Kажи ми защо си така гол, така гол,
о, клон от стария дъб;
и защо щом под сянката ти мина,
тръпки ме побиват?

Помня, листата ми бяха чудно зелени,
течеше в вените ми сок обилен,
но чувствах в бледата и странна лунна светлина
болката на страдалец невинен.

Огъвах се, когато слушах как въздиша;
тресях се под хриптящия му стон,
мъчително треперех докато те си отидат,
и го оставят тук сам.

В престъпление най-старо го обвинили,
и бързо го пратили в затвор:
О, защо вият песове по цяла нощ,
защо стене вечерният вятър?

Той се молел и клел
и ръце към небето протягал,
но чаткали копита в ушите му,
и неотклонно, шумът приближавал.

Кой ли язди в нощта, в нощта,
по пътя от луната огрян?
Каква шпора темпото поддържа,
и какъв остен?

И ето, удари се сипят по вратата на затвора,
„Хей, пазачо, махай се!
Наш приятел вътре си затворил,
с нас той тутакси ще тръгне

далеч от преследвачи по петите ни,
намислили да го погубят;
не ги е грижа тях, че е невинен,
a и дълго въже носят.“

Пазачът объркват с лъжовни слова,
затворникът мамят с лъжи;
резета падат, ключалки щракат
и тежката врата зейнала стои.

От затвора го отвеждат надалеч,
носят се в галоп,
и доволно се смее водачът,
когато спират до моя ствол.

О, съдията носи маска черна,
а на доктора е бяла,
а пасторът, с първородния си син,
е с чудато облекло.

О, човече глупав, защо плачеш?
Няма място за това,
а ще дойде време, когато с ужас
ще си спомнят лицето ти сега.

Въжето чувствам по кората си,
тежестта на тялото поел,
в предсмъртния му стон се гърча
и болка чувствам без предел.

И няма вече да растат листа
по прокълнатия клон;
от ужас изгорях, изсъхнах и умрях,
от човек невинен заклеймен.

A покрай мен съдията минава ли, минава,
пак тръгнал на лов за елени,
a и други души приближават,
от смъртен страх обладани.

И ако някой ce покатери по мен
не стои до тъмно,
защото съм прокълнат клон
от прокълнато дърво.

върни се | съдържание | продължи