„Викайте, викайте от ужас, викайте като ураган... Викайте като че ли от това ви зависи животът!“. 28 декември 1940. Диригентът Габриел Атлан-Ферара репетира с хора в Ковънт Гардън „Проклятието на Фауст“. В Лондон е нощ и Луфтвафе бомбардира безспирно. „Искам хор от гласове, който да заглуши бомбите... ще стоим тук, докато заедно, вие и аз, не сразим какофонията на войната с несъразмерната хармония на Берлиоз“.
         „Проклятието на Фауст“ звучи с пълна сила по страниците на „Инстинкт за Инес“ - новият роман на Карлос Фуентес, който издателство Хермес пусна на българския книжен пазар в превод на Екатерина Делева. Роман красив, странен и изтерзан като музиката на Берлиоз. „Това е любовната история на една жена, която се влюбва в мъж, когото не намира в своето време, нито в своето пространство и когото трябва да търси в друго време и в друго пространство, толкова простичка е историята“.
         Така лесно обяснява Карлос Фуентес (Панама, 1928) „Инстинкт за Инес“. Той е повече, много повече от една любовна история. Това е кратък и наситен роман за паметта, забравата и спомена, за общуването и необщуването, за настоящето, миналото и бъдещето, за предчувствието и инстинкта. Той е много по-близък до фантастичните му романи като „Аура“ (1962) и „Едно далечно семейство“ (1980), отколкото до най-новите му творби. И както в най-добрите му романи, сложната форма и символиката са примамливо предизвикателство за читателя.
         „Инстинкт за Инес“ се развива в две плоскости - в центъра на едната стои невъзможната любов между Габриел Атлан-Ферара, известен диригент, родом от Марсилия, и една мексиканска сопрано, Инес Прада; другата разказва историята на а-нел и не-ел, първобитните мъж и жена, които откриват как викът се превръща в дума, а думата в песен и как е невъзможно да се избегне миналото. Това е кръгообразен роман, който започва, когато деветдесетитригодишният Атлан-Ферара се подготвя да дирижира за последен път „Проклятието на Фауст“ и в който спомените на стария диригент се преплитат с историята на епохите.

         Въпрос: Езикът и ритъмът са много различни в двете части. В главите, които посвещавате на Атлан-Ферара и на Инес, музиката на Берлиоз почти се чува.
         Отговор: Исках да създам симбиоз между музиката и прозата. В един момент, когато той дирижира финалната кавалкада на дяволския Апокалипсис, се опитах прозата да звучи като музиката на Берлиоз, да има същия забързан, дисонантен ритъм.
         В: За сметка на това, когато говорите за а-нел и не-ел, можем да слушаме звуците на природата.
         О: Природата присъства внушително в романа, но по същия начин присъства и възможността да изчезне тази природа. Бях много заинтересуван да опиша фауната, най-вече животните, навиците им, територията им... Защо? Защото ако говорим за инстинкт, етиологията несъмнено ни доказва, че животните имат много по-добре развити инстинкти от нас. Сексуалният инстинкт, инстинктът за живот, за самосъхранение. Да се храним, да правим любов, да се размножаваме, всичко идва от инстинкта. У животното откриваме инстинкта в най-чистия му вид. Инстинктът има биологична основа в тялото и оттам преминава на други нива, но е заложен най-вече в тялото, в живота и в смъртта.
         В: Разполагате а-нел и не-ел в праисторията, но те говорят в бъдеще време.
         О: Това може да е произходът на света, но може и да е светът на бъдещето. Затова е написано в бъдеще, за да запази тази двусмисленост между едно възможно минало и едно вероятно бъдеще.
         В: Инес се влюбва в едно русо момче, което се появява на една снимка до диригента, един младеж без име, който е изчезнал. Копнежът по това момче ли прави невъзможна любовта между Инес и Габриел?
         О: Това е една невъзможна любов, защото жената се влюбва в мъж, който не е тук, в мъж, когото трябва да търси в друго време и на друго място и за нея няма друг начин да го търси освен чрез другия мъж, който я желае [Атлан-Ферара] и когото и тя би желала, да не беше този еротичен замисъл да намери момчето от снимката.
         В: Момчето от снимката е а-нел, първобитният мъж.
         О: Възможно е, но аз не го казвам, не казвам нищо.
         В: Хубавото на романа е, че читателят може да си представя каквото си иска.
         О: Разбира се. Винаги съм казвал, че истинският автор на книгата е този, който я чете и я продължава, защото това не е роман, който се затваря. Давам голяма свобода на читателя; той е този, който трябва да го продължи, който трябва да взима решения.
         В: Така, както е построена, си представям историята на първобитните мъж и жена като сънища на Инес.
         О: Би могло. В английските вили винаги има две табуретки и човек се пита за какво са, и ти обясняват, че те служат, за да се положи върху тях ковчегът на умиращия. Инес се изляга върху тях опъната като мъртвец. Можеш да си помислиш, че така тя се унася в сън и наистина се пренася в друга епоха, е, добре, може така да е, аз не обяснявам.
         В: Сигурното е, че не-ел и а-нел не са Адам и Ева, изгонени от рая.
         О: Не, това се отхвърля. Изобщо не ми е идвало наум, никога. Би било много лесно. Те са две същества, които са забравили, не са две същества, създадени от Бог и пуснати в рая от тиня и диви животни. Те са една двойка, която постепенно открива, че вече се познава и че има минало. Знаят, че не трябва да говорят само в бъдещето време на глагола, защото имат минало.
         В: Минало, в което има насилие, болка и смърт - разкъсването на дъщерята на първобитната жена, кървавия преход от матриархат към патриархат, повторната среща с майка им, която всъщност е маймуна, въпреки че Вие не го казвате изрично.
         О: Струваше ми много усилия да напиша тази част... Тази маймуна, която може да ражда сама, без никой да й помага... Да, трябва да изтрием миналото. Щом започне ледената епоха и те трябва да напуснат брега, за да отидат на този остров, който е пo на юг, те ще се върнат към миналото, а то е минало, което ги изпълва със страх, напълно основателно.
         В: Двойката беше направила нещо ужасно - преобърна епохите.
         О: Те изтриха миналото и това е преобръщане на епохите. Решили са да говорят в бъдеще, но не че говорят в бъдеще, ами са си наложили един предимно бъдещ светоглед - нямало е нищо преди това, защото е ужасно това, което е имало. Не е имало изгубен рай, не е имало златна епоха, имало е смърт, имало е насилие, имало е тирания, имало е всички ужасии, които са белязали човешката история. Златната епоха, която толкова усилено търсиха Ренесансът, Томас Мор, Кампанела, дон Кихот, а преди това, в древността, Овидий, никога не е съществувала.
         В: Историята на света, която представяте в романа си, е ужасяваща, но и бъдещето не изглежда по-добро.
         О: Така е. Защото ако това е историята, която сме преживели ние, тя е ужасна; и ако това е краят на нашата история, той също е ужасен.
         В: Има ли надежда?
         О: Мисля, че в края на романа се събира една двойка...
         В: Атлан-Ферара казва, че спомените му са нужни, за да продължава да живее, а Инес го моли да й помогне да изостави миналото. Това противоречие е едно от постоянните в романа.
         О: Това е противоречието, в което живеем всички. Не можем да живеем без миналото, но и не можем да живеем с миналото. Ние вечно избираме моменти от миналото; има много неща, които съзнателно или несъзнателно, искаме да погребем завинаги, има други, които бихме искали да съживим. Това е една дилема, която се поставя много често в този роман - какво си спомня човек и какво забравя.
         В: Не съществува свободата, твърди Вашият диригент. Само търсенето й.
         О: Това е моето определение за свобода. Не съществува, съществува само търсенето на свободата и именно това търсене ни прави свободни. Никога няма да има пълна свобода, защото има смърт, насилие, болка и болест, защото казваме това, което не бива да казваме... Но борбата за свободата е свободата.
         В: В „Инстинкт за Инес“ установявате диалог Мексико-Европа. Атлан-Ферара е много несправедлив спрямо Мексико, дори казва, че певците са от по-ниско качество, отколкото европейските. Тъй като не може да ги накара да заглушат шума от бомбите на Луфтвафе, им казва да възпроизведат поне звуците на природата.
         О: Той търси в Мексико това, което търсят европейците - природата. Латинска Америка има история, която трябва да се научи, история, толкова ужасна, колкото европейската.
         В: Атлан-Ферара представлява евроцентризма.
         О: Латинска Америка винаги е била нещо като по-малка сестра на историята, не е била главен герой. Европа си е запазила ролята на главен герой през вековете, ние, останалите, сме сателити.
         В: Вашият диригент твърди, че никога никъде не се е издигал паметник на нито един литературен или музикален критик.
         О: Това е факт, нали? Мисля, че има различни нива на критиката. Литературата има особено положение, тя е единственото от изкуствата, което се критикува със същия инструмент, който самата литература използва - думата. Можеш да пишеш за музиката, но не пишеш музика; можеш да пишеш за живопис, но не рисуваш картина, за да отговориш на картината; за сметка на това литературната критика предполага именно това. Има го нивото на писателя, който пише за литературно произведение, ниво винаги много високо. После идва професионалната критика, която е прекрасната критика, която застава на нивото на произведението. А го има и това, което аз наричам коричната критика - това са хората, които четат само кориците на книгите или критиката, подбудена от завистта, от сектанство, от всичко това, което много добре познаваме...
         В: Смятате ли, че критиката се отнася добре с Вас?
         О: Общо взето да, имам своите за и против, но приемам, че това е играта и така е било винаги. Най-великите писатели на света, сред които в никакъв случай не включвам себе си, са получавали най-неблагоприятни критики. Та какви ги е отнесъл Марсел Пруст или как са малтретирали Стърн.
         В: Атлан-Ферара е самотен, взискателен човек, който не позволява да го записват и никога не е стъпвал в студио. Прилича ли на Селибидаче?
         О: Вдъхновен е до голяма степен от Селибидаче, който никога не е позволявал да се записват творбите му. Записали са го тайно във филхармонията в Берлин и затова днес съществуват творбите му, които са прекрасни. Аз се запознах с него през четиридесетте години в Мексико - един мургав румънец, с черна, къдрава, лъскава, страхотна коса, в когото се влюбваха всички момичета. Мразехме го, защото ни отнемаше всички гаджета. Беше човек с необикновени способности и необикновена сила.
         В: Защо избрахте Берлиоз и „Проклятието на Фауст“?
         О: На първо място, малко опери са ми правили такова впечатление като тази. Усещането за фаталност, за предопределение, да изгубиш човечността в замяна на едно фаустовско обещание... всичко това направлявано с този ритъм и с тази бързина, които предначертават всички дисонанси, несъразмерните звуци на модерната музика. Човек си дава сметка, докато слуша операта, че музиката и гласовете никога не се акомпанират, това не е дум та та дум та та... на италианските или френските композитори. Това е музика, която върви в една посока, а гласовете в друга, те са постоянно в настъпление и в остстъпление и то с едни извивки и с една сила, които мен ме зашеметяват. Затова Берлиоз е Берлиоз, първият композитор, който не се остави да го дирижират.