Е.Л.Доктороу (06.01.1931 - 21.07.2015)

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

 

ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА

 

Е.Л. Доктороу

 

Превела от английски: ИГЛИКА ВАСИЛЕВА

 

 

Корица на книгата, снимка: Издателство ``Изток-Запад``

          ЕТО КАКВО СЪМ ЗАБЕЛЯЗАЛ: колко бързо ги вдигат тия сгради. Износват боклука, изкопават терена, изливат основите и тя тръгва да расте нагоре. Бетонни плочи за под, а нощем работните им лампи са увиснали като звезди. После вдигат флаг на покрива, като че ли всички ще отплават нанякъде, после вграждат асансьорите, монтират електрическата инсталация, после водопроводите, „зашиват” гранитните облицовъчни плочи, поставят прозорците и през тях се вижда, че вече са вдигнали стените на отделните апартаменти, и още преди да си се усетил, ето го и навеса над тротоара, и портиера, а горе, точно срещу моя прозорец се вижда напълно обзаведена спалня, в която танцува голо момиче.
         И още нещо: как хората по улицата вървят, теглени от малки кучета на каишка. Обикновено някое дребно късокрако куче опъва каишката така, че да е ясно кой е господарят. Души, избира мястото, където да си свърши работата, свършва си я, след което е готово да продължи и оставя двукракия си телоприслужник да го прибере. Като кралски особи са тия кучета: спират, душат се едно друго, размахват фризираните си опашки, излезли са на разходка с лъскавите си кожухчета, с накъдрени уши и блеснали очички, а каишката е парче кожа, опъната като гръбначен стълб, сякаш това е едно същество със странна форма: отпред четири къси крака и мозък, а отзад два дълги крака без мозък.
         Ами когато завали в този град? Може да са само няколко капки, но веднага се разгъват чадъри. Хората, които ги държат, са като шапки на прът. Колко странно, логиката на карикатурата. Но когато наистина завали сериозно, смесица от дъжд и вятър, тогава чадърите се изметват нагоре и става още по-смешно, защото краката на хората се отлепват от земята.
         Можеш да се обзаложиш, че в равнините на Монголия не използват чадъри.

 

          ЗА ДА ИЗБЕГНА ПРЕГЪРБЕНИТЕ стари дами с пазарски колички, помощни проходилки и бастуни, както и чернокожите им придружителки, които заемат три четвърти от тротоара, бягам по платното. Искам да кажа, че колите са по-малкият проблем. В един типичен натоварен ден те стоят неподвижно на едно място, докато аз тичам между клаксоните, гръмнали в масов дисонантен протест, но аз съм със запушени уши и се чувствам добре.
         Но бягам, наистина бягам, защото не знам какво друго да правя. Отдавна не вярвам в мястото, където се намирам. Искам да кажа, защо пред всеки киносалон, покрай който минавам тичешком, хора се редят на опашка и чакат да влязат? Какво или кой ги е убедил да го правят? А и самите киносалони с техните филмирани истории, които трябвало да ме вълнуват. Да седиш в тъмното и да се вълнуваш от актьорите, които играят нашите истории, това ли? А и необходимостта да си купуваш пуканки, преди да влезеш? Да си купуваш пуканки в киносалоните е станало като да палиш свещ в катедрала, нали така? Задължението да ядеш пуканки, които иначе не ядеш, докато гледаш филм, който трябва да те вълнува, е един много особен антропологичен обичай, за който лично аз нямам разумно обяснение.
         Не ми е мястото тук. Не се чувствам част от това царство. Ако бях част, нямаше да се чувствам така. Тези неща изобщо нямаше да ми правят впечатление. Защо момичетата виждат апартамент в нова сграда и веднага решават, че това е повод да танцуват голи? А и хората на каишки, които държат чадъри над главите си. Ами колите, които стоят на едно място и блеят в масов дисонанс като монголски овце?
         Как тогава да не си мисля, че всеки, когото срещам на тротоара, е точно толкова недружелюбен и самотен, колкото съм и аз, че ние всички сме едни абсолютни анонимности, говорим важно-важно по мобилните си телефони, докато крачим нагоре-надолу, също като актьорите във филмите, от които всички трябва да се вълнуваме.

 

          РАЗБИРА СЕ, при един поглед отблизо се виждат и различия помежду ни. Аз съм стегнат и мускулест, станал съм такъв от тичането. Тичам. Не знам как другояче бих могъл да си напълня дробовете с канцерогенни частици. Разбира се, бих могъл да изкача стълбите на жилищната сграда отсреща и да почукам на вратата на голото танцуващо момиче, но не го правя. Тичам в парка, след това обикалям водохранилището заедно с другите бегачи.

 

          Този тук с тениската, на която пише: ПРОГРАМАТА Е В ХОД! понякога ме настига и тича редом с мен. Никога не знам кога ще цъфне. Понякога има двама или трима със същото лого на тениските, сякаш не могат просто да си тичат, а непременно трябва да го дават нещо като отбор, за да могат всички останали да се почувстват излишни. Доста добре тичаш, вика ми въпросният със самодоволна усмивка на лицето, без никакво усилие ме задминава и продължава напред с дълги скокове. В такива моменти се чувствам, сякаш краката ми не докосват земята, а въртят педали във въздуха.
         Ами женските, които бягат, те са винаги по двойки с изпънати назад рамене и вирнати брадички: по тях нямат изписани имена, приличат на дългокраки птици, с пуловери, завързани за ръкавите около кръста им, които се развяват като малки знамена над задниците им.

 

          МОЖЕШ ДА ПОПИТАШ на кого си мисля, че говоря. Да си представим например, че ти си един от онези мършави китайци без документи, на колела с дебели гуми, които разнасят храна по домовете. Тогава ще ме вземеш, както аз взимам всичко останало, за нещо не съвсем в ред. Искам да кажа, че все още не съм станал типично и апатично тъжен. Не карам колело с дебели гуми, за да разнасям китайска храна по апартаменти, където голи момичета танцуват и малки кучета с фризирани кожухчета и блеснали очички лапат остатъците от трапезата. Така че дори аз с моето неразбираемо говорене мога да бъда възприеман като още един аспект на това психясало царство.
         В Монголия въздухът е чист и студен и нощем звездите се виждат, истински звезди. Пастирите много приличат на китайци, подкарали техните стада от овце и кози, от камили и якове, които са им като царствен транспорт. Тук няма клетъчни телефони. Не виждаш пастири, които да крачат с долепени до ушите мобифони, да минават покрай портиери и да ги оглеждат критично. Те са корави мъже със силни тела, наясно са, че земното царство с неговите якове и камили, кози и диви коне е в тяхно владение. Поемат отговорността. Никога не биха тичали заради самото тичане. Ако имаха водохранилище, нямаше да обикалят в кръг около него, а щяха да паднат на колене, за да видят покритото със звезди нощно небе във водата, освен ако тя не е замръзнала или непрозрачна нощем, като всичко останало в степта. В такъв случай ще видят лунната светлина вътре в леда.

 

          МОЖЕ ДА ПОПИТАШ как прекарвам времето си, когато не тичам. В самота е моят отговор – толкова съм самотен, колкото и като тичам. Единствената ми компания е граматикът, който живее с мен в мозъка ми. Ако ме попиташ с кого си говоря, аз винаги си говоря с него или нея. Ето, казвам ти с кого. Не с кой. Не казвам слагам се да спя, казвам лягам да спя. Казвам не бих желал, а не – няма да желая. Не казвам мене и тебе сме доникъде, а казвам ти и аз сме доникъде. Казвам, че ти и аз доникъде няма да стигнем е идиом. Казвам, че ти и аз доникъде няма да стигнем може също така да бъде нещо като метафора, но не и синекдоха, нито метонимия. Освен това, като тичам, доникъде не стигам, тъй като нямам друга цел, освен да се върна пред прозореца си срещу голото танцуващо момиче. Тя и аз доникъде няма да стигнем.

 

          ------------------------------------

 

          ОСВЕН С ГРАМАТИКА, не знам с кого друг бих могъл да си говоря. Използвам бързото набиране на мобифона си. Намирам те. Може би ще попиташ с кого си мисля, че говоря. Отговарям ти – с теб. И кой според теб е това? - питаш ти. И тогава разпознавам кой е, това е майка ми.
         Разполагаш с цялото време на света, казва ми тя.
         И докога?
         Докато нещо се случи, отвръща майка ми.
         Какво може да се случи?
         Ех, ако можехме да знаем, казва тя и затваря. Пак я набирам по бързия начин и получавам същото уверение, че разполагам с цялото време на света, записано на секретаря й. Сега разбираш ли защо тичам? (С кого си мисля, че говоря?)

 

          ВИНАГИ СЕ РАДВАМ НА ВРЕМЕТО, въпреки че е трудно да тичаш покрай строителни площадки с кранове насред улицата, покрай коли с техните клаксони, изригнали в масов дисонанс, и с потракващите им чистачки, и фаровете им, които осветяват дъжда. За отделните коридори на платното се конкурирам с китайците, които разнасят храна по домовете на колела, състезаваме се, промушквайки се между колите. Опитвам и тротоара, но възрастните дами с техните помощни проходилки, колички за пазаруване и сърдити чернокожи придружителки са навсякъде с чадъри, с които заплашват да ми извадят очите. А и малките кучета, обути с ботушки, за да не им се намокрят лапите, които скачат и се опитват да си ги свалят, и така усукват каишките, че старите дами се препъват и падат, а тичащите ги прескачат, сякаш бягат по писта с препятствия.
         Вир вода съм, студено ми е от дъжда, който се стича във врата ми, но чак след като стигам парка, усещам истинската му сила. Обикалям водохранилището, небето чернее над мен и едрите тежки капки на дъжда трополят по тъмната вода, като че пуканки пукат. Програмистите джапат напред, днес не им се говори, а още по-напред са дългокраките женски, които само за миг оставят отпечатъци в локвите, докато бягат с дълги скокове, а провисналите им черни пуловери сега очертават задниците им по нов начин.
         Когато излизам от парка, улиците са като реки и в черната сутрин, осветена от фаровете на застиналите неподвижно коли, найлонови торби с боклук поемат по водата, хората бързат за работа с разтворени чадъри, които вятърът е обърнал наопаки и те изведнъж заприличват на току-що поникнали дървета.
         Само децата шляпат вяло към училище с жълтите си мушами и пристегнати на гърба им калъфи с цигулки.

 

          СНОП СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ огрява улицата през една пролука в черното небе. Облаците се раздухват и влажният въздух изведнъж се стопля, след няколко минути вече крача сред сияйната синева на утрото. От навесите на жилищните сгради се стича вода и образува клокочещи ручейчета, които поемат край бордюра. Чувствам се, сякаш от една естествена среда съм възкръснал в друга.
         На моята пресечка, точно срещу моята сграда, някакви хартиени боклуци са се изсипали от скъсана найлонова торба – търговска кореспонденция, сметки, рекламни диплянки. Вдигам от земята едно писмо, написано на ръка върху веленова хартия, с усещането, че е предназначено за мен. Портиерът пред моя блок наглежда едно куче, държи го на каишка, а то разтърсва козина точно когато минавам през фоайето. Мастилото от писмото потича като сълзи, докато се качвам към моя етаж, тъгата на изоставена любов. Тя не може да разбере защо той я е напуснал, има нужда да го види, върни се, казва му тя, върни се при мен, защото тя още го обича и винаги ще го обича, и всичко е толкова тъжно, толкова тъжно, толкова тъжно, а аз не мога да разбера кой е хвърлил писмото - той, след като го е прочел, или тя, след като го е написала, но страшно ми се приисква да се обадя на онзи, който го е направил, за да си поговоря и да изразя благодарността си, защото, когато стигам горе в апартамента си, на отсрещната страна на улицата транспарантите на прозореца с голото танцуващо момиче са спуснати, а всичко, което някога съм търсел, е конкретика.
         Докато си мисля за това, мобилният ми иззвънява. С кого говоря, питам аз. С кого смяташ, че говориш, ми казват отсреща. С баща ми, отвръщам. Така е.
         Предупредих те за конкретиката, казва баща ми. Нищо друго не е възможно освен онова, което е станало.
         И кое е това, което е станало?
         В конкретния случай нещо много тъжно, отговаря баща ми. Има граници на това, което поначало сме в състояние да извършим, казва той и затваря.
         Въпреки предупреждението на баща ми взимам си един душ, избръсвам се, издокарвам се и чакам да се свечери, за да й се обадя. На входа кимвам на портиера, изтичвам точно отсреща и моля портиера да съобщи за пристигането ми. Чувствам как сърцето ми ще се пръсне. Качвам се с асансьора. Стигам до етажа. Нейната врата е отворена.
         Влизай, провиква се глас и аз влизам в слабо осветена стая. Там стои голяма немска овчарка - виждащото око. От кожения намордник виси каишка, която се губи в тъмното. Бавно и сдържано кучето тръгва към мен, приближава се предпазливо, стъпка по стъпка. Знам, че си ти, обажда се гласът и притежателят му изниква от мрака – възрастна жена, стиснала помощна проходилка, на която е завързана каишката. Изглежда ми позната. Косата й е щръкнала като стоманени стружки. Широка челюст с едър кокал и тънък нос. Слепите й очи са изскочили напред в желанието си да виждат. Има някаква престаряла грозота, която загатва за някогашна красота. Носи свободна черна трикотажна рокля със запретнати до лактите ръкави. Няколко реда перли висят на шията й и почукват, като се удрят в помощната проходилка. Как смееш да идваш? - казва тя. Как смееш?
         Поглеждам покрай нея към слабо осветената трапезария. На мъждукащата светлина на свещ, чийто пламък лумва и просъсква като звезда в небето, виждам проснато върху масата мъртво момиче, а по очертанията на тялото й е прилепнала обвивката на бял саван. Не мога да си спомня името й, но знам, че някога съм я обичал. Затворените й очи са като на човек, потънал в дълбок размисъл. Идваш твърде късно, казва старата жена, твърде късно, повтаря с огромно задоволство. Триумфът й се потвърждава от миризмата на китайска храна, която се носи откъм кухнята. Влизам там, където няколко опечалени седят около масата и вдигат очи от белите картонени кутии, в които са топнали клечките си. За миг си помислям, че знам точно онова, което се е случило. Но после, над главите на опечалените с тяхната китайска храна, през прозореца на кухнята, който гледа към тъмната странична уличка, в един прозорец зървам светлина и голо танцуващо момиче.

 

          ВЕЧЕ СЪМ ОБРАТНО ВКЪЩИ, необяснимо тъжен. В същото време чувствам, че съм несправедливо окачествен. Не за такава конкретика копнея.
         Ти, с когото си мисля, че говоря, можеш да ме попиташ какво правя, когато не тичам и когато не копнея за конкретика: питам се какво е мястото ми в живота. Смятам, че съм се оттеглил, но в същото време чувствам, че съм прекалено млад, за да съм пенсионер. Но има и друго, втора възможност: не знам каква е тази работа, с която съм зает и която да подсказва, че не съм пенсионер. Както можеш да си представиш, всеки би се почувствал неловко, ако разбере, че има такива неща за него, за които сам не знае.
         Не съм непрекъснато нещастен, не това искам да кажа. Но безпокойството ми нараства и в един момент ми се налага да говоря с някого. Тогава моментално се обаждам на моя терапевт – имам телефона му запомнен за бързо набиране.
         Да? С кого смяташ, че говориш?
         С доктор Щернлихт?
         Точно така.
         Отново ме мъчи онова усещане.
         Това можеше да се очаква.
         Сякаш живея в изгнание. Самотен съм. Нямам си никого.
         Това можеше да се очаква.
         Защо? Защо това можело да се очаква? Само това повтаряш.
         Не, казвам и други неща. Казвам, че си хлътнал надълбоко само в един коловоз. Казвам ти да смениш начина си на живот, да разшириш хоризонта си. Цял град е на твое разположение: музеи, концерти, парадното шествие не спира. Казвам ти да излезеш и да се забавляваш. Разполагаш с цялото време на света.
         Докога?
         Какво?
         Каза, че разполагам с цялото време на света. Докога?
         Докато нещо се случи.
         Какво може да се случи?
         Ех, ако знаехме. Но не знаем, отсича той и затваря.

 

          МИСЪЛТА ЗА ТОВА да разширя хоризонта си, ми изглежда привлекателна, ето защо тръгвам към Музея по естествена история. И за да сменя начина си на живот, решавам да взема автобус. Изведнъж ми хрумва, метафорично казано, че никога не съм възприемал автобусната спирка за това, което е – едно древно изобретение. Навремето екипажи са спирали пред странноприемници, волски каруци са се тътрели със скърцане от един селски площад до друг, пироги са пускали котва по реките на Монголия. Автобусната спирка като логика на карикатурата ме кара да се усмихна от любов към цялото човечество. Заставам чинно на тази спирка и лекичко вдишвам канцерогенните частици на града.
         Една възрастна жена с помощна проходилка е тук заедно с чернокожата си придружителка, чието безизразно лице крие огромен гняв. Освен това и трима слаби мъже на средна възраст с ниско подстригана коса, облечени в анцузи. На спирката пристигат и още наивници, мъж с униформа на портиер, свещеник, красиво момиче, към чийто задник под миниполичката поглеждам крадешком. Също така и две дребни самостоятелни хлапета – момче и момиче, всяко понесло калъф за цигулка в ръка. Ако се съди по джинсовете и блузите им, да не говорим за общата им преданост към цигулката, може и да са близнаци.
         Зървам нашия автобус в далечината. От известно време си стои там – на същото разстояние от нас. Виждам го над покривите на колите. Сякаш нищо не помръдва. Както е тръгнало, стотици от нас има да чакат на тази спирка, докато автобусът благоволи да пристигне. Вълна след вълна от дисонантни клаксони ще ми спукат тъпанчетата. Изведнъж любовта ми към човечеството изчезва. Възобновявам стария си начин на живот и тръгвам да тичам между колите, защото само така мога да стигна до Музея по естествена история.

 

          ОЩЕ ЩОМ ВЛИЗАМ, ЧУВАМ типичния музеен шепот. Вероятно това е шепотът на посетителите, които са си тръгнали, тъй като се оглеждам и виждам, че съм единственият човек тук. Озовавам се в Монголската палата. Крача през тайгата, така се казва тази буйна, пълна със сняг северна гора от иглолистни дървета – смърчове, борове, ели. Казвам „крача”, защото съм тук, а тази палата представлява терариум, в който навлизаш, и докато вървя през дивата растителност, земята се върти и от мразовитата северна гора със студени звезди, които се виждат дори през сумрачен зимен ден, и дебнещият рис, тръгнал на лов, който се промъква безшумно в снега, и подскачащите снежни зайци, и изтормозената спъната сляпа мишка, изведнъж се озовавам в зелената степ, където снегът се превръща в дъжд и мокрият вятър е зализал кожусите на пастирите, но коравите мъже и техните синове нехаят за времето, пасат си яковете, и козите, и овцете по заоблените възвишения на естествените пасбища. Но нещата продължават да се променят и полека-лека земята става равна, плоска, затопля се и ето че съм вече в монголската пустиня Гоби, където слънцето грее ослепително, а змиите са се свили на кълбо в сянката на скалите и малки пясъчни вихрушки жилят голите крака. Ето и един будистки монах в тъмнооранжева роба, сякаш танцува, бяга от пясъчните ужилвания. Значи не съм сам. Тръгвам след него, докато той се върти в кръг, бос под палещото слънце и с танц излиза от Монголската палата на Музея по естествена история и влиза в чакащия навън автобус. Целият автобус е пълен с будистки монаси в тъмнооранжеви роби. Вратите му бързо се затварят с изсъскване, сякаш може да потегли, но естествено не може – не защото е будистки автобус, а защото е в капана на непомръдващия трафик.
         Отново тръгвам да тичам, поемам към центъра на града. Тичам добре, все още решен да разширя хоризонта си. Но изведнъж се сещам, че и преди много пъти съм прекосявал тайгата, че съм скитал в степта, и в пустинята, озовавайки се от студено в горещо и от сняг в слънце. Истината е, че познавам Музея по естествена история като петте пръста на ръката си. Тогава какви нови хоризонти? Не само че съм бил в Музея повече пъти, отколкото мога да преброя, но не съм виждал и нищо друго освен Монголската палата и тя никога не е била без онзи будистки монах, който се върти в пясъка.
         Като че ли цял поток хора върви в моята посока, едни бягат между колите, други крачат с бърз ход по тротоара. Събираме се на Таймс скуеър, аз влизам в един вход, пред който има стъклени витрини и черно-бели снимки на танцуващи момичета, след което отварям мобифона си.
         Ало? С кого говоря?
         С кого искаш да говориш?
         С моя интернист.
         Същият.
         Чувствам се отмалял, краката ми са омекнали. Току-що изтичах четирийсет преки, но съм в добра форма и не би трябвало да се чувствам така. Намирам се на Таймс скуеър, заобиколен от хиляди хора, които стоят и чакат – какво, не знам, но никога не съм се чувствал по-самотен. Мисля, че сърцето ми прескача.
         Не си сам.
         Така ли?
         Това, че сърцето ти прескача, е нещо, което се случва доста често.
         Каква ми е ползата да говоря с теб!
         Просто си уплашен. Това е разбираемо. Но ще отмине. Това не е спешен случай, сам знаеш, разполагаш с цялото време на света.
         Така ли?
         Да.
         Докога?
         Докато нещо се случи.
         Какво може да се случи?
         Ех, ако знаехме. Но не знаем. От друга страна, какъв избор имаме?
         Искаш да кажеш, че ще продължа да се чувствам нещастен и самотен насред тълпи от хора и коленете ми ще треперят, така ли?
         По всяка вероятност, каза той. Ще има и други такива случаи.
         Защо не ми го каза преди?
         Непрекъснато ти го повтаряме?
         Така ли?
         Информираме те периодично. Така че когато и ако това се случи, да си подготвен.
         Подготвени за какво? Хваща ме шубе.
         Това е жаргонен израз. Жаргонните изрази са темпорално свързани с момента на възникването им и всъщност не стават за продължителна употреба.
         Какво?
         Моля те, използвай само устойчиви думи. Те не са по-малко важни от граматическите връзки в изречението.
         Затварям, казвам му, прекъсвам, това са две темпорално свързани думи, добавям и щраквам капачката.

 

          ИЗЛИЗАМ ОТ ВХОДА и развълнуваната тълпа ме повлича, притиска. Изпадам в отчаяние, мъчно ми е за нещо, за някого, когото не познавам, но всичко това не означава нищо за хората около мен, които напират със светнали очи и радостни викове. Оставям се тълпата да ме носи и вдигам очи нагоре към редицата табла, реклами и гигантски видеостени, които показват състезаващи се бегачи, блъскащи се коли, стрелящи се актьори или пък целуващи се в сцени от филми, които трябва да ни вълнуват. Таймс скуеър е неестествено блеснал, облят в светлина, по-ярка и от дневната, с гигантски изображения на капризно нацупени фотомодели, закачени на конзоли студия със сигнални лампички, модерни кули от стъкло, приютили търговски офиси, в които блещукащи реклами и клипове се отразяват с цветовете на дъгата – всичко наоколо е достатъчно да ме накара да забравя тревогите си заедно с огромната олюляваща се тълпа, от която съм част, приятно ми е, сякаш ме топли сияйното слънце на Големия бял път1, което блести по-силно от истинското и превръща небесната синева в белота.
         Сега тълпата, след като плътно се е сгъстила, стои неподвижно, притихва, а всички съскащи реклами угасват една подир друга, както и видеостените, и тогава, в естествената светлина на деня, в самото сърце на Таймс скуеър пред погледа ни изниква огромна сцена. Опитвам се да отида по-напред и тълпата се отдръпва, за да ми направи път.
         На сцената е разположен ансамбъл от може би хиляда деца, момчетата са с бели ризи и червени връзки, а момичетата – в бели моряшки блузи с червени шалчета около врата, в щрих секция децата са пъхнали цигулки под брадичките си и стоят с вдигнати във въздуха лъкове, а малките челисти са се привели над инструментите си; онези на ударните пък едва се виждат зад тъпаните си, слънцето блести в хорните на духовите изпълнители, тимпанистите са три пъти повече от обичайното и всички чакат със сериозни, неустрашими лица; наредените в двата края деца арфисти обрамчват всичко в лазурнозлатисто. Хиляда предани лица гледат към диригентката, заела мястото си на подиума в дълга бяла рокля. Вдига ръце, вирва брадичка и замахва с палката, а аз с мъка преглъщам напиращите в мен сълзи, защото това е Детският вселенски оркестър, който изпълнява „Добре дошла, мила пролет” малко фалшиво, но съвсем малко.
         Разчувствал съм се и се улавям как плача, обзет от разкаяние в един прекалено болезнен живот, който едва издържам.

 

          ТРЪГНАХ СРЕД ВЪОДУШЕВЕНАТА ТЪЛПА да си пробивам път към една от страничните улички. Тичам непредпазливо, пресичам авенюта, където - сякаш там, на Таймс скуеър, не е имало концерт - хората си гледат обичайните дела, кучкарите разхождат цели глутници кучета на каишки, други си правят редовния джогинг, стари жени с помощни проходилки, трафик, който не помръдва, шофьори, излезли от колите си, стоят и се подпират на отворените врати.
         Една-две пресечки по-нататък в посока запад изтичвам нагоре по стъпалата и отварям дъбовите порти на църква от черен камък с островърха камбанария. Тук е студено и влажно, мирише на цимент. Банките за богомолци са празни. Запалени свещи в редици от малки червени чашки. Зървам врата с ажурна дърворезба, отварям я и влизам в тясно колкото кутийка помещение с пейка. Знам точно какво да кажа, защото отчаяно го мисля.
         Благослови ме, отче, защото съм съгрешил.
         Съжалявам, но това е единственото утешение, което не предлагаме тук.
         Тогава какви други утешения предлагате?
         Соматична илюзия. Полова идентичност.
         Какво е соматична илюзия?
         Това е евфемизъм за гнусното убеждение, че обитаваш тяло.
         Чакай, чакай малко. Да не искаш да кажеш, че това е утешение, когато свещеник ми твърди, че аз съм илюзия на самия себе си?
         И цивилизационен спомен. Няма какво да се подсмихваш. По-скоро трябва да си ми благодарен. Задържам те в рамките на познатото. Увивам те в каквото е било.
         Увиваш ме? Ти ме увиваш?
         Последната утеха, разбира се, е забравата. Съществува прогресивно осъзнаване, но само до известен предел. Така че хем си наясно, хем не си. За да може да ти се казва отново и отново. Докато...
         Докато какво?
         ... овладееш способността да чувстваш и осъзнаваш. Но засега разполагаш с цялото време на света.
         Разполагам с цялото време на света.
         Да.
         Докато овладея способността да чувствам и осъзнавам.
         Да.
         И кога ще стане това?
         Когато нещо се случи.
         Какво може да се случи?
         Ех, ако знаехме.

 

          ВРЪЩАМ СЕ НА ТАЙМС СКУЕЪР, но жива душа не се вижда наоколо. В пещерната празнота жуженето на бродуейските реклами звучи като грохота на машини. Пъхвам се в един киносалон. Няма никой, няма от кого да си купя билет. Никой не продава пуканки. Аз съм единственият човек в киносалона. На екрана се вижда тъмночервено небе, сякаш светът гори. Горещ вятър е погнал боклуците по улиците на града. Скъсани найлонови чували се търкалят навред, хартиени боклуци се въртят във въздуха. Цигулки – на парчета, стъпкани. Никакви коли, никакво движение. Там където са се издигали сгради, сега има кратери, купища отломъци и копия от усукана стомана. Отгоре небето прилича на бронзов свод, по който препускат облаци с цвят на пушек. Не го разбирам този филм. Какво се е случило? По улиците тече вода. Човешки сенки подскачат напред, изправят се застрашително и хукват назад. Появява се китаец на колело, бясно върти педалите, широките му гуми оставят следи във водата. След миг глутница разлаяни кучета наджапва в локвите след него. А ето и сирени, чувам сирени.
         Всичко е прекалено реалистично за моя вкус. Излизам си. Когато стигам моя жилищен блок, направо не мога да повярвам, че още стои непокътнат на мястото си. Изгубил съм чувството си за време. Кое време е? Кой ден е? Портиерът ми кимва. Асансьорът работи. Затварям вратата след себе си и се заслушвам в собственото си дишане. След като съм разширил хоризонта си, вече знам със сигурност, че съм заточеник. Това не е моето място.
         Всъщност това моят апартамент ли е? В хладилника има храна, която не е моята храна. На стената има портрети на хора, които не познавам. А и шарките на килима са други.
         Отварям вратата към малката тераса и се потапям в топлия вечерен въздух. Светлините на града греят. Отсреща един будистки монах танцува с голото момиче. Трябва да поговоря с някого.
         В този момент осъзнавам, че нямам нужда от мобилен телефон и никога не съм имал.
         С кого мисля? Това Програмата ли е?
         Да.
         Имам въпроси, на които очаквам да чуя отговорите.
         Спокоен ли си?
         Съвсем спокоен.
         Какво искаш да знаеш?
         Не вярвам в това място, където се намирам вече от дълго време. Защо да се преструвам, че това не е така?
         Имаш ли въпрос, който не е реторичен?
         Къде е това? Кой е този град? Защото това не е моят град.
         Признаваме, че сме постигнали нещо, което не е самото съвършенство.
         Това отговор ли е?
         Защото не разполагахме, като теб, с цялото време на света. Времето бе от съществено значение.
         Защо времето да е било от съществено значение?
         Ти вече знаеш отговора.
         Така ли?
         Разбира се. Видя какво се случи.
         Така ли?
         Да.
         Не остана никой друг.
         Така е.
         Останах само аз. И призрачните тълпи за компания.
         Да. Решихме, че създаването на потомство просто няма смисъл. Беше цикличен процес и доникъде не ни доведе.
         Създаването на потомство не ни е довело доникъде?
         Точно така. И тъй като времето беше от съществено значение, избрахме най-логичния начин на действие. В противен случай щяхме да бъдем лишени от възможността да узнаем.
         Да узнаем какво?
         Онова, което не знаем.
         Не мога да го приема. Би трябвало да има и други начини.
         Не можем нито да потвърдим, нито да отречем. Но всъщност голямата част от работата се състоеше в архивиране. И времето не ни стигна.
         А, това ли е? Значи аз наистина съм единственият. Избраният.
         Да, може и така да се каже. Въпреки че това, кой ще бъде, беше най-малкият ни проблем. Щом вече разполагахме със средствата и знаехме на какво сме способни, всичко ненужно отпадна от само себе си. За нас това беше славен финал.
         Славен финал за вас.
         Славен означава да има качествата на слава. Финал означава последен акт.
         Достатъчно!
         Каза, че си спокоен.
         Вече не съм – измивам си ръцете от тая работа!
         Това може да е синекдоха.
         Може, ама не е!
         Или пък метонимия.
         И това не е! Никога не съм давал съгласието си. Използвали сте ме без мое съгласие! Имам права! Чувате ли?
         Само един миг, моля. Един момент...
         Така ли е? Отговори!
         Момент. Само... Не знаем дали разполагаме с възможност за отговор. Ако се окаже, че такава има, разкритието е твое.
         Какво?
         Ако има нещо за разкриване, то ще ти бъде разкрито.
         О, не. Не.
         Разкритието, ако се окаже, че такова има, ще бъде твое.
         Не, не, не, не и не! Все още имам право на избор. Всяко живо същество има право на избор.
         Ти вече не си соматично обезпечен, за да имаш право на избор.
         Програма, чуй ме. Чуваш ли? Станала е грешка.
         Това ние ще го преценим.
         Моля, умолявам те...
         След малко ще се почувстваш по-добре.
         Нека бъда нищо, искам да съм нищо!
         Няма такова нещо – нищо. Щом има нищо, то е вече нещо.

 

         НЕБЕТО СТАНА ТЪМНОСИНЬО. В града е мъртвило. Въздухът е топъл. Усещам и най-лекия, най-нежен ветрец. Прекрачвам перилата на терасата. Виждам как ярките звезди изгряват, сякаш съм в Монголия.
         Нощта притъмнява и съзвездията май ми кимат. В прилив на радост, която извира от сърцето ми, вдигам ръце да приветствам небето. Добре дошла, мила пролет!
         Ръката ми допира нещо.
         Това е небето. Докосвам небето. Напипвам го с връхчетата на пръстите си. Твърдо е, метално твърдо, със структура като на малки бучки или точки, като Брайловата азбука, някои от които светят. Но после се размекват и стопяват. Или пък моята ръка се стопява?
         И тогава за миг си помислям, че усещам ехтящо бучене като от двигател в далечината.

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Така се нарича онзи отрязък от Бродуей, в който са разположени театрите. По-точно между 42-ра и 53-та улица. Дълъг е близо миля и е бил осветен още през 1880 година, но името му идва повече от милионите светлини на рекламите и по фасадите на театрите, в които се облива най-вече Таймс скуеър. – Бел. прев.[горе]

 

Електронна публикация на 05. август 2015 г.
Публикация в кн. „Цялото време на света“, Е.Л. Доктороу, пр. Иглика Василева, Изд. „Изток-Запад“, С., 2015 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]