Напоследък само той виждаше камъка,
така че като спираше за кифла
в пекарната, после за вестник
от онези будки само с монети
той приличаше на всички останали
на път за работа. Храната -
боговете считаха -
ще го държи жив
за да страда, а новините от света
само ще го карат да се чувства по-зле.
Нека си мисли че има избор:
той ни принадлежи.
Рутина, не ритуал, повторение,
което никога няма да значи нещо повече
в края си отколкото в началото...
Сизиф търколи камъка
покрай аромата на ярки цветя,
пo шумните улици
в изобилието и празнотата,
всяко изкачване начало
на познатото спускане. А сънят бе жесток отдих;
от тъмното дъно на душата му
изплува обичайната тиня.
Една сутрин, обаче, с изтръпнали от болка крака
под палещото слънце,
като пак претегляше бързото спокойствие на самоубийството
на фона на наказанието, което минаваше за живот,
Сизиф се усмихна.
Беше усмивката на комарджия,
когато накрая реши да се оттегли,
за да остане жив
за друга игра, усмивка,
толкова дълбоко в него, че беше невидима.
Боговете потънаха обратно
в ефирните си кресла. Сизиф усети,
че ги бе лишил от нещо,
вече по-сам от всякога.

върни се | съдържание | продължи