Шарлот Пъркинс Гилман

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

ЖЪЛТИЯТ ТАПЕТ

 

Шарлот Пъркинс Гилман

 

Превод от английски: Александра Главанакова

 

 

Илюстрация: Георги Няголов. Всички права запазени!

        Рядко се случва обикновени хора като нас с Джон да успеят да наемат за лятото фамилно имение.
        Наследствено имение в колониален стил, може човек дори да допусне, че е обитавано от духове, което би се вписало напълно в романтичното му излъчване, ала това би означавало да се иска твърде много от съдбата!
        И все пак бих заявила с голяма доза увереност, че има нещо странно в къщата.
        Защо иначе наемът ще е толкова нисък? И защо толкова дълго време е нямало наематели?
        Естествено, Джон се присмива на предположенията ми, но това би могло да се очаква.
        Джон е крайно практичен. Той изпитва дълбока неприязън към вярата и суеверията, които събуждат ужас в нас и открито се надсмива на всякакви приказки за неща, които не могат да бъдат видяни, изобщо усетени със сетивата, или да бъдат изразени с цифри.
        Джон е лекар и вероятно (не бих споделила това с никой жив човек, но хартията пред мен е неодушевена, което ми носи голямо успокоение), та вероятно това е една от причините, поради които аз не се оправям по-бързо.
        Разбирате ли, той не ми вярва, че съм болна! Но какво може да се направи?
        Ако един високопоставен лекар, при това ваш съпруг, убеждава приятелите и роднините ви, че ви няма абсолютно нищо освен временна депресия, лека склонност към истерия, то какво може да се направи?
        Брат ми също е лекар, също така високопоставен и той твърди същото.
        Така че аз поглъщам фосфати и фосфити - все едно кое от двете – както и лекарства за подсилване, въздух, пътувания и физически упражнения? като ми е абсолютно забранено „да работя“, докато не се оправя.
        Лично аз не съм съгласна с тях.
        Лично аз смятам, че малко работа, която да ми е по вкуса, съчетана с малко разнообразие и вълнение, ще ми се отразят добре.
        Но какво може да се направи?
        Продължих да пиша въпреки техните указания, но писането наистина ме изморява – трябва или да се крия от тях, или да се изправя срещу тяхната сериозна съпротива.
        Понякога си мисля, че в моето състояние, ако вместо да срещам съпротива, се срещах с хора и стимулиращи преживявания - обаче Джон казва, че най-лошото за мен е да мисля за състоянието си и трябва да призная, че такива мисли винаги ме карат да се чувствам зле.
        Затова ще оставя тази тема и ще пиша за къщата.
        Тя е най-прекрасната! Съвсем усамотена е, доста далече е от пътя и е на около три мили от селото. Напомня ми на английските имения, за които пише в романите, с жив плет, вътрешни тухлени стени и порти, които се заключват, и с много отделни малки постройки за градинарите и хората.
        Има възхитителна градина! Досега не съм виждала такава градина – просторна, сенчеста, с пътеки обточени със сандъчета и беседки обвити с пълзящи лози и с пейки под тях.
        Едно време е имало и оранжерии, но сега всичките са изпочупени.
        Трябва да е имало някакви правни проблеми с имота, вероятно нещо свързано с наследниците. Както и да е, имението е било необитаемо от години.
        Страхувам се, че това опровергава моята теория за призраците, но все едно, има нещо странно в къщата – чувствам го съвсем ясно.
        Дори споделих това с Джон през една огряна от лунна светлина вечер, но той отвърна, че това, което чувствам е само течението и стана да затвори прозореца.
        Понякога, при това напълно неоснователно, се ядосвам на Джон. Сигурна съм, че преди не бях толкова чувствителна. Мисля, че това се дължи на моето нервно състояние.
        Но Джон казва, че ако се чувствам така, то значи забравям за нужния самоконтрол. Затова се старая да се контролирам поне пред него и това много ме уморява.
        Не харесвам нашата стая ни най-малко. Исках да сме в една от стаите на долния етаж, от която се излиза на верандата, с пълзящи рози, които почти скриват прозореца й и такива красиви старомодни кретонени завеси! Но Джон не искаше и да чуе.
        Каза, че прозорецът бил само един, нямало достатъчно място за две легла, както и друга стая наблизо, в която да се настани той, ако реши.
        Той е толкова грижовен и любящ, че почти не ми дава да мръдна, без да получа изрични указания от него.
        Предписано ми е какво да правя през всеки един час от деня. Той ме е освободил от всякакви грижи и затова аз се чувствам извънредно неблагодарна, че не го оценявам достатъчно.
        Каза, че е дошъл тук единствено заради мен, за да мога да си почина на чист въздух.
        - Колко ще се движиш, зависи до голяма степен от това колко сили имаш, скъпа, – каза ми - а храната, която поемаш, зависи донякъде от апетита ти, но въздух можеш да поглъщаш през цялото време.
        И така се настанихме в детската стая на последния етаж.
        Тя е голяма и просторна, заема почти целия етаж, като прозорците й гледат и на изток и на запад, така че има изобилие от въздух и слънце. Била е първо детска стая, после стая за игра и гимнастически салон, доколкото мога да преценя, понеже има решетки на прозорците заради децата, а по стените висят халки и други неща.
        Боята и тапетът сякаш са взаимствани от стените в пансион за момчета. Разкъсан е – тапетът – на големи ивици около горната част на леглото, докъдето мога да стигна, като протегна ръце, а също така и ниско долу на противоположната стена, където също липсва голямо парче. Никога през живота си не съм виждала по-ужасен тапет. С едни от онези претрупани, размити шарки, които нарушават всички правила на естетиката.
        Толкова е еднообразен, че направо ти се размазва пред очите, но и толкова крещящ, че непрекъснато ти се набива на очите и провокира да го изучаваш. А когато се опиташ да проследиш неравните и несигурни извивки на известно разстояние, те внезапно се самоубиват – изхвърчат нанякъде под най-безобразни ъгли и се унищожават в скандална непоследователност.
        Цветът е отблъскващ, направо отвратителен: едно опушено, мръсно жълто, странно избеляло от бавно въртящата се из стаята слънчева светлина. На някои места мрачно и някак зловещо оранжавее, а на други има болнав, жълто-зелен оттенък.
        Нищо чудно, че децата са го намразили! И аз самата ще го намразя, ако ми се наложи по-дълго да живея в тази стая.
        Джон идва, трябва да скрия това – той не ми дава да напиша и една дума.

 

        Изминаха две седмици откак сме тук и досега не бях в настроение да пиша след онзи първи ден.
        Седя до прозореца в тази отвратителна детска стая и няма какво да ми пречи да пиша, колкото си искам, освен това, че чувствам такава слабост.
        Джон го няма по цял ден, а понякога и през нощта, когато има сериозно болни.
        Щастлива съм, че аз не съм сериозно болна!
        Но тези проблеми с нервите са ужасно потискащи.
        Джон няма и представа колко много страдам в действителност. Той знае, че няма причина да страдам и това му е напълно достатъчно.
        Разбира се, това са просто нерви. Тежи ми, че изобщо не мога да изпълнявам задълженията си!
        Намерението ми беше да помагам на Джон, да му нося утеха и отмора, а ето че вече съм един вид бреме за него!
        Никой няма да ми повярва какво усилие ми коства да свърша и малкото, на което съм способна – да се облека, да се занимавам с гости, да подреждам.
        Какъв късмет, че Мери е толкова добра с бебето. Такова мило бебче!
        И въпреки това аз не мога да бъда с него. Така ме изнервя.
        Предполагам, че Джон никога през живота си не е бил нервен. Така ми се смее за тапета!
        Първо възнамеряваше да сложи нови тапети в стаята, но след това каза, че аз разрешавам на това нещо да ме завладее твърде много, а няма нищо по-лошо за един пациент, страдащ от нерви, от това да се отдаде на фантазиите си.
        Каза, че ако смени тапета, след това ще дойде ред на тежката рамка на леглото, а после на решетките на прозорците, а сетне на преградата в горната част на стълбището и така нататък.
        - Нали виждаш колко добре ти се отразява това място - ми каза. – И всъщност, скъпа, не виждам смисъл да правя ремонт на къща, която съм наел само за три месеца.
        - Тогава нека да отидем на долния етаж. Там има такива хубави стаи.
        Тогава той ме взе на ръце, неговата благословена, малка гъсчица, както ме нарече, като призна, че би се съгласил да отидем и в мазето, ако аз искам, при това дори да го вароса.
        Но иначе е в голяма степен прав, що се отнася до леглата и прозорците, и другите неща.
        Такава голяма и просторна стая всеки би си пожелал и, разбира се, няма да постъпя толкова глупаво, че да му причиня неудобство само заради някакъв си мой каприз.
        Всъщност вече доста се привързах към голямата стая, към всичко в нея с изключение на кошмарния тапет.
        От един от прозорците се вижда градината с нейните тайнствени беседки, скрити под дълбоките сенки, буйно растящите старомодни цветя и храсти, и дърветата с възлести дънери.
        От друг прозорец се разкрива прекрасна гледка към залива и към малкия частен кей, който принадлежи на имението. До него се простира чудесна сенчеста алея, която тръгва от къщата. Винаги си представям как хората се разхождат по пътечките и седят в беседките, но Джон ме е предупредил изобщо да не се отдавам на фантазии. Той твърди, че моето развинтено въображение, навика ми да си измислям истории и слабите ми нерви със сигурност ще доведат до кой знае какви невероятни фантасмагории, и че би трябвало да използвам волята си и здравия си разум, за да овладявам тези свои наклонности. Така и правя.
        Мисля си понякога, че ако се чувствах мъничко по-добре, за да мога да пиша, щях да изпитам известно облекчение от постояния прилив на натрапчиви идеи.
        Но установявам, че тези опити доста ме уморяват.
        Много обезкуражаващо е да не мога да обменя мисли или да получа съвети за работата си. Когато наистина се възстановя, Джон каза, че ще помоли братовчеда Херни и Джулия да дойдат да ни погостуват за по-дълго, но добави, че по-скоро би поставил фойерверки под възглавницата ми, отколкото да позволи тези хора, които действат толкова стимулиращо, да са при мен сега.
        Иска ми се да можех да се оправя по-бързо.
        Но не бива да мисля за това. Тези тапети сякаш много добре разбират какво зловредно влияние имат!
        Има един повтарящ се мотив, където шарката прилича на прекършен врат с глава увиснала надолу и с две изпъкнали очи, които те гледат втренчено.
        Сериозно се ядосвам на нахалството и безкрайността на тапета. Нагоре, надолу и настрани пълзят шарките, а пък тези абсурдни немигащи очи са навсякъде. На едно място два листа от тапета се разминават, така че очите вървят хем нагоре, хем надолу покрай разделителната линия, така че едно от всяка двойка очи винаги се явява малко по-високо от другото.
        Никога досега не съм виждала толкова много изразителност в един неодушевен предмет, а всички ние знаем колко много изразителност има в предметите! Докато лежах будна нощем като дете, за разлика от другите деца, аз си играех, но и се плашех много повече от празните стени и стандартните мебели, отколкото от обикновените играчки в магазина.
        Помня как добронамерено и благосклонно ми намигваха кръглите дръжки на голямото старо бюро, а имаше и един стол, когото мислех за мой силен приятел.
        Мислех си, че ако другите предмети започнат да ми се струват твърде страшни, винаги можех да скоча на стола и там да бъда в безопасност.
        А мебелите в сегашната ми стая не си подхождат ни най-малко, обаче, защото трябваше да ги донесем всичките от долния етаж. Предполагам, че когато са я превърнали в стая за игра, е трябвало да изнесат всички други мебели и нищо чудно! Не съм виждала преди такива поражения каквито децата са нанесли тук.
        Както вече споменах, тапетът е отлепен на цели големи ивици, а предполагам, че е здраво залепен, значи те трябва да са били много упорити, освен че са били и изпълнени с омраза.
        А и подът е надран, издълбан, нацепен, самата мазилка е изровена на места, а това голямо тежко легло, единствената мебел, която намерихме в стаята, изглежда така, сякаш на него са се водили военни действия.
        Но не те ме притесняват – само тапетът.
        Ето че идва сестрата на Джон. Тя е такова мило момиче и е толкова внимателна с мен! Не бива да ме вижда да пиша.
        Тя е идеалната, ентусиазирана домакиня, която не би си и пожелала да се занимава с нещо друго. Убедена съм тя смята, че съм се разболяла заради писането!
        Но когато тя е навън, аз мога да си пиша, защото я виждам отдалече през прозорците, когато се прибира.
        Един от прозорците гледа към пътя - прекрасен, сенчест, виещ се път, а друг – към прекрасната околност с големите брястове и кадифени поляни.
        Този тапет има един под-мотив в друга тоналност, който е особен дразнещ, защото може да се види само при определена светлина, а дори и тогава не е съвсем ясен.
        Но на онези места, където не е твърде избелял и където пада достатъчно слънчева светлина, успявам да различа една странна, провокираща ме, безформена някак фигура, която сякаш се спотайва зад тази глупава и набиваща се на очи шарка.
        Ето я сестрата на Джон по стълбите!
        Е, 4 юли мина! Всички си тръгнаха и аз съм много уморена. Джон реши, че добре ще ми дойдат малко гости, така че майка ми, Нели и децата дойдоха при нас за една седмица.
        Разбира се, аз нищо не правих. Джени се грижеше за всичко.
        Но въпреки това съм уморена.
        Джон казва, че ако не се оправя бързо, ще ме изпрати при Уир Мичел1 през есента.
        Аз обаче изобщо не искам да ходя там. Имах приятелка, която едно време попаднала на него и тя ми каза, че той е точно като Джон и брат ми, дори по-зле от тях!
        Освен това само да стигнеш до него си е голямо премеждие.
        Имам усещането, че не си струва усилието да свърша каквото и да било, и ставам ужасно раздразнителна и кисела.
        Плача без причина, а и през по-голямата част от времето.
        Разбира се, не когато Джон е при мен, или някой друг, само когато съм сама.
        А през повечето време съм сама сега. Джон много често не се прибира от града, когато има сериозни случаи, а Джени е добра и ме оставя сама, когато я помоля.
        Обичам да се разхождам из градината или по онази прекрасна алея, да седя на верандата под розите и доста повече да се излежавам тук горе.
        Започвам да свиквам със стаята, въпреки тапета. А може би заради тапета.
        Не ме напуска мисълта за него!
        Лежа си на голямото легло, което не може да бъде поместено – струва ми се, че е заковано за пода – и с часове се занимавам да проследявам шарките по стената. Уверявам ви, че е като гимнастика. Започвам, примерно, отдолу, от ъгъла, там където не е бил дори докосван и решавам, за хиляден път, че ще проследя тази безсмислена шарка до някакъв край.
        Разбирам нещо от дизайн, така че ми е ясно, че тук не са прилагани нито един от принципите за редуване на фигури, повторение, симетрия или някой друг принцип, за който съм чувала.
        Естествено, че мотивите се повтарят, но само на ширина, не и иначе.
        От известен ъгъл изглежда така, като че ли всеки лист от тапета е сам за себе си, с разливащи се извивки и заврънкулки, които се клатушкат нагоре-надолу в нелепи линии - един вид принизен романски стил, изпаднал в състояние на делириум тременс.
        Обаче от друга гледна точка, те сякаш се свързват по диагонал и размиващите се контури се разбягват в стрелкащи се, подобно на дълги ленти от водорасли зад подмятан от вълните кораб, вълнообразни линии, предизвикващи истински естетически ужас.
        Шарките поне дават вид, че се разгръщат и в хоризонтална посока, но аз напълно се изтощавам, докато се опитвам да разгадая точния ред, по който се свързват.
        Има и хоризонтален фриз, а това допълнително увеличава бъркотията.
        В единия край на стаята, където тапетът е почти непокътнат, когато кръстосващите се светлини станат по-бледи и ниското слънце го освети директно, почти успявам да си представя, че фигурите представляват разпръскващи се лъчи: една безкрайна гротеска с общ център, която се разбягва стремително в различни посоки, но в еднаква степен на умопомрачение.
        Уморявам се да ги изследвам. Май ще си подремна.
        Не знам защо ми е да пиша това.
        Не искам.
        Не съм в състояние.
        И знам, че Джон би го сметнал за абсурдно. Но трябва да си кажа какво мисля и чувствам – това е такова облекчение за мен!
        Но май повече ме затормозява, отколкото да ме успокоява.

 

        Част от времето ужасно ме мързи и често си полягвам. Джон казва, че трябва да си пазя силите, затова ме кара да пия рибено масло от черен дроб на треска и всякакви други средства за подсилване, без да споменаваме пивото, виното и недопеченото месо.
        Милия Джон! Той ме обича толкова много и страшно съжалявам, че съм болна. Опитах да проведа един искрен, сериозен и задълбочен разговор с него онзи ден и да му кажа колко много ми се иска да ме пусне на гости на братовчеда Хенри и Джулия.
        Но той рече, че не съм в състояние да отида, нито да понеса един престой там, а и аз не можах да защитя добре позицията си, тъй като се е разплаках преди да свърши разговора ни.
        Коства ми все повече усилия да мисля разумно. Предполагам, че е от тази слабост на нервите.
        А милият Джон ме взe на ръце, занeсe ме на горния етаж, сложи ме на леглото, седна до мен и ми чете, докато ми натежа главата.
        Каза, че аз съм неговата любима, неговата утеха, всичко, което има, затова трябва да се грижа за себе си заради него и да съм здрава.
        Казва, че никой друг не може да ми помогне освен аз самата и затова трябва да използвам волята си и умението си за самокротрол, така че да не позволявам да ме завладяват някакви глупави фантазии.
        Поне едно нещо ме успокоява – бебето е добре и е щастливо, а освен това не му се налага да стои в тази детска стая с ужасния тапет.
        Ако ние не се бяхме настанали в стаята, благословеното детенце трябваше да живее в нея! Какво щастливо избавление! Ами че аз не бих позволила мое дете, едно същество, което толкова лесно се впечатлява, да живее в такава стая за нищо на света.
        Преди не ми беше хрумвала тази мисъл, но е щастливо стечение на обстоятелствата, че Джон остави тук мен в крайна сметка. Нали разбирате, че аз мога да го понеса много по-лесно, отколкото едно бебе.
        Естествено, вече изобщо не им споменавам за това, достатъчно съм умна да не го правя, но за всеки случай съм постоянно нащрек.
        Има неща в този тапет, за които никой не знае освен мен, нито пък ще узнае някога.
        Неясните фигури зад шарката се открояват все по-ясно с всеки изминал ден.
        Фигурата е винаги една и съща, само дето броят й се увеличава.
        Прилича на жена, която ходи приведена, някак дебнешком пълзи зад шарката. Никак не ми се нрави. Чудя се ... започвам да си мисля ... ще ми се Джон да ме отведе оттук!
        Толкова ми е трудно да разговарям с Джон за моя случай, защото той е толкова разумен и защото толкова много ме обича.
        Но все пак се опитах снощи.
        Луната бе изгряла. Тя свети едновременно през всички прозорци точно като слънцето.
        Понякога не мога да я понасям, толкова бавно пълзи по небето и все наднича през един или друг от прозорците.
        Джон бе заспал и аз не исках да го будя, затова гледах да не мърдам и наблюдавах лунната светлина по нагънатия тапет, докато усетих, че ме полазват тръпки.
        Бледата фигура отзад като че ли започна да клати линиите отпред, сякаш се опитваше да се измъкне.
        Станах тихо и се приближих, за да видя дали тапетът наистина се движеше и когато се върнах в леглото, Джон беше буден.
        - Какво има, малкото ми момиченце? Не се разхождай така, ще настинеш.
        Стори ми се, че моментът беше подходящ да поговорим и затова му казах, че не се оправям и че ми се иска да ме отведе оттук.
        - Ама защо, любима? Договорът ни за наем изтича след три седмици и не виждам как можем да си тръгнем по-рано. Ремонтът у дома не е приключил и не бих могъл да напусна града точно сега. Разбира се, ако ти беше в някаква опасност, веднага бих тръгнал и щях да тръгна, но ти наистина си по-добре, скъпа, независимо дали го осъзнаваш или не. Аз съм твоят доктор, скъпа, и знам. Започна да наддаваш на тегло, имаш цвят на лицето и апетитът ти се подобри, наистина се чувствам много по-спокоен за теб.
        - Не съм наддала нито грам повече, нито съм отслабнала, а и апетитът ми може да е по-добър вечерта, когато си при мен, но не и на сутринта, когато те няма!
        - Благословена моя! – възкликна той и ме прегърна силно. – Ще боледува колкото си иска тя! Но хайде сега, за да бъдат по-хубави слънчевите часове, да поспим и да поговорим на сутринта!
        - И ти никъде няма да отидеш? – попитах мрачно аз.
        - Е, че как бих могъл, скъпа? Само още три седмици и после ще отидем за няколко дни на някое хубаво местенце, докато Джени подготви къщата ни. Наистина, скъпа, ти си много по-добре!
        - Може би съм по-добре физически ... – подхванах аз, но веднага се спрях, защото той седна в леглото и ме погледна толкова строго и укорително, че не можах да кажа и една дума повече.
        - Скъпа моя, - каза – моля те, заради мен и заради детето ти, както и заради теб самата, да не позволяваш тази мисъл и за секунда да ти минава през ума! Няма нищо по-опасно, по-парализиращо за човек с темперамент като твоя. Това е глупава и абсурдна измишльотина. Не можеш ли да ми се довериш като на лекар, когато ти казвам, че е така?
        Естествено не казах повече нищо по този въпрос, и не след дълго заспахме. Той реши, че съм заспала преди него, но не беше така, защото аз лежах с часове, като се опитвах да разбера дали предните шарки и фигурите зад тях се движат заедно или поотделно.
        В този вид шарка на дневна светлина се разкрива такава липса на последователност, такова предизвикателство към закономерността, че той се превръща в постоянен дразнител за нормалния разсъдък.
        Цветът и без това е достатъчно отвратителен, и толкова променлив, обаче самата шарка е направо убийствена.
        Тъкмо си мислиш, че си я овладял и си започнал успешно да я следваш, тя внезапно прави обратно салто и ето че си пак в началото. Зашлевява те през лицето, събаря те, прегазва те. Като лош сън е.
        Шарката, която е на преден план, се вие в крещяща арабеска и прилича на плесен. Ако можете да се представите скупчени плесенни гъби, една безкрайна редица от отровни гъби, поникващи, растящи в безкрайни спирали и извивки – ами че точно на това наподобява.
        И това е само понякога!
        В този тапет има една важна особеност, една подробност, която никой изглежда не забелязва освен мен, и това е, че той се променя с промяната на светлината.
        Когато слънчевата светлина се стрелне през източния прозорец – винаги съм будна в очакване на онзи пръв, пряк, дълъг лъч – тапетът започва да се променя толкова бързо, че чак не ми се вярва.
        Затова именно винаги го наблюдавам.
        При лунна светлина – луната, щом я има, го огрява през цялата нощ – не бих могла да кажа дори дали е същият тапет.
        През нощта независимо от светлината: в здрача на залеза, на светлината на свещите, на светлината на нощната лампа и в най-лошия случай на лунна светлина, тапетът се превръща в решетки! Имам предвид, шарката, която е отпред, а пък фигурата на жената отзад не би могла да се вижда по-ясно.
        Дълго време не можех да различа какъв точно беше този орнамент, който се провиждаше отзад, този неясен мотив, но сега съм съвсем сигурна, че е жена.
        На дневна светлина тя е кротка, тиха. Представям си, че именно шарката я държи мирна. Каква главоблъсканица. Кара ме с часове да седя притихнала.
        Сега вече често си полягвам. Джон казва, че е много добре за мен да спя колкото мога повече.
        Всъщност той ми създаде навика да си лягам за по един час след всяко хранене.
        Това е много лош навик, убедена съм, защото нали разбирате, че аз не спя.
        А това ме кара да го лъжа, защото не казвам на Джон, че не спя – о, не!
        Всъщност започвам малко да се страхувам от Джон.
        Понякога ми се струва, че се държи доста странно и дори Джени има едно такова особено изражение.
        Понякога ми минава през ума, просто един вид научна хипотеза, че причината за всичко вероятно е в тапета!
        Наблюдавах Джон, когато той не знаеше, че го гледам, като влизай внезапно в стаята под някакъв невинен претекст и го хващах на няколко пъти да гледа тапета! Както и Джени. Дори я хванах веднъж как бе положила ръка върху него.
        Тя не знаеше, че съм в стаята, и когато я попитах с тих, много тих глас, с най-въздържания тон, на който съм способна, какво прави при тапета, тя се обърна така рязко, сякаш я бяха хванали да краде и ме погледна много ядосано. Попита ме защо ми е да я стряскам така!
        После каза, че тапетът боядисвал всичко, което се докоснело до него, и че тя била открила жълти петна по моите дрехи, както и на Джон, и че й се искало да сме по-внимателни!
        Колко невинно и простодушно звучи това! Но аз знам, че тя изучаваше шарките, така че съм твърдо решена да не позволявам на никой да разбере какво се крие в тях освен мен!

 

        Сега животът е много по-вълнуващ отколкото преди. Нали разбирате, че сега имам много повече какво да очаквам, какво да наблюдавам, за какво да мисля. Наистина се храня по-добре и съм много по-тиха отколкото бях.
        Джон е доволен, че се оправям! Онзи ден дори малко се смя, като каза, че изглежда аз цъфтя въпреки моя тапет.
        Отвърнах му със смях. Нямах никакво намерение да му казвам, че подобрението ми се дължи именно на тапета – щеше да започне да ми се подиграва. Може дори да реши да ме отведе.
        Сега не искам да си тръгвам, докато не разбера всичко. Остана още една седмица и мисля, че ще ми е достатъчна.
        Чувствам се много по-добре!
        Не спя много през нощта, за да наблюдавам как се развиват нещата, но за сметка на това спя много през деня.
        През деня е уморително и объркващо.
        Винаги има нови разклонения в плесента, както и нови нюанси на жълтото по цялата повърхност. Не мога да ги изброя колко са, въпреки че старателно съм се опитвала да го направя.
        Толкова е странно жълтото на този тапет! Подсеща ме за всички жълти неща, които някога съм виждала – не хубавите като лютичетата, а старите, гнусни, ужасни жълти неща.
        Но има и нещо друго в тази тапет – миризмата! Забелязах я в мига, в който влязох в стаята, но тъй като имаше много слънце и чист въздух, не беше толкова зле. Обаче от една седмица вали дъжд, има мъгла, и независимо дали прозорците са отворени или затворени, миризмата си остава.
        Пълзи из цялата къща.
        Открих, че тегне над трапезарията, спотайва се в дневната, крие се в коридора и ме причаква на стълбите.
        Дори прониква в косата ми.
        Дори когато ходя на разходка, ако се извърна рязко и я изненадам, спипвам я на място – тази миризма!
        Каква необичайна миризма! С часове я анализирам, като се опитвам да открия на какво ми прилича.
        Не е лоша в началото, много лека и едва доловима, но все пак е най-натрапчивата миризма, която някога съм долавяла.
        А в това влажно време е направо ужасна. Будя се посред нощ и я откривам надвиснала над мен.
        В началото ме тревожеше. Сериозно обмислях дали да не изгоря къщата, за да мога да спипам миризмата.
        Но сега вече свикнах с нея. Единственото, което ми хрумва е че миризмата прилича на цвета на тапета! Жълта миризма.
        Има една странна линия на стената, ниско долу, близо до перваза. Това е вдлъбнатина, която обточва цялата стая. Минава зад всяка мебел, освен леглото, една дълга, права, равна вдлъбнатина, сякаш някой е трил стената и трил все на едни и същи места.
        Чудя се как се е получила така, кой я е направил и защо. Следя с поглед шарката в кръг, и в кръг, и в кръг – направо ми се завива свят!
        Наистина открих нещо най-накрая.
        През нощта, когато я наблюдавам толкова дълго и когато тя се променя толкова много, най-сетне направих своето откритие.
        Шарката отпред наистина се движи – и нищо чудно! Жената отзад я клати!
        Понякога си мисля, че жените са много, друг път – че е само една и че тя пълзи отзад страшно бързо, като нейното пълзене кара всичко отпред да се тресе.
        На най-ярко осветените места тя застава неподвижно, но на най-тъмните и сенчести хваща решетките с ръце и ги разтриса с всички сили.
        През цялото време тя се опитва да се промуши. Обаче никой не би успял при този десен – той направо ще те обеси. Мисля, че затова има толкова много увиснали глави.
        Те успяват да се промушат, обаче решетките ги задушават, главите увисват надолу, а очите се обръщат и само бялото им се вижда!
        Ако тези глави ги покриеха или ги махнеха, нямаше да е чак толкова зле.

 

        Струва ми се, че жената излиза през деня!
        И ще ви кажа защо! Между нас казано, защото съм я виждала!
        Виждам я през всеки един от моите прозорци!
        Жената е една и съща, знам го, защото тя винаги пълзи, а повечето жени не пълзят през деня.
        Виждам я на онази дълга, сенчеста алея как пълзи нагоре и надолу. И в онези покрити от лозниците тъмни беседки. Виждам да пълзи из цялата градина.
        Виждам я да пълзи по дългия път под дърветата, а когато се появи някоя карета, тя се скрива под храстите с боровинки.
        Изобщо не я виня. Сигурно би било много унизително да те спипат да пълзиш през деня!
        Аз винаги заключвам вратата, когато пълзя през деня. Не мога да го правя през нощта, защото знам, че Джон веднага ще заподозре, че нещо не е наред.
        А и Джон се държи много странно напоследък, така че не искам да го дразня ни най-малко. Да можеше да се премести в друга стая! И не бих искала никой друг да пусне тази жена навън през нощта освен мен.
        Често се чудя дали бих могла да я видя през всичките прозорци едновременно.
        Но колкото и бързо да се завъртам, я виждам само през единия от всичките.
        И въпреки че винаги я виждам, възможно е тя да пълзи по-бързо отколкото аз мога да се обърна! Понякога я виждам, че отива доста надалеч от къщата, пълзейки по тревата като сянката на някой облак носен от вятъра.
        Само да можеше да се свали някак горната шарка на тапета и да се отдели от долната шарка! Смятам да се опитам да го направя, малко по малко.
        Открих и друго смешно нещо, но на този етап няма да казвам какво е! Не е хубаво човек много да се доверява на хората.
        Остават още само два дни през които да се махне тапета, а мисля, че Джон вече е започнал да подозира какво става. Не ми харесва погледът му.
        А и го чух да задава на Джени много професионални въпроси относно мен. Тя му даде чудесни сведения.
        Каза му, че спя доста от времето през деня.
        Джон знае, че не спя много добре през нощта, колкото и да съм тиха!
        Зададе и на мен един куп въпроси, като се преструваше на много любящ и мил.
        Сякаш не виждам какъв е всъщност!
        Все пак никак не ми е странно, че се държи по този начин, като спи под този тапет вече трети месец!
        Само аз се интересувам истински от него, но съм сигурна, че и Джон, и Джени чувстват влиянието му върху себе си.
        Ура! Дойде последният ден, но той ще ми е напълно достатъчен. Джон ще остане в града през нощта и няма да се прибере преди вечерта на другия ден.
        Джени искаше да дойде да спи при мен – колко хитро от нейна страна, но аз й казах, че несъмнено ще си почина по-добре, ако съм съвсем сама през нощта.
        Това беше много умно пък от моя страна, защото аз няма да съм изобщо сама! Щом луната изгря и онази нещастна жена започна да пълзи и да клати решетките, аз станах и се втурнах да й помагам.
        Аз късах, а тя клатеше. Аз клатех, а тя късаше, така че още преди да настъпи утрото, бяхме свалили доста голяма част от тапета от стената.
        На височината на главата ми тапетите бяха свалени от стените на половината стая.
        Но тогава изгря слънцето и когато оная ми ти отвратителна шарка започна да се кикоти, аз взех решението да я довърша още днес!
        Утре си заминаваме и те ще върнат мебелите на долния етаж, за да оставим нещата така както ги заварихме.
        Джени погледна стените с изумление, но аз й казах, че съм го направила от чиста злоба към проклетото нещо.
        Засмя се и каза, че и тя самата не би имала нищо против да го направи, но че не бива да се преуморявам.
        Как се издаде с това!
        Но аз съм тука и абсолютно никой друг човек няма да пипне този тапет освен Мен – само през трупа ми!
        Джени се опита да ме изкара от стаята – беше толкова очевидно! Но аз й казах, че сега, когато тук бе толкова тихо, празно и чисто, май щях да си полегна пак и да спя колкото мога, така че да не ме буди дори за вечеря, а че аз ще я повикам като се събудя.
        И така тя си тръгна, и прислугата си тръгна, и нещата си тръгнаха, и не остана нищо друго освен голямата рамка на леглото, която е закована за пода, и матракът покрит с брезент.
        Довечера ще спим на долния етаж и утре ще хванем корабчето за къщи.
        Много се радвам на стаята сега, когато е толкова празна отново.
        Как ли са търчали децата из нея!
        Рамката на леглото е направо изгризана!
        Но трябва да се връщам на работа.
        Заключих вратата и хвърлих ключа през прозореца до пътеката към входната врата.
        Не искам нито да излизам, нито някой да влиза при мен, преди да се върне Джон.
        Искам да го изненадам.
        Тук имам едно въже, което дори Джени не успя да открие. Ако тази жена се измъкне и се опита да избяга, аз ще я вържа!
        Обаче забравих, че не мога да стигна много нависоко, ако няма на какво да стъпя!
        Но не мога и да поместя леглото!
        Опитах се да го вдигна, бутах го, докато отмалях и тогава толкова се ядосах, че отхапах едно парче от ъгъла, но от това ме заболяха зъбите.
        После свалих целия тапет, докъдето можех да стигна от земята. Ужасно здраво е залепен и шарките толкова много се забавляват! Всички онези удушени глави, изпъкнали очи и лъкатушещи плесени ми се надсмиваха с неистови писъци!
        Вече съм толкова ядосана, че ще взема да направя нещо отчаяно. Да скоча от прозореца би било прекрасно упражнение, но решетките са твърде здраво запоени, така че дори не си струва да опитвам.
        Пък и не бих го направила. Разбира се, че не. Знам много добре, че такава постъпка би се сметнала за неправилна и вероятно ще бъде изтълкувана погрешно.
        Изобщо не ми се иска и да погледна навън през прозорците дори – толкова са много пълзящите жени и така бясно пълзят насам-натам.
        Чудя се дали те всичките излязоха от тапета като мен?
        Но сега съм много здраво овързана с моето добре скривано въже, така че мен няма да ме видите вън на пътя!
        Предполагам, че пак ще трябва да се прибера зад решетките, когато дойде вечерта, а това е толкова трудно!
        Толкова ми е приятно да съм навън в тази голяма стая и да си пълзя на воля колкото си искам!
        Не искам да излизам извън къщата. Няма да изляза, дори и Джени да ме помоли.
        Защото навън трябва да пълзиш по земята, а там всичко е не жълто, а зелено.
        Но тук мога безпрепятствено да си пълзя по пода, а и рамото ми пасва тъкмо в онази дълга вдлъбнатина по протежение на цялата стена, така че няма как да се изгубя.
        А, това трябва да е Джон на вратата!
        Няма смисъл, млади човече, не може да я отвориш!
        Как само вика и блъска!
        Как крещи на Джени да му донесе брадва.
        Жалко би било да се разбива такава хубава врата.
        - Джон, скъпи, - казвам му с най-нежния си глас – ключът е долу до предните стълби под живовляка!
        Той замлъкна за кратко.
        Сетне отвърна с много тих глас:
        - Отвори вратата, мила моя!
        - Не мога. Ключът е долу до предните стълби под живовляка!
        После му казах това още няколко пъти, много бавно и спокойно, и толкова много пъти, че накрая той трябваше да отиде и да провери, и естествено намери ключа, така че успя да си отключи. Замръзна на прага.
        - Какво става? – извика той. – За Бога, какво правиш!
        Аз продължих да пълзя все едно нищо, но го погледнах през рамо.
        - Най-сетне успях да се измъкна, – отвърнах - въпреки тебе и Джейн. И свалих по-голямата част от тапета, така че да не можете да ме върнете обратно!
        Сега защо му трябваше на този мъж да припада? Но взе, че припадна и то точно на пътя ми покрай стената, така че се налагаше да пълзя върху него всеки път!

 

 

 

Защо написах „Жълтият тапет“ (1913)2

 

Шарлот Пъркинс Гилман

 

 

        Много, много от читателите са ме питали точно това. Когато разказът излезе за първи път в списание „Нова Англия“ някъде около 1891, един лекар от Бостън написа възражение в „Транскрипт“. Според него такива разкази не бива да бъдат писани, защото могат направо да доведат човек до лудост.
        Друг лекар, струва ми се от Канзас, ми писа, че разказът е най-точното описание на зараждаща се лудост, каквото някога е чел, и, молейки ме за извинение, ме питаше, дали съм била свидетел на случката.

 

        И така историята покрай този разказ е следната:
        От много години страдах от упорито нервно разстройство, меланхолия - и отвъд нея дори. Някъде през третата година на моето страдание отидох с огромна вяра и мъничко надежда при известен специалист по нервни болести, най-добрия в страната. Този вещ човек ме сложи на легло и приложи лечението чрез пълна почивка, на което все още здравата ми физика реагира така добре и то толкова бързо, че той стигна до заключението, че ми няма абсолютно нищо. Изпрати ме у дома след като ме посъветва съвсем сериозно „да отдам колкото се може повече от времето си на семейния живот“, „да нямам повече от два часа интелектуални занимания на ден“ и „никога повече да не докосна четка, молив или писалка“, докато съм жива. Това бе през 1887 година.
        Прибрах се у дома и следвах в течение на около три месеца неговите съвети, с което почти стигнах границата на пълното умствено затъмнение, даже почти я прескочих.
        Сетне, използвайки малкото ми останал здрав разсъдък и с помощта на един разумен приятел, пратих по дяволите съвета на видния специалист и се захванах отново да работя: работата, нормалния живот на всяко човешко същество, работата, която е радост, израстване и служба, без която всеки е беден и паразитиращ. Така в крайна сметка си възвърнах силата в някаква степен.
        И тъй като естествено ликувах от това, че се бях избавила на косъм, написах „Жълтия тапет“ с всичките му допълнения и разкрасявания, за да постигна идеалната цел (никога не съм имала халюцинации или някакви възражения към декоративните тапети по стените си) - да изпратя разказа на лекаря, който почти ме доведе до лудост. Той така и не ми отговори.
        Тази малка творба се цени от някои лекари и е добър пример за определен тип литература. Доколкото ми е известно е спасила една жена от подобна участ, защото до такава степен ужасила семейството й, че те й разрешили да се върне към нормална човешка дейност и тя се възстановила.
        Но най-важният резултат от написването й е друг. Много години по-късно ми казаха, че великият специалист бил признал пред свои приятели, че променил лечението на неврастения след като прочел „Жълтият тапет“.
        Разказът не бе написан, за да кара хората да полудяват, а за да ги спаси от това да бъдат доведени до лудост. И свърши работа.

 

 

 

---

 

Бележки:

 

 

1 Сайлъс Уир Мичел (1829-1914) е американски психиатър, популяризирал така нареченото лечение чрез пълна почивка, на което подложил и авторката – Б.пр.
2 Тази статия е публикувана за първи път през 1913 година в октомврийския брой на „Предвестника“ – Б.ав.

 

 

 

Илюстрация: Георги Няголов. Всички права запазени!

 

Електронна публикация на 27. април 2012 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]