Елфриде Йелинек

есеистика

Литературен клуб | страницата на авторката | нобелисти

 

МОЯТ НАЧИН НА ПРОТЕСТ

 

Елфриде Йелинек

 

Превод: Анотния Колева

 

 

         Както често съм казвала вече, струва ми се, че езикът, един диференциращ, литературен език не би могъл повече да се противопостави на този заплашителен, самоуверен, ненакърнен от никакво самосъмнение, език на напетите технократи и правоимащи, който днес ни залива отвсякъде.
         Езикът на литературата бива, така да се каже, размлатен, нещо типично за крайната десница, от бруталната еднозначност на нейните познати ни вече до болка сентенции, които знаят, че могат да разчитат на здравия народен усет зад себе си, или поне си мислят че могат. Човек повече не може да се промъква с думи между власт и действителност, няма място за литературата вече. Достатъчно дълго съм се опитвала, но сега ми се струва, че и последните прегради се спускат; говорят си как, критиката, литературата да се държи съвсем особено независима от държавните механизми на властта, а хич не знаят, с какво всъщност си имат работа. Пък и хич не им трябва да се занимават с това.
         Езикът обаче не може да се яви сам и от само себе си, той се нуждае от място. Не искам да се оставям тези хора да ми отреждат моето място, та нали театрите се движат в публичното пространство, дори и когато са независими.
         Защо ми трябва да си давам труда все още да се занимавам с тези хора, когато имам нужда от всичките си сили, за да удържа някак работата си в коловозите й?
         Новите властимащи вече са готови със своята проверка на действителността, знаят всичко и ни го подхвърлят веднага от телевизията като истина, без изобщо да смятат за необходимо, да проверят предварително, каквото си оповестяват. Днес това, а утре пък нещо друго, казват го, и още с това, че го казват, вече е задушен всякакъв протест.
         Чуждо им е и всяко самоизпитание. Те нямат даже и понятие, нито дори и най-малката представа, какво полагат като абсолютно. Ето защо аз не мога повече да им предоставям моя език като обект на консумация, а и на репрезантация (театърът, общо взето е място, където се репрезентира държавата). Трябва да им го отнема, за да мога да го съхраня. Сигурно това звучи патетично, но: тъй като все пак не мога да си отида аз, то могат да заминат моите пиеси, за да действат някак си някъде другаде (надявам се). Иначе казано: Те могат да подействат само, отивайки си.

 

 

 

Текстът е публикуван на 7.2.2000 във в. Standard, Виена

 

Преводът е направен по: http://ourworld.compuserve.com/homepages/elfriede/fboykott.HTM.

 

Публикацията е предоставена от уеб сайта "Литература плюс култура | Grosni Pelikani".

Електронна публикация на 08. октомври 2004 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]