я, сякаш през цялото това време само нея е чакал. Ако щеш вярвай, но за мен е голямо облекчение да те видя, така продължи. Повече и не погледна детето в ръцете й, а когато вдигна куфара и я побутна напред към вратата, обърна се назад, погледна Джолийн и й каза с изкривена на една страна уста да си трае, гък да не казва, а навън много галантно отвори вратата на колата за Марин Леджър, настани я заедно с бебето и тримата потеглиха в тъмнолилавия кадилак със сгъваем покрив, модел 1965-а, с който всеки ден беше идвал да гледа как Джолийн си подмята задника на летни кънки.
Джолийна, Джолийна, любовната машина, взе че засече, на никого не бута вече... Никога през живота си не се беше чувствала толкова спокойна и съвсем хладнокръвно и методично изпотроши целия институт „Леджър” за художествено изписване на тялото, преобърна автоклава, съдра афишите със снимки, хвана тату машинките за кабелите и ги метна срещу задната стена от голи тухли, докато запращяха и дадоха на късо, разхвърля всички комплекти игли, изля боите на пода, изтръгна от стената рекламната витрина с обеци за пиърсинг от медицинска стомана 316L, разпердушини справочниците за татуиране, наредени върху въртящата се стойка за книги. Разби на парчета клиентските столове, а малката метална табуретка запрати през стъклото на задната врата. Качи се на втория етаж и изведнъж за пръв път си даде сметка как стаите вонят на неизмитото му тяло, и взе да троши наред всичко, до което можеше да се докопа, накъса спалното бельо, с един замах помете цялата аптечка и издърпа завесите, които сама беше избирала, за да създаде повече уют в жилището. Награби някакви дрехи и ги натъпка в две книжни торби, а когато на лавицата в килера в една кутия от обувки откри найлонова торба с цип и още една, напъхана в първата, пълна с бял прах, който на пипане приличаше на бакпулвер, тя заряза всичко както си беше, слезе на долния етаж, задигна няколкото долара от касата на магазина, вдигна слушалката и остави съобщение до полицията във Финикс с много точни указания, после сложи на външната врата табелката „Връщам се след пет минути”, тръшна вратата след себе си и изчезна.
Когато отиде до заложната къща, за да вземе петнайсет долара срещу венчалната си халка, в очите й нямаше сълзи. Застана пред витрината на пътническата агенция, където спираха автобусите, и се разплака чак след като за пръв път от дълго време насам се запита кои са били майка й и баща й, дали изобщо са още живи, но смяташе, че са, щом са били толкова млади, че едва успели да й дадат името Джолийн и офейкали, оставяйки я на властите да я отгледат.
ВЪВ ВЕГАС си намери работа като келнерка в едно кафене, докато събере пари да си изправи косата, защото импресариото от „Старлетки по прашки” й каза, че трябва да го направи, ако иска да получи работата. За да може, докато е на пилона и разтърси отпуснатата си назад глава, косата й да се мята от рамо до рамо. Това, че трябваше да носи една каишка и високи токове не беше най-неудобното нещо на света; тя и без това си беше схватлива и много скоро стана известна в клуба като „миньончето”. Другите момичета също я харесаха, викаха й Бейби и се грижеха за нея. Нае си стая в апартамента на две от тях. Дори гавазинът на входа се държеше внимателно с нея, след като го излъга, че е тук, защото е закъсала за пари.
Запозна се със Сал - местна знаменитост, мъж с прошарена коса и закръглено шкембе - по настояване на управителя, който я заведе до масата му в дъното на клуба. Това, че този мъж не седеше на бара, за да зяпа задника й отдолу нагоре, й подсказа, че не е като обичайните безделници, които посещаваха „Старлетките”. Беше джентълмен, който, макар и ерген, имаше няколко внучета. Първото нещо, което направи още при първата им среща, когато тя се качи в луксозния му апартамент на последния етаж, беше да й покаже снимките им. Ето такъв сериозен гражданин беше господин Сал Фонтейн. Тя застана до прозореца, от който се виждаше целият Вегас. След като го опозна, разбра, че Сал е кротък мъж с тих глас, много мил, но освен това и високо уважаван като основател и собственик на „Салс Лайн” - голям офис и многобройни зали с телефонни оператори, приемащи обаждания от цялата страна на хора, които използваха услугите на Сал за всичко, от конни надбягвания до това, кой ще бъде следващият президент на САЩ. Без да се церемони, което беше в стила му, сложи на шията й диамантена огърлица и я покани да се премести да живее с него. Тя просто не можеше да повярва на късмета си, да живее с мъж, така почитан от местните, в луксозния му апартамент от шест стаи с изглед към Вегас. Освен това всяка сутрин пристигаше жена да чисти. От френския ресторант на долния етаж можеше да си поръчва обяд на количка, която ставаше на маса. Сал й купи нови дрехи, в салона за красота просто записваше всичко на негово име, а когато излизаха заедно, въпреки че той беше толкова зает, че това се случваше рядко, всички негови познати се отнасяха към нея с уважение, както и съдружниците на Сал, които бяха мъже малко или много на неговата възраст. Тя беше съвършено сащисана. При наличието на всички тия дългокраки мадами в Лас Вегас, представяте ли си, малката Джолийн да я носят на ръце като принцеса! И не само това, ами, след като разполагаше с толкова много свободно време, вече можеше да се залови с нещо свое, с рисуването на поздравителни картички, доста психеделични по стил, понякога вдъхновени от дизайна на татуировките, но винаги със сантиментални изображения на любящо сплотено семейство, за каквото копнееше, сякаш знаеше какво представлява то.
Никога не си беше мислила, че може да й се случи такова щастие. Сал обичаше тя да го облазва от главата до петите, обичаше тя да е отгоре и двамата бяха много нежни и гальовни един към друг, повече тя, разбира се, тъй като все се тревожеше той да не се пренапрегне. А той й говореше така тихо и спокойно, вярваше или поне се правеше, че вярва на историята, която му разказваше за живота си – части от която бяха измислени, но имаше и верни.
След като свикна с този начин на живот, тя взе да разсъждава, че Сал Фонтейн не се дава лесно. Не, не става въпрос за неговата материална щедрост. Но той никога не споделяше с нея. Имаше някаква отнесеност у него, дори може би мрачна студенина, която въпреки големите му постижения не можеше да се промени. Ако се случеше да го попита нещо, да полюбопитства за нещо – срещаше стена. Движеше се бавно, сякаш единствено той не беше в състояние да преодолее съпротивлението на въздуха. Когато се усмихваше, усмивката му беше тъжна въпреки безупречните коронки. Имаше тежка челюст и клепачи, увиснали над тъжните му очи, които изглеждаха още по-навъсени заради тъмносините торбички под тях. Вероятно не можеше да забрави някаква голяма загуба – предишна родина, първо семейство? - откъде да знае тя.
Често му повтаряше, че го обича, и в момента, когато го казваше, беше искрена. През останалото време просто свиваше безпомощно рамене и толкоз. Именно защото договорната същност на техните отношения й беше пределно ясна, започна да подозира, че уважението, което приятелите на Сал й засвидетелстваха непрекъснато, е нещо, което едва ли споделяха помежду си. Животът й, след като свикна с новостите в него, взе да й се струва като захарен памук, който дъвчеш по цял ден. Дългата й права червена коса сега грееше с блясъка, придобит от всекидневните й занимания. Сутрин плуваше в олимпийския басейн на хотела с коса сплетена на плитка, която оставяше диря след нея. Знаеха я като Джолийн, която непрекъснато се преоблича в тоалети стил „Вегас” в зависимост от времето на деня или нощта. Веднъж, докато се оглеждаше в пробната на „И. Магнин”, в ума й изплува думата твърда. Откога устата й стоеше така стисната, откога погледът й беше станал студен като на ласвегаски сводник? Божичко.
Една вечер двамата гледаха телевизия и Сал без никакъв повод й каза, че няма за какво да се притеснява, че той ще се погрижи за нея, че ще я осигури. Благодаря ти, скъпи, отвърна му тя, без да знае как или кога ще стане това, но беше схванала същественото – че е в ситуация, която по правило няма да продължи дълго. На следващата сутрин взе всичките си модели за поздравителни картички и отиде в една печатница в края на града, където прекара два часа, докато умуваше каква хартия да избере, какво художествено оформление, какъв шрифт, какво количество да поръча от всеки модел и така нататък. Това вече си беше истински бизнес и тя се почувства отлично, макар да нямаше никаква представа кой ще разпространява картичките й, да не говорим за това, кой ще ги купува. Стъпка по стъпка, каза си тя на връщане в таксито. Стъпка по стъпка.
След една седмица телефонът иззвъня точно когато ставаха от сън и Сал й каза бързо да се облече и да отиде да закуси в кафенето, защото някакви мъже идвали насам за среща. Тя му отвърна, че окей, няма да им пречи, ще се затвори в спалнята с чаша кафе и вестник „Сън”. Не смей да ми противоречиш, озъби й се той и хвърли една рокля в лицето й. Тя занемя – никога преди това не й беше крещял. Изчака да дойде асансьорът, а когато вратите му се отвориха, от него излязоха те, мъжете, с които Сал щеше да се срещне. Тя ги видя, както и те - нея, двама от тях имаха вид, както повечето мъже във Вегас, на хора невиждали слънце.
Но когато се озова в кафенето, й просветна. На мига изстина, призля й. Изтича до дамската тоалетна и седна, плувнала в студена пот. Да, човек непрекъснато чува за подобни истории, но си мисли, че на него няма да му се случат.
Колко време беше останала там? Когато събра кураж да излезе, да напусне кафенето и да влезе във фоайето, видя, че пред входа стои линейка. Смеси се с тълпата, която се бе събрала, и видя как вратите на асансьора се отварят и върху една носилка на колелца, която прекоси фоайето, лежи човек на системи с кислородна маска на лицето.
За всички беше ясно, че това е Сал Фонтейн. Но точно какво се беше случило с него, не беше толкова ясно. Най-накрая един минаващ наблизо полицай каза, че било сърдечен удар. Сърдечен удар.
А тя дори портмонето си не беше взела, беше само по сандали и басмената оранжевата мини рокля. Нито беше гримирана, изобщо нямаше нищичко у себе си. Зърна името на болницата върху линейка, която вече се отдалечаваше, и реши да се качи горе, да се преоблече и да вземе такси за натам. Но не можеше да помръдне от мястото си. Изкачи се по витата стълба до мецанина и там седна в едно кресло, притиснала ръце между коленете си. Най-накрая събра кураж да отиде до апартамента му. Щом е сърдечен удар, тогава какво правят тук толкова полицаи и телевизионни камери? Целият свят се беше събрал в коридора, вратата към апартамента беше запечатана с жълта лента, отвън имаше охрана и изведнъж всичко стана недостъпно за нея – господин Сал Фонтейн и дрехите й, и диамантеното колие, дори парите, които й беше давал от време на време, въпреки че за всичко плащаше той.
Имаше повече от хиляда долара в чекмеджето на нощното си шкафче. Знаеше, че в крайна сметка би могла да си ги вземе, при условие че полицията я разпита. Но каквото имаше да се случва с нея сега, можеше да се окаже недотам лошо в сравнение с онова, което би се случило, ако поеме този риск. Дори и нищо да не им каже, какви са шансовете да доживее деветнайсетия си рожден ден, който по някаква случайност се падаше на следващия ден? Него го нямаше, за да я посъветва.
Точно така се променя животът, сякаш те удря мълния и само за миг онова, което е било, вече го няма, и ти се озоваваш на гола скала в края на пустинята с надеждата някой автобус да мине и да се смили над теб, преди да намерят тялото ти на пътя, като на някое прегазено животно.
СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ, Джолийн живееше сама в Тълса, Оклахома. Беше чула от шофьор на камион, спрял на едно забутано място в северен Тексас, където тя пак работеше като келнерка, че Тълса процъфтява и предлага толкова много работни места, че хората не стигат. Нае си стая в един дамски пансион и първо си намери работа на половин ден в градската библиотека, където трябваше да подрежда книги, а после и на цял – като администратор във фирма, която даваше под наем съоръжения за петролни сонди. От известно време не беше спала с никого, но всъщност се чувстваше доста добре. С учудване установи колко приятен може да бъде животът, когато си самостоятелен и не зависиш от никого. Харесваше й да се разхожда по улиците, както и да седи зад работното си бюро. Самостоятелна. Вътрешно успокоена. Значи съм пораснала, каза си тя. Вече съм пораснала.
За да изкара малко допълнителни пари, се хвана след работно време да бъде на разположение на фирма за кетъринг услуги. Трябваше да се изръси за униформа – бяла блуза, черни панталони, черни лачени обувки – но затова пък при всяко повикване й плащаха по шейсет долара за минимум три часа. Носеше косата си на плитка, която се спускаше по гърба й, и беше инструктирана да ходи със сведени очи, но и така успя да зърне много хора от висшето общество на Тълса.
Една вечер на частно парти, докато носеше подноса си с шампанско, двуметров мъж с направена на сешоар коса застана пред нея. Беше красавец и си го знаеше. Грабна чаша шампанско, изпи я на един дъх, взе втора и тръгна подире й към кухнята. Не научи нищо от нея освен името й, но успя да я издири чрез кетъринговата фирма и й изпрати цветя с бележка, подписана Брад Дж. Бентън, и с покана за вечеря. Никой през целия й живот не беше правил това.
Купи си нова рокля и излезе на вечеря с Брад Дж. Бентън в един извънградски клуб, където покривките за маса бяха колосани, където винените чаши бяха кристални, а креслата бяха дебело тапицирани с червена кожа и декоративни месингови главички на кабърчета. Не можеше да си спомни какво беше вечеряла. Седеше и слушаше с прибрани в скута си ръце. Не й се налагаше да говори, защото той не млъкваше. Брад Дж. Бентън нямаше трийсет и пет, а вече беше старши вицепрезидент на агенция за борсово посредничество, откъдето не спираха да го отрупват с бонуси. Той не искаше просто да я вкара в леглото си. Каза, че след като е приел Исус в сърцето си, единственият истински добър секс за него си остава брачният. И добави, разбира се, за това е нужен човек, който ти е достатъчно скъп и специален, като теб, Джолийн, след което се взря дълбоко в очите й.
Отначало не можеше да повярва, че говори сериозно. След още една-две срещи обаче си даде сметка, че е така. Затова реши, че Брад Дж. Бентън трябва да е луд. От друга страна, това е така нареченият Библейски пояс1 и тя вече беше видяла тези супернабожни хора в работата си. Те може и да са богати и да въртят бесен бизнес из целия свят, но най-искрено вярваха в писаното Божие слово, без никакви „ако”, „ами” и „обаче”. На пръв поглед това беше приказна комбинация, макар и малко странна, сякаш с единия крак бяха на бизнесменски форум, а с другия – в рая.
Ти не знаеш нищо за мен, каза му Джолийн в стремежа си да бъде максимално честна пред себе си. Очаквам, че скоро ще науча всичко, отвърна й той и я дари с широка красива усмивка, която можеше да се възприеме и като ехидна.
Беше невероятно самонадеян. На нея пък й беше неприятно, че отказва дори да се усъмни в думите й. След време настоя тя да напусне работа и да се премести на негова сметка в хотел до деня на годежа. О, и кой ще е този ден? - попита, колкото да го подразни, но той беше неукротим. По необходимост годежната церемония ще е кратка, каза той и сложи на пръста й диамантена халка.
След седмица се ожениха в параклиса на Първа методистка църква в Тълса, която приличаше много на Уинчестърската катедрала. Брад Дж. Бентън я заведе в собствения си апартамент в една нова сграда с плувен басейн в сутерена и гимнастически салон на покрива. Бяха на достатъчно висок етаж, за да виждат целия град, въпреки че в Тълса, Оклахома, няма много за гледане.
И ето че съдбата пак поднесе поредната си превратност на малката Джолийн и тя стана млада омъжена жена от висшата класа. Много й се искаше да напише на някого за тази невероятна промяна в живота си, но на кого би могла да се похвали? На кого? Нямаше си никого. В този смисъл нищо не се беше променило, защото тя си оставаше все така самотна – чужденка в чужда земя.
Отначало бракът вървеше добре, въпреки че някои странности на Брад Дж. Бентън не бяха по вкуса й. Беше много атлетичен мъж и още незадоволил се в едно нейно отвърстие, обръщаше я наопаки и влизаше в друго. Освен това изобщо не забелязваше артистичните й заложби. Беше си купила триножник и си бе подредила малко студио в това, което бе отредено за слугинска стая, защото индианката, която готвеше и чистеше, живееше наблизо и вечер се прибираше у дома си. Джолийн работеше тук, тук опъваше платната си, освен това се записа в клас по рисуване на тяло, който посещаваше веднъж седмично, тъй като там имаше живи модели. Справяше се добре и учителката й много я насърчаваше, но Брад не обръщаше никакво внимание на това. Просто не го забелязваше – беше твърде зает с работата си и с физическите си упражнения, с нощите си навън и нощите си в нея.
Разбра, че семейството на Брад Дж. Бентън е много известно в Тълса. Нито един от тях не беше дошъл на сватбата им, с което искаха да й покажат какъв бял боклук е тя според тях. Отначало не й пукаше много-много. Но непрекъснато виждаше снимките им по вестниците като важни участници в различни благотворителни мероприятия. Цели сгради или отделни части от тях носеха имената им. Веднъж, на връщане от обиколка по магазините, погледна през прозореца на таксито, докато минаваше покрай висока учрежденска постройка от стъкло и на площада пред нея зърна гигантски месингов куб, закрепен на единия си връх, върху който пишеше „Бентън Интернешънъл”.
Веднъж каза на Брад, мислех си, че ако не към мен, поне към теб ще се отнасят с повече уважение. Но той само се изсмя. Не беше чак толкова демократ в схващанията си, както й предстоеше да научи, колкото стилът му на живот просто включваше това да върши всевъзможни безобразия и да предизвиква скандали около себе си. По този начин привличаше общественото внимание. Обичаше да щипе и извива носове. Беше противоречива личност. Беше отказал да се включи в семейния бизнес на Бентънови, както се очакваше от него – това беше холдинг, който се занимаваше с различни видове бизнес, – и беше тръгнал по свой собствен път, за да им покаже какво може.
Джолийн знаеше, че ако иска да се докаже пред неговото семейство, ако иска да бъде приета от обществото в Тълса, Оклахома, трябва да се потруди за това. Трябва да започне да чете книги, да изкара един-два образователни курса, да приеме техния начин на живот, да промени обноските си, държанието си, говоренето си, да проявява повече търпение и да държи очите и ушите си широко отворени. Освен това и да посещава тяхната църква. Колкото и неукротим да беше, Брад приличаше на баща си по това, че и той беше заклет християнин. Църквата беше единственото място, където трябваше да се виждат и евентуално - беше готова да се обзаложи, че рано или късно това ще стане - да разговарят. Защото там вече нямаше как да й обърнат гръб.
Колкото и да е странно, тя изглеждаше повече от прекрасно и веднъж седмично Брад я извеждаше на вечеря в клуба, за да я показва. Дотогава всички в града вече знаеха нейната история, ала Пепеляшка. Беше непрекъснато в устата на хората. Но той не обръщаше внимание на приказките. Те изобщо не го притесняваха, докато тя не смееше главата си да вдигне. Една вечер, така се случи, че баща му и майка му седяха на съседна, но по-отдалечена маса заедно с гостите си, които изглеждаха така, сякаш бяха там, за да ги обслужват, подобно келнерите. Брад махна с ръка – повече приличаше на отдаване на чест, – след което баща му кимна и продължи разговора си.
Без да има вина, Джолийн се озова в положение, в което животът й стана непоносим. Каквито и да бяха тия хора, какво общо можеше да има тя с тях? Нищо. Тя беше едно нищо.
Истината е, че беше сметнала Брад за извратен тип още когато за пръв път бе тръгнал по петите й на онзи коктейл. Беше я проследил тихомълком до кухнята, беше я издебнал, сякаш е някакво животно, и й беше казал, че червенокосите миришат различно. След което беше започнал да я души и да сумти, хъм-хъм, да, също като топло мляко.
СЛЕД КАТО ДЕТЕТО Й СЕ РОДИ и след като Брад Дж. Бентън започна да я бие, Джолийн си спомни онова свое първо впечатление. Сега всяко нещо го вбесяваше. Стигна се дотам, че не можеше нищо да направи, нищо да каже, без той да освирепее. Започна редовно да й налита, удряше я по лицето, налагаше я с юмруци. Какво правиш? - викаше му тя. Престани, престани! Това беше новият му начин да се разтоварва. И непрекъснато й крещеше, Харесва ли ти? А, харесва ли ти? После я повличаше по пода, лашкаше я насам-натам и я хвърляше на леглото. И тя започна да свиква с този живот в страх, с това да я пребиват и насилват против волята й. Тепърва й предстоеше да научи нещо, което по-късно щяха да кажат в приюта – случи ли се веднъж, няма мърдане, взимай си багажа и бягай! Но тя все още се мъчеше да проумее нещата. Брад Дж. Бентън беше учил в колеж, произлизаше от заможно семейство, носеше хубави дрехи и тя се беше почувствала страшно поласкана, когато хлътна по нея, която нямаше и гимназиално образование. След което, разбира се, идваше ред на извиненията, на молбите за прошка, на молитвите, които казваха заедно в църквата, и така, полека-лека тя се превърна в редовно малтретирана жена.
Чак когато всичко свърши, щеше да си даде сметка, че не е ставало дума само за бебето, а че по-скоро това са били техните намерения по отношение на него, кроежите на семейство Бентън за нейния малък господин Бебок. Та нали в края на краищата той беше наследник. Още щом разбраха, че е бременна, бяха запретнали ръкави. А след като той се роди, бяха започнали да пробутват на Брад – на час по лъжичка, но редовно – по малко от фактите, които техните детективи бяха събрали за предишния й живот. Нищо че тя се беше опитала да разкаже на Бард за браковете си и за живота си на пътя. Той винаги отказваше да я слуша, не изпитваше никакво любопитство по отношение на нея, ама никакво. Беше се появила в Тълса като видение, избрано за него по Божията воля, като партньорка в секса - свежа, влажна, блестяща червенокоса девица. Всички тези побоища бяха по повод на онова, което те му наливаха в ушите, а всички извинения представляваха това, на което все още се крепеше любовта му. Понякога й ставаше мъчно за него, тъй като наистина се държеше извратено и маниакално. Сякаш самият дявол беше прогонил от него свободната му воля и цялата му независимост. Сякаш тези негови родители го придърпваха полека-лека към себе си, към собствената си праведност.
Един ден Брад Дж. Бентън цъфна на прага на малкото й студио в момент, когато би трябвало да е на работа. Тя тъкмо разчертаваше мрежа върху едно от платната си, както я бяха учили да прави. Брад! - учуди се тя и се усмихна, но погледът му остана празен. Ритна столчето под нея. Счупи триножника в коляното си, метна картините й срещу стената, скъса закачените на нея рисунки, след това, докато я натискаше върху пода, изстиска тубите боя върху лицето й. И както лежеше просната под него, започна да я налага с юмруци. Удряше я по лицето и по шията. Когато се изправи, тя чу дишането му – приличаше на плач. Надвеси се над нея, ритна я странично и изчезна – така внезапно, както беше и дошъл.
Тя остана да лежи, превиваше се от болки и охкаше, толкова уплашена и шокирана, че чак не смееше да стане, докато в един момент се сети за бебето. Едва се завлече до детската стая. Индианката чероки, която беше чула всичко, седеше до креватчето, закрила очи с едната си ръка. Но бебето спеше кротко. Джолийн изми лицето си, зави малкия господин Бебок, взе го със себе си и отиде на лекар. Казаха й, че скулата й е счупена, както и две ребра, че има контузии в гърлото и засегнат бъбрек. Как се е случило всичко това? - попита докторът. Тя обаче се боеше да му каже, пък й от болки не можеше да говори. Но на сестрата в чакалнята не беше нужно да й обяснява. Тя й написа името и адреса на един женски приют и й каза, върви там, веднага! Ще ти поръчам такси. И така, с безценното си съкровище на ръце и само с това, което имаше на гърба си, Джолийн напусна своя брак.
Едва ги понасяше в приюта, всички тия слаби, безволеви жени, които търсеха приятелството й, близостта й. Джолийн дори не посещаваше груповите терапии. Седеше и кърмеше господин Бебок.
В приюта й дадоха името на жена адвокат, която й предложи договор да я представлява. Трябва ми развод колкото е възможно по-скоро, каза й Джолийн. За парите недей да се пазариш, ще приема колкото те решат. Искам само да се махна оттук, от Тълса и от Оклахома. След което взе да чака и да чака, но нищо не се случваше. Абсолютно нищо. Това продължи известно време. Следващото нещо, което Джолийн научи, след като се оказа, че спестовната й сметка е почти празна, е, че адвокатката я е напуснала. Беше по-възрастна жена, носеше костюм на тънки райета и големи, прилични на примка бронзови обици. Може и да съм останала без пукната пара, каза й Джолийн, но Брад Дж. Бентън има с лопата да ги ринеш и аз мога да платя след това от парите за издръжката или детските.
Ти обаче не ми каза, че в миналото ти има престой в дом за малолетни престъпници, отвърна адвокатката. Да не говорим за предишния ти, още неразтрогнат брак с осъден търговец на наркотици.
Джолийн беше така поразена, че дори не посмя да попита откъде адвокатката знае това, след като тя не й е казала.
Значи се беше изправила срещу собствения си съпруг, тази жалка отрепка, и битката се водеше на негов терен, тогава какво друго можеше да очаква, освен да стане по-лошо, както и стана, след като през цялото време е знаел къде се е крила и след като познава по малко име всички в този град, а по всяка вероятност и точно тези полицаи, които една сутрин пристигнаха да я арестуват за незаконно отвличане на собственото й дете, изтръгнаха го от ръцете й и потеглиха в една полицейска кола, докато Джолийн беше в друга, гледаше назад и пищеше.
Не искам да чувам какво гласи законът в тази страна и какво не гласи, извика Джолийн на хлапака, който й бе предоставен от „Правна помощ”. Ти знаеш ли какво е да ти вземат детето? Трябва ли да ти се случи, за да разбереш, че това е по-лошо и от смърт? Защото, макар и да искаш да сложиш край на живота си, това не ти носи утеха, защото мислиш единствено за него и как ще се чувства в ръцете на един болен баща, който никога не му се е усмихвал и го е ревнувал от деня на раждането му.
Моето детенце, заплака на глас, когато остана сама. Моето детенце.
Той имаше нейния цвят на кожата, същото чипо носле, а косицата – още само мъх на главата му – беше морковено червена. Бе засмукал от нея научените уроци за онова, което се очаква от него. Беше нов живот в ръцете й и за пръв път тя си даде сметка, че притежава нещо, което е искала. Тя беше Джолийн, неговата майка, и сега вече беше готова да повярва в Бог, който никога преди това не й беше изглеждал като факт от живота.
Стигна се до разглеждане на делото за развод по молба, подадена от Брад. И цялото му нещастно семейство присъстваше – май го бяха обикнали сега, когато искаше да се отърве от нея и когато цялото й минало беше хвърлено като кал в лицето й. Бяха изровили всичко за нея, включително медицинските доклади за това, че Коко я беше заразил по полов път, за това, че е живяла в грях, дори временното й отстраняване от училище за един срок, когато я бяха хванали да пуши марихуана. Нейният защитник от „Правна помощ” се оказа некадърен хлапак без капка ум в главата и без много да му мисли, съдията постанови, че тя не е способна да бъде майка, и отсъди, че единствено бащата Брад Дж. Бентън е в състояние да поеме грижите за нейния малък господин Бебок.
На всичкото отгоре, докато се оправяше с издутите си до пръсване гърди, от които трябваше да изпомпва млякото си, се оказа, че нещо не е внимавала, защото се озова в болница със стафилококова инфекция, която трябваше да бъде бързо пресечена, тъй като млякото й се беше развалило и позеленяло. Но това й даде възможност да помисли. Премисли всичките си шансове. Можеше да убие Брад Дж. Бентън – няма да е трудно да си купи някакво оръжие и да го причака – но тогава бебето ще бъде отгледано от семейство Бентън. Какъв е смисълът? Можеше да си намери работа и да го вижда всяка втора неделя за по един час, както гласеше решението на съдията, и да разчита, че с течение на времето ще дойде момент, в който незабелязано от всички ще може да го отвлече и избяга. Но ето какво се случи при първото й посещение при бебето. Брад беше на последния етаж в гимнастическия салон, за господин Бебок се грижеше една друга, много едра индианка, а онази вещица, майката на Брад, стоеше с гръб към вратата и двете не позволиха на Джолийн да докосне детето, трябваше само да седи до креватчето му и да го гледа как спи. Тогава си помисли, ако остана в Тълса заради тези мои посещения той ще започне да се срамува от мен като порасне, някаква си там бедна роднина, а точно това не искам.
------------------------------------------
ДЖОЛИЙН ВЕЧЕ РАБОТИ в Западен Холивуд в малко издателство за комикси, само дето сега не ги наричат комикси, а графични романи. Може би защото повечето от тях изобщо не са смешни. Напротив прекалено сериозни са. Тя харесва хората, с които работи, всичките са й добри приятели и излизат заедно на пица. Живее недалеч от пазара на фермерите в една гарсониера и това е нейното неприкосновено място. Никой не може да идва тук, независимо колко добър приятел е. Има си и едно малко стерео за дисковете на Кийт Джарет, запалва си свещ, пие по малко вино, мисли за себе си и си фантазира. Казва си, че един ден, когато събере повече опит, ще напише и собствен графичен роман, „Животът на Джолийн”.
Пази си една пастелна рисунка, направена от нея, на безценния й бебок. Толкова е сладък! Само тя й напомня за приликата им. Понякога се заглежда в рисунката, после в собственото си лице в огледалото и тъй като той прилича на нея по цвят на кожата и черти на лицето, опитва се да го нарисува както би изглеждал на сегашната си възраст, която е четири и половина години.
Приятелите често й казват, че може да се пробва в киното, защото, макар и двайсет и пет годишна, изглежда много по-млада. Освен това харесват гласа й, придобит благодарение на бившия й съпруг, който сега звучи като на Джанис Джоплин. Както и малко кривата й усмивка, която – не им каза – всъщност беше резултат от счупената й скула. Направи си снимки и ги разпрати по разни професионални агенти.
Така де, защо не? - каза си Джолийн. Един ден синът й може да я види на големия екран. А когато се появи в Тълса с ролс-ройс, той ще отвори вратата и кого да види насреща – майка си, филмовата звезда.
---
Бележки:
1 Така се наричат онези щати в южния среден запад на САЩ, където се изповядва главно протестантски фундаментализъм. – Бел. прев. [горе]
|