Ева Пуйо

проза

Литературен клуб - над 20 години! | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

КЛЮЧОВЕ

 

Ева Пуйо

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         На архитектурния план имаше нарисувани малки легла, маса със столове и няколко кресла из стаите, като да ти помогнат да разбереш как би трябвало да организираш апартамента си на бъдещ новодомец. Когато го показах на гаджето си, не му обърна много внимание. Сякаш му бях показала детска рисунка, която току-що съм завършила. Майка ми, обаче, наистина бе прегледала този план много пъти. Бе намерила в стаята ми папката, където държех всичко свързано с новия апартамент, и от време на време вадеше плана, разгръщаше го, мереше го с линийка и се опитваше да открие някой малък детайл, който може да ни се е изплъзнал.
         До известна степен безразличието на приятеля ми беше обяснимо. Бе започнал да излиза с мене отскоро, и като не беше минал и месец, аз извадих от чантата плана на един апартамент в строеж. В действителност, когато ми присъдиха онзи апартамент от социалните грижи, аз излизах с друго момче, Сесар, с когото бяхме следвали заедно.
         На Сесар не му харесваше кварталът, където щеше да се построи апартаментът. Отидохме да посетим пустия парцел една дъждовна вечер. От пресечка на улицата, укрити под единствения чадър, им показах неопределена точка във въздуха: „Там някъде трябва да бъде апартаментът ми“. Сесар се чувстваше неудобно, родителите му бяха тези, които бяха настояли да видят зоната. Дъждът придаваше още по-безутешен вид на онзи терен, който тогава се използваше като импровизирано сметище. Баща му отправи поглед към сградите наоколо: „И ходила ли си да пообиколиш квартала?“. Майка му се опита да бъде по-любезна: „Това трябва да се оправи някой ден“. Наместихме се отново всички в колата, чадърът и краката ни намокри.
         Разбира се, че бях пообиколила квартала с майка ми. Тя самата ми го беше предложила: „Не искам да се заблуждаваш“. Баща ми не дойде с нас, но защити онези улици ентусиазирано: „Мен ме очарова кварталът, очарова ме!“ В един от типичните meublès1 на зоната беше правил любов за пръв път при честването на една от годишнините си. В квартала продължаваше да има проститутки и цигански семейства, но сега се смесваха с дългите поли на арабите, които се бяха настанили напоследък. Майка ми обиколи онези улици с мене, един следобед в края на седмицата. Крачката й беше спокойна, а погледът смекчен, сякаш и тя съставяше част от онзи свят.
         На Сесар никога не му предложих да дойде да живее с мене. По-скоро, точно обратното. Бях му казала, че намерението ми е да отида да живея сама, когато ми дадат ключовете от апартамента. Мама ми беше повтаряла често: „Най-добре, всеки в своя дом“ и „Не се жени, и най-вече, не раждай“, според навика й да дава съвети, които тя не следваше.
         Разривът в отношенията ни съвпадна със скъсването на централен водопровод при работите по изливане на плочата на етажа. Парцелът ни излезе във вестниците, тъй като освен освен че бе отрязано едно платно от трафика, произшествието с водопровода бе причинило срутването на стената на съседната сграда. Една кухня с цялата си мебелировка от шестдесетте години остана във въздуха и се превърна в подслон на гълъбите. Двете години, обещани от кметството, се превърнаха в пет. През това време продължавах да съм от време на време със Сесар. Питаше ме за строежа на апартамента и предложи да ме придружи да избера мебели. Когато се запознах с Карлос, някоя приятелка трябва да му беше казала, и Сесар престана да ми се обажда.
         На Карлос не му казах, че намерението ми, когато ми дадат апартамента, е да ида да живея сама. Той живееше в наследено от дедите му жилище, на булевард Куеляр. Терасата му гледаше към парка. Оставах да спя при него повечето уикенди. Като се събуждах, ми харесваше да се намеря сред леката безреда и непочистеност на дома му, толкова различен от този на родителите ми.
         Карлос и аз не говорехме за апартамента в строеж. Изглеждаше сякаш никога не бе съществувал онзи план, който бях разтънала веднъж пред очите му. Не отидохме да видим заедно строящата се сграда. Бяха родителите ми, които наминаваха от време на време и ми носеха новини за напредването. От около две години бяха променили посоката на разходките си в края на седмицата и сега всичките свършваха срещу бъдещата ми сграда. Последните месеци, когато вече нямаше нищо ново за гледане отвън и бяха започнали работите във вътрешността на жилищата, родителите ми се опитваха да доловят нещо от улицата със стар военен бинокъл. Майка ми успя да отгатне цвета на шкафовете и кухненския плот благодарение на този бинокъл, който баща ми бе отвоювал от боклука.
         За да придобием апартамента, даден ни по официална протекция, семейството ми и аз трябваше да се редим на опашка пред една канцелария на кметството в старата част на града два дена с двете им нощи. Ставаше въпрос за края на седмицата на празненствата на Пилар. Майка ми ме придружаваше през деня, баща ми ме замести първата от нощите.
         Втората нощ съвпадна с последния ден на празнествата. В свободното пространство, което оставяха покривите над улиците, наредените на опашката можахме да видим отблясъка от фойерверките. Присъствахме и на източването на хората, които се връщаха по домовете си, с бързия и малко отпаднал ход в края на празници. Оставаха изненадани, като ни виждаха. Една редица от лица със столове, термоси и одеяла. „Тук дават апартаментите“, се чуваше да казват някои. Няколко часа преди да отворят канцеларията, отново оформяхме опашката. След като връчих молбата за жилището и вече на връщане вкъщи, минах покрай празния парцел, където щеше да се построи сградата. Подредих в ума си блоковете и стаите. Представих си самата мене, надникнала от различни прозорци.
         Може би заради това, задето ме бяха придружавали на опашката пред канцеларията на кметството, родителите ми също чувстваха апартамента донякъде като свой. Малко преди да ми връчат ключовете, започнах, заразена от липсата на интерес на гаджето ми, да го отхъвлям постепенно. „Лошото е, че е на първия етаж“, казах при случай на родителите си. Макар да си се бях представяла на по-високо разположение, единствените, които оставаха, когато ме повикаха да избера апартамент, бяха все на първия етаж. Никога не бях гледала на живота от един първи. Мислех си за стаи, пълни с шум. Хората от улицата толкова наблизо, че можеш да следиш разговорите им. Мама ми каза, наскърбена от отхвърлянето на онзи апартамент, който беше видяла да расте като да беше дете: „Сега веднага ти го заменям“.
         В деня преди връчването на ключовете попитах гаджето си дали иска да дойде с мене, дали иска той да бъде първият, с когото да вляза да видя апартамента. Навярно моите родители повече го заслужаваха, но беше гаджето ми, на когото предложих това, и оставих родителите си в резервна позиция. Гаджето ми каза, че не, и после ми каза, че да.
         Излязох малко по-рано от работа. Гаджето ми ме чакаше срещу кметството. Разпознах, след изминалите години, някои от онези, които ме бяха придружавали на опашката през дните на празненствата на Пилар. Мнозина от тях изглеждаха като да не са се променили никак през тези пет години. Приятелят ми беше нервен. Придружи ме колеблив по стълбището, като дете, което не иска да влезе при лекаря и се дърпа някак назад от майка си. Накрая, точно срещу огромната врата на пленарната зала, ми каза: „Не мога да вляза“. Осъзнах, че се срамуваше да иде да вземе онези ключове. Разбрахме се да ме чака в някое близко барче. Той слезе по стълбите с червен килим като в сцена от филм. Оставяше ме сама, на върха на стълбището, докато се пресрещаше в обратна посока с млади хора и майки, които се изкачваха шумни.
         Тържественият акт бе претупан бързо. Речта на кмета бе кратка, за да не да чакат повече едни собственици, които се бяха оплаквали няколко седмици преди това в пресата от забавянето на строежа. Кметът назоваваше по микрофона в едни случаи някоя двойка, а в други девойка или младеж сами. Всеки път, когато извикваше някого и той излизаше да прибере ключовете, всички останали ръкопляскахме, сякаш се отнасяше за връчване на награди. Когато изрекоха името ми, се отправих много сигурна към кмета. Усмихнах му се и му подадох уверено ръка. Подписах няколко документа. В един от тях се задължавах да се преместя в новото жилище до два месеца.
         Една секретарка от кметството ми връчи, освен това, едно пликче, съдържащо рейка на душ. „Имаше много кражби и предпочитаме да ги даваме така.“ Като отивах към стола, си дадох сметка, че телевизионна камера записваше крачките ми. Бяха връчили ключовете на апартамент, пригоден за момиче в инвалиден стол и си помислих, облекчена, че този ще е образът, който ще се появи в местните новинарски емисии по обед. Въпреки това на следващия ден и много седмици след това колеги и приятели казаха, че са ме видели с ключове в ръка да преминавам усмихната по червения мокет на пленарната зала.
         Отидох в барчето, където беше гаджето ми. Извадих плика с връзката ключове и дубликати. Дадох му още там ключ за входната врата и друг за самото жилище. Двата бяха обединени от ключар в кметството. Поисках да го отпразнувам с морски дарове на плоча. После обядвахме в съседен италиански ресторант. Пих вино Ламбруско и това ме развесели и ме накара да говоря по-бързо и по-високо. Разказах му как се беше развило всичко. В онзи момент се чувствах като лъвицата, която излиза на лов и слага плячката си в краката на мъжкаря си.
         Малко преди да трябва да се върна на работа се качихме на колата, за да идем да видим новия апартамент. Когато пристигнахме, в гаража кипеше френетична дейност. Колите влизаха и излизаха като мравки в мравуняк. Новите собственици, с които се бях разделила преди по-малко от два часа, примъкваха кашони и мебели от колите си до асансьорите. Позатрудни ни малко да намерим нашето място за паркиране, аз не си спомнях номера и освен това беше заето от друг съсед. Този съсед беше оставил колата си временно там, защото беше място по-лесно за паркиране от неговото, което освен това са намираше на втория етаж. Казахме му, че можеше да го използва целия следобяд, ние ще бъдем там само пет минути. Съседът ни благодари, разменихме си номерата на апартаментите: „Ако има нужда за нещо“. Обясни ни, че сме тридесети, и че той трябва да освободи апартамента си под наем само след два дена. Каза ни също, че от няколко месеца вече бил поръчал мебелите и че от магазина му се били обадили да си ги откара веднъж завинаги. Тогава още нямаше топла вода, нито отопление в жилищата. Помислих си, че са истински „заселници“, за да се преместят да живеят при онези условия.
         Не зная дали празните стаи изглеждат по-големи или по-малки от тези, които имат мебели. В моя случай празните стаи не ми казват нищо. Не знам накъде да гледам. Първото, което направихме, като стигнахме, беше да отворим прозорците и да надникнем на улицата, сякаш се нуждаехме малко от чист въздух. Разпознах пресечката, където бях стояла със Сесар и родителите му преди пет години. Бях им показала едно пространство във въздуха, откъдето сега надничахме Карлос и аз. Онова, което се виждаше от нашия дом, бяха две барчета, Тулу бар и Онаирам. Това е „Мариано наобратно“, казах на моя приятел, сякаш беше гатанка. Обърнатото име на онова заведение беше нещо, което бе открила майка ми. Аз винаги бях мислела, че става въпрос за арабски бар, като многото такива, които бяха отворени напоследък из квартала. После попитах гаджето си нещо като: „Харесва ли ти?“. Отговори ми с едно вяло „да“, и после: „Ще сменим апартамента по някое време“. Знаех, че не му харесваше идеята за „протежирано жилище“, както се четеше на табелка на входа. Създаваше впечатлението, че бяхме някаква рядка разновидност, над която Правителството трябваше да бди.
         Когато излизахме от гаража с колата, извадих рейката за душ от чантата си. Бяхме забравили да я оставим в апартамента. Приятелят ми каза: „Хвърли я“. Беше израз, който употребяваше често, наполовина на шега, „хвърли го“, когато не искаше да се натоварва с нещо досадно. Ставаше въпрос за евтина рейка, можеше да се купи нова и по-добра от който и да е магазин. Аз я сложих отново в чантата си, сякаш беше малка част от нещо, което не бях разположена да отхвърля.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Къща за срещи (галицизъм). - Б. пр. [горе]

 

 

 

 

 

Ева Пуйо, „Ключове“, Прострени дрехи. Сарагоса: Чордика Едиториал, 2007.

Електронна публикация на 10. март 2018 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

©1998-2019 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]