В семейството на М. безмълвието беше осезаем и ясно доловим флуид на живота, първична и вечна материя, която струеше най-вече от непроницаемата самота на мъжете. Представям си ги като застанали в ужасната задуха едно до друго тела, просмукали взаимно самотата си, която изяждат, смилат и отново изяждат, докато не се превърне в обща материя и не станат истински родственици, макар да не са търсели друго, освен свободата и независимостта си, онова нещо, което нито приликата, нито инстинктивното отблъскване могат да унищожат, което се опълчва на самотата.
         Докато М. лежеше на легло в болницата и вече не му доставяше никаква радост да вижда сина си и жена си, даже се дразнеше, защото вече не беше един от тях, а те тъпо и почти машинално го насърчаваха да се държи, да се стегне малко и отказваха да проумеят, тогава у него изведнъж се пробуди онази последна, безмълвна материя на самотата и безподобното опиянение от невероятното освобождение, че в последния момент все пак е успял да се измъкне от душната близост на телата, не трябва да умре сред онези, с които е живял, а сред нови познати и младички сестри, за които нищо не знае, освен че е приятно човек да ги докосва, и те не знаят нищо за него, макар инстинктивно да долавят всичко.
         И това душно и нямо стоене на телата едно до друго наистина създаваше истории, премълчани истории, които при следващите поколения бяха направили мълчанието непроницаемо, изтривайки всяка следа на първообраза. Бащата на М. е имал трима братя и сестри. Брат и две сестри. Петър беше слушал за тях всевъзможни варианти, но нито един от тях не му изглеждаше достоверен, как така едната сестра и брат му, които били вече семейни, не приели унгарско гражданство, по-точно дори не знаели, че се налага да го поискат. Останали си полски граждани, каквото било по произход семейството, “галицийски евреи”. И когато през юли 1941 година Министерският съвет издал заповед всички полски граждани, които се намират на територията на държавата, по-точно – понеже по онова време Полша не съществувала – всички лица без гражданство и техните семейства да бъдат екстернирани, семействата на сестра му и брат му били едни от първите, които били натоварени на говежди вагони и отведени обратно там, откъдето били дошли или е трябвало да дойдат, на някакво легендарно място, лишавайки ги от всякаква годна за разказване история, позволявайки им да вземат със себе си в онази незнайна земя само един куфар с личните си вещи. Полицаите дошли да ги вземат през нощта. На другия ден валял дъжд от сутринта до вечерта, заръмял, после се усилил, леел се на ситни капки, после отново утихнал малко. Всичко било сиво, семейството от сутринта до вечерта притичвало до улица „Пава”¹, където полицаите събирали лицата без гражданство, носейки им къде що успели да съберат, обувки, палта, хляб. За ботуши не се сетили, по-късно този факт се изреждаше в списъка на прегрешенията като отделна точка. Братовчедът на М., който още по-рано, докато имало възможност, тъй като играел с поунгарчено име като нападател във футболния отбор на един провинциален град, и по тази причина също имал унгарско гражданство, се опитал в последния момент да спаси родителите си или, а ако не успее, да си уреди поне да тръгне с тях. Използвал връзките си, но ръководителите на клуба му дали да разбере, по-скоро да се досети, че ще е най-добре да престане да разпитва, без това не може да помогне на родителите си, а може и сам да си навлече беля.
         Според един друг, не по-малко легендарен вариант, случилото се било някаква грешка. Прабабата на М., защото и дотам се налага да се върнем във времето, ако това въобще е време, а не нещо друго, от рода на приказката за рибаря и феята, та прабабата на М., след смъртта на първия си мъж, заедно с четирите си малки деца се омъжила за галицийски евреин, който наскоро след това също умрял, а семейството се върнало в Унгария. Дядото на М. обаче бил убеден, че е роден не в Будапеща, а в Полша, това продиктувал, когато го попитали на официалните места и във всичките му документи било записано така. И макар тази грешка да го направила заинатен, чувствителен, справедлив и неспокоен, с една дума вместо патриарх от легендите, ако не и жив човек, но поне годен за участие в една истинска история, та точно заради неговото твърдоглавие всички в семейството били полски граждани. По-късно едно от момичетата получило унгарски документи по мъж. И през ум не й минавало, че десет години по-късно това ще се превърне във въпрос на живот и смърт. Ала на бащата на М. навярно му минало през ума, защото някъде към края на трийсетте години подал молба за гражданство без да каже нито на родителите си, нито на брат си и сестрите си. По онова време един евреин почти нямал шансове да получи унгарско гражданство, навярно е успял да се уреди с някакви връзки, което значи, че не се е ръководел от желанието всички в семейството да получат шанс за оцеляване, а е искал да се измъкне от общата съдба. По-малката му сестра и брат му, снаха му и поотрасналото им синче заедно с останалите „куислинги“, сиреч колаборанти, били депортирани в галицийската Коломея. Куислинг: тази дума, по името на тогавашния министър-председател на Норвегия, пристигнала върху лагерна пощенска картичка до останалите у дома, поне така разказваха. Чичото на М. писал веднъж, че са настанени у тамошно семейство, сестра му често пее на сина им, но докато пее винаги се разплаква. Момченцето я попитало веднъж: “Защо плачеш, да не си куислинг?”²
         Петър никога не беше виждал въпросната пощенска картичка, не беше се запазила. Аз съм виждал такива картички, писани са с химически молив, написаното се е размазало и не може да се прочете, а хартията е посивяла. Не знам дали е възможно едно дете да попита подобно нещо през 1941 година.
         На друга картичка чичото на М. разказал, че по време на есенните празници ги поканил на гости коломейският равин. По време на посещението вероятно е прозвучала онази стара история, още една легенда: защо навръх кулата на църквичката, която се намира недалече от пазара, името на Бога е написано на иврит? Преди много-много години, когато католиците в града решили да си построят църква, строителите и хората от общността с ужас установили, че новопостроеният храм всеки ден потъва по малко в земята. Коломейския поп и епископът не знаели какво да направят. Накрая някой ги посъветвал да се обърнат към равина Хаим, дошъл в Галиция от Черновци, който бил известен с нравствената си чистота. Епископът отишъл при равина Хаим, а той му отговорил: “Не мога да помогна, епископе. Само Всемогъщият може да помогне. Напиши навръх кръста името му, а той като види отгоре, че го прославяте, може и да се смили.” Така и направили, а църквата престанала да потъва. Така коломейската църква била единствената католическа църква, на която името на Бога е написано на иврит. На тази история чичото на М. и равинът навярно са се посмели заедно, след което се натъжили още повече, защото тези времена отдавна били отминали. Преди руснаците да превземат Лемберг, по-голяма част от жителите му избягали в Коломея, а оттам през румънската граница в Черновци. Мнозина от тях, главно ционисти, при вестта за руското нападение се отправили към окупираните от немците части на Полша. А онези, които останали в Галиция, излагайки се най-напред на руснаците, а след това на германците, претърпели най-лошото. Чичото на М. писал, че у коломейския равин имало голям празник. Яли царевица и варени картофи.
         Тази история, която никой не можеше да разкаже докрай без противоречия и явни празнини, Петър и М. чуха за пръв път заедно. По-рано М. знаеше само, че чичо му и леля му да били “откарани” и “не се върнали”. Никога не беше чувал за лагерните пощенски картички. Нито за последната, писана през декември 1941, на която стояло: “Нощ е, вдигнаха ни, не знам какво ни чака.“
         Това написал чичото на М., ала дали това изречение не означава „знам какво ни чака, и вие знаехте, когато ни изоставихте на улица Пава”. Онова, което се бе случило, не беше следствие на нищо, бяха попаднали там, бяха ги убили, и това е съдба, защото дали онова, което наричаме така, е било някога нещо друго освен вечно престрояваща се армия от заблуди, измами, неосъществени намерения, които – за да сме в състояние да ги понесем – помпозно и преувеличено приемаме за свое предначертание? Чичото на М. не беше казал такова нещо, но тишината, която настъпила след изречението, която се е подразбирала, трябва да е изразявала нещо, подобно на твоето мълчание. Колко пъти си повтарял, за да ме предпазиш не само от фанатизъм, а и от надеждите, и колко ми беше трудно да понеса отчаяната простота на многократно повтаряното изречение, че „човек ходи, ходи, па се препъне”. Историята на семейството на М. би трябвало да разкажа с твоя език, в който няма нито надежда, нито безнадеждност, в който няма никакво преувеличение, единствено ясна и обемаща всичко самоомраза. Ала нея и ти не я упражняваше безконтролно, беше – колкото и да го криеше – прекалено чувствителен. Ако и да не ти бяха останали страх и обич, все още таеше известно самосъжаление.
         В онази къща, в чийто двор майката на Петър, кой друг, бе снимала М. – с момина сълза между пръстите – със сигурност никога не е станало дума за депортираните, нито е бил разискван фактът, че наскоро след това бащата на М., заедно с жена си и детето, се покръстил за евангелист. Какво има да говорят? След съмнителната и непонятна предистория крайният резултат е от ясен по-ясен. И откак Петър се знаеше, именно ясното съзнание за крайния резултат придаваше нетърпение и острота на погледите, предимно на мъжете край него и най-вече на баща му. Сякаш всички те се бяха оказали краен резултат на някакво изчисление, без да са получили възможността да се запознаят с начина на извеждането му или с евентуалните грешки и всяко усилие в тази насока бе напълно излишно, тъй като този единствено правилен краен резултат зависеше не от начина на извеждане, а от убеждението, че нищо в живота не може се промени и колкото и да се противи Петър, и при него ще се повтори.
         Обстоятелствата, при които депортираните бяха умрели останаха тайна за семейството. Оцелялата сестра се срещнала през 1942 с някакъв шофьор, който по онова време пътувал до Коломея. Мъжът казал, че преди да ги застрелят, накарали пленниците да изкопаят гробовете си, а земята продължавала да се движи, и след като войниците зарили ямите с пръст. По-голяма част от екстернираните от Унгария били насочени към Каменец-Подолск, откъдето няколко седмици преди това се изтеглили руснаците. В края на август едно поделение на СС и рота унгарски сапьори обградили лагера и подкарали пленниците под строй. След петнайсеткилометрово ходене стигнали до поле, разровено от бомби. Там заповядали на пленниците да се съблекат и ги застреляли. Това видял шофьорът.
         Ала чичото на М. беше изпратил пощенската картичка не от Каменец-Подолск, а от Коломея и през зимата на 1941 със сигурност всички са били още живи. Какво се е случило? Година по-късно в района събрали нов ешелон. В един от архивите намерих заповедта на полицейския началник, който е ръководил транспорта на източно-галицийските евреи през септември 1942. На 14-ти с. м. командирът Васерман докладвал на началниците си, че на първия ден от месеца, благодарение на прецизната подготовка на акцията, както и на безупречното сътрудничество на участващите в нея полицейски и други части, успели да съберат в Коломея евреите, живеещи в околните селища Сколе, Стрий, Ходоров. На 7 септември те били свикани на събрание от трудовата комисия, за да се регистрират. Явили се 5300 души, по-късно хората на Васерман изкарали още 600 от заградения еврейски квартал. Товаренето на вагоните приключило още същата вечер, във всеки вагон били натъпкани по 200 души. Лесно е да се изчисли, че за целта са били нужни двайсет и четири вагона, тъй като на тайната полиция били предадени повече от хиляда души. И тук командирът Васерман продължава така: “През деня беше ужасна жега, която силно повлия на акцията и затрудни транспорта. След извършеното по инструкция заковаване и пломбиране на вагоните, композицията потегли в девет вечерта в посока Белзец. В настъпилия мрак, след отстраняване на телената ограда, неколцина евреи се опитаха да избягат през отдушниците. Част от тях бяха застреляни от придружаващия композицията отряд, с останалите се справи охраната на гарата, както и останалите полицейски части. Транспортът пристигна в Белзец без заслужаващи отбелязване произшествия, макар че предвид дължината на композицията и поради пълния мрак охраната се оказа слаба. На 7 септември екзекутирахме 300 неподходящи за транспорт възрастни евреи, намиращи се в лошо състояние. На основание на заповед от 4 септември за депортирането, за екзекуцията използвахме карабини, употребата на пистолет бе приложена само в краен случай.” През следващите дни били събрани евреите от по-далечните околностите на Коломея – Кут, Косов, Хороденка, Заплатов и Снияти, общо 8205 души. По време на акцията “по споменатите вече причини” 400 души били екзекутирани с огнестрелно оръжие. “Поради претъпкването, натоварените в Коломея 10 вагона и 10 вагона от Хороденка, като се има предвид голямата жега и лошото състояние на евреите, бяха в такова катастрофално положение, че това обстоятелство заплашваше да застраши успеха на транспорта.“ Независимо от това, композицията пристигнала в Белзец, въпреки че след падането на мрака при всяко спиране на влака евреите се опитвали да бягат, благодарение на навреме пристигналата подкрепа, всеки подобен опит бил осуетяван или пък бегълците били застрелвани. На това място Васерман отбелязва още, че “заради жегата евреите били съблечени голи във вагоните“. Междувременно локомотивът, който получили в Коломея, в Станислав се повредил, отстраняването на повредата отнело час и половина. В Лемберг качили на другия транспорт още хиляда души. Пак там сменили и локомотива, ала новият локомотив бил толкова стар, че “напредването ставаше само с цената на многократни спирания. Поради бавното движение на влака, онези евреи, които все още имаха сила, се възползваха, за да се промушат през разбитите със сила отвори и се опитаха да намерят спасение в бягството, тъй като при скачането от бавно движещата се композиция, разчитаха на по-леки наранявания. Напразно предупредих машиниста на локомотива да кара по-бързо, това се оказа невъзможно, а повторното спиране сред открито поле бе още по-неприятно. Под въздействието на жегата сред евреите се надигаше все по-голяма паника. При изпразването на влака във вагоните намерихме 200 трупа. Влакът пристигна в 18 часа и 45 минути в Белзец, в 19 часа и 30 минути предадох транспорта на местния началник лагер. Броят на изчезналите по време на транспорта евреи, поради споменатите по-горе трудности, не може да бъде точно изчислен. Може да се предположи, че при бягство са били застреляни или обезвредени по друг начин 113 души. По време на акцията нямаше особени произшествия. Сътрудничеството между полицейските части и частите за сигурност беше безупречно.“
         Историята на транспортираните в Коломея евреи, в един от моментите на която беше избито половината му семейство, М. не познаваше. Старите бяха погребали със себе си и малкото, което бяха узнали. Тази история и всичко, което видимо бе започнало с нея, макар и кой знае откога да се е натрупвало, като вкаменена утайка, бе оставила у семейството горчивото убеждение, че промяната е невъзможна, това убеждение бе препредадено на Петър от М. Гледаха ли мач, мач на националния отбор, още след първия получен гол М. започваше да мърмори и да повтаря, а бе, тия – и от това “тия” Петър го заболяваше особено – тия ако успеят да се измъкнат с пет гола. С пет гола, пак добре. Дразнещото беше, че М. почти винаги се оказваше прав. Защитата успяваше да осигури, ако не и пет, но поне три гола, дори и срещу най-слабия отбор. Петър се чувстваше засрамен от бащините си присъди. Трябва да беше дванайсет или тринайсетгодишен, когато за пръв път го разтърси задушаващото желание да живее другояче, не като баща си. След една разправия излезе от къщи с намерението да не се връща повече. Ала щом престъпи прага, след първия пристъп на самосъжаление, веднага почувства, че никак не е просто да си тръгнеш завинаги отнякъде, да напуснеш нещо завинаги. Не беше минал и половин час и си беше вкъщи. И тогава М., с иронията на човек, у когото с течение на годините самотата е пресушила всеки извор на радост и лекомислие, каза на Петър с обективен глас, да не си мисли, че и той няма да си провали живота по същия начин, даже няма какво толкова да проваля, ще се провали от само себе си, а той ще се превърне в развалина, обгърната от същата студенина, защото отсега е много по-неустойчив и по-нечестен от него. М. като че ли и представа нямаше за силата на думите си. Във все по-честите спорове Петър често го засягаше с думи, винаги усещаше това, болеше го, но не можеше да се овладее, да задържи думите си, трябваше да измине дълго, прекалено дълго време, за да се разкае за стореното. В тези моменти ненавиждаше баща си, тъй като беше беззащитен пред него, и едва много по-късно разбра, че и баща му е бил не по-малко беззащитен, от него самия.

---

¹ На улица „Пава“ се намира една от синагогите на Будапеща. Още през 20-те години на ХХ век се оформя като убежище за подложените на гонения евреи. (Б. пр.) [горе]
² Видкун Куислинг (1887-1945), министър-председател на Норвегия по време на Втората световна война, който сътрудничи с Германия, името му става синоним на предател (Б. пр.) [горе]

Романът „Лазаре!“ на унгарския писател Габор Шейн предстои да излезе в Издателство „Елиас Канети“, Русе.

Преводът се подкрепя от Програмата  „Култура 2007-2013“.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Елиас Канети“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!