В малка къща до кипарисова горичка,
цяла нощ седях до прозореца отворен,
и слушах как високо над гората, тъмна и дълбока,
присмехулник пее, лудо влюбен.
И за себе си мислех, тъжен и самотен,
за живота си - ледена зима пролетта не познала;
за душата си - така уморена, и болна, и ядна,
за сърцето си, от печал замълчало.
Но както в присмехулкото се бях заслушал
в сърцето ми тъжна мисъл се прокрадна,
и си казах, „Някоя друга душа ще развеселя
с изкуството простичко на песента.“
Че често от мрака в сърцето и живота,
песни радостни и светли бликат,
както в кипарисова горичка
присмехулник пее в мрака.
Та изпях една балада на брат в ухото
уморено, да утеша сърцето му окървавено,
а при звука на моя глас и лира, той се усмихна светло,
при все че слабо беше моето изкуство.
В отговор аз също се усмихнах,
и в душата ми проникна лъч:
когато чужда болка утеших,
мойта я нямаше веч.

върни се | съдържание | продължи