Игнасио де Лойола Брандао е от Араракуара, Сао Пауло. Роден е през 1936 г. Баща му е работник. Налага се да започне да работи от много рано като журналист. Едновременно с това следва. Тези първоначални затруднения, както и съзнателният избор, го насочват към скромните хорица, обрисувани в творбите му. Човешките образи са бедни, но не и “маргинални”. Езикът им е директен, разговорен, не избягват жаргона и дори порнографското, без в това да е търсена някаква естетика. Целта на Лойола е посланието за свободно изразяване на волята да достигне до всеки читател. Дързостта му се състои във вечното предизвикателство, което отправя, като писател и гражданин, към политическата и обществена цензура и формализма. Неговият роман “Нула”, написан по времето на военната диктатура, е толкова “подривен” по съдържание (въоръженият бунт и репресиите в периода на режима) и по форма (текстът е вкаран между заглавия от вестници, лични дневници, съобщения и други материали), че бразилските издатели отказват да го публикуват. Затова книгата има изненадваща история – първо е издадена в Италия (в превод на Антонио Табуки) и после е преведена от италиански на португалски. Когато най-накрая оригиналът излиза в Бразилия, през 1975 г., официалната цензура го забранява, като забраната остава в сила до 1979 г. Лойола е от най-обичаните в Бразилия живи автори. Има над двадесет издадени книги, сред които така известните “Бебел, която бе погълната от града” (1968), “Не ще видиш никоя страна” (1981) и “Зеленото похити стената” (1984). Тук поместеният разказ, “Човекът, който видя как гущер изяжда сина му”, мрачен, а ла Кафка, но изчистен в езиково отношение и алегоричен смисъл, по думите на самия автор е един от любимите му.

На Лижия Санчес

         Случи се във вторник през нощта. Те гледаха телевизия в леглото. Почти един часът, беше горещо. Той стана, за да пие вода. Къщата бе тиха, живееха в спокоен квартал. Нямаше шумове, малко коли. Като минаваше покрай детската стая, реши да влезе. Бутна вратата и свари гадината да яде най-голямото му дете, на три години и половина. Приличаше на гущер и в сумрака изглеждаше зелен. Вцепени се, не знаеше дали трябва да влезе и да се опита да стресне животното, за да пусне детето, или да отстъпи и да потърси помощ. Не познаваше силата на гадината, само отгатваше, че вероятно е чудовищна. Поне, прекомерна за него, слабичкия чиновник. И малко късоглед, отгоре на всичко. Ако светне лампата в коридора, би могъл да установи по-добре какво е животното. Но не ставаше дума да разпознае породата му, а да спаси детето. Остана с впечатлението, че двата крака вече са изядени, тъй като чаршафите бяха подгизнали от кръв. А и долнището на пижамата беше разкъсано от ужасните лапи на отвратителното животно. Как е възможно такова нещо да влезе вътре в къщата? Той хубавичко предупреждаваше жена си да заключва вратите. Тя забравяше, никога не включваше алармата. Някой ден, вместо животно, щеше да влезе човек, който да ги обере до шушка, цветния телевизор, електрическия шейкър, колекциите от книги със златни корици, абажурите от крила на пеперуди, толкова бяха ценни. Помисли си да провери дали вратите са заключени. Обаче долови някакво движение от страна на животното, сякаш се опитваше да се качи на леглото. Може би беше изяло още едно късче от детето. Трябваше да се намеси. Как? Като потупа гущера по гърба ли? Или не беше гущер? Вкъщи нямаше оръжие, а зет му все разправяше, че е нещо необходимо. Никога не се знае какво ще се случи. Ето го и доказателството. Искаше да види лицето на зет си, когато му разкаже. Нямаше да повярва, даже би се обзаложил на две бири, че такова животно не съществува. Може ли голям гущер да влиза в нечий дом през затворени врати и да яде деца? Погледна внимателно. Да бъдат изяждани деца не е нормално, нито пък правилно. Трябва да е някаква халюцинация. Не беше. Гадината дъвчеше нещо, което му заприлича на ръчичка и чиновникът за миг се разнежи, щом си помисли как тези ръчички го прегръщаха силно, когато вечер се прибираше от работа. Дали кухненски нож би могъл да е от полза? Но доколко животното щеше да му позволи да се приближи, без опасност за него, човека? Трябваше да попречи на гущера да достигне главата. Поне това трябваше да спаси. Не успяваше да направи нито крачка, усещаше се прикован към вратата. Притесняваше се. Но въпреки това не се чувстваше виновен. За него беше една нова ситуация. И ужасяваща. Как трябва да се реагира в нови, при това ужасяващи ситуации? Не знаеше. Предпочиташе да не бе виждал гущера, да намери леглото празно, а дрехите изцапани с кръв. Щеше да си помисли за отвличане или нещо подобно – случаи, за които четеше във вестника. Отвличане щеше да го изненада, при положение, че изкарва малко повече от две минимални заплати, а и не бе спечелил от спортната лотария. Беше просто един пощенски служител, който по цял ден разнася писма и затова има разширени вени на краката. Дали ако изкрещи, гущерът ще си отиде? Продължи да разсъждава над нещата, които би могъл да направи, докато жена му не го повика, един, два пъти. После тя кресна и той отстъпи, все така нащрек да разбере колко е изяло чудовището от сина му. Но отстъпвайки назад, престана да вижда стаята. Почувства облекчение от това, че не вижда. Жена му викаше, а той си помисли: детето не плака, навярно не е страдало. Върна се в спалнята все още с надеждата да го спаси на сутринта и реши да не казва на жена си. Загасиха осветлението, той се намести, унесе се. Събуди се, защото усети неприятна миризма и когато отвори очи, върху гърдите си видя лапа, подобна на онази на гущера. Вцепени се, не знаеше дали трябва да се опита да стресне животното, или да се опита да стане от леглото и да потърси помощ. Съдейки по тежестта на лапата, гадината трябваше да е с чудовищна сила. Поне, прекомерно силна за него, слабичкия чиновник. Тогава се сети, че има два чувала с писма за раздаване, беше коледно време и имаше много картички от едни хора за други хора, в които казваха, че всичко е наред, честитки. Трябваше да махне това животно от себе си. Не, днес нямаше да има писма. Нито утре, задълго. Половината му крак вече беше в устата на гущера.

---

^*Из „ОЩЕ БРАЗИЛСКИ РАЗКАЗИ“ (Посолство на Бразилия, ИК „Пет плюс“)

Подбор, въведение и представяне:

Жозе Аугусто Линдгрен Алвес (Бивш посланик на Федеративна република Бразилия в България)

Превела от португалски:

Вера Киркова-Жекова

Произведението е публикувано с помощта и любезното съдействие на
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БРАЗИЛИЯ