Иван Манди

проза

Литературен клуб - над 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Из „Кино от старото време“

 

Иван Манди

 

 

         Вълшебния свят на киното, който осигурява лесно бягство от действителността, омагьосва малки и големи и ги дарява с вълнуващи мигове в тъмната зала. Те влизат в нея като обикновени зрители и се превръщат в истински герои или красиви актриси. Манди е точен и пестелив в детайлите. В същото време той умее да се оттласне от земното притегляне и да създаде сюреални ситуации, които не просто опоетизират света, в който живеем, а го правят и разбираем.
         Разказът е кинематографичен, с бързо сменящи се кадри и блестящ диалог. Манди стои в основата на модерната унгарска литература, той е духовен баща на колоси като Петер Естерхази, например.
         Сборникът „Кино от старото време“ не е просто преклонение пред първосъздателите на този нов свят. В трудни времена (а кои не са трудни?) киното е отдушник, палат от мечти, неговият измислен свят прави дните ефирни, красивият живот на героите слиза от екрана, сяда в салона на стола до нас, вълнува, ужасява, издига и отвежда в далечни, непознати светове. Въвежда и в суровия свят на уестърна, чиито мрачни герои живеят по своите строги морални закони.
         Артистите и образите, които пресъздават, се смесват със света на хората от улицата. По страниците преминават Чарли Чаплин и брат му Сайд, останал в сянката на голямата звезда, Грета Гарбо и нейните партньори Рудолф Валентино, Джон Гилбърт, Нилс Астер, Рамон Наваро, които продължават да си съперничат в кинотетрадката на малкия Карой Боная – истински легенди от зората на световното кино и редом с тях: разпоредителката леля Полнер, киномеханикът, който знае какви ли не истории, пианистът, който озвучава филмите. И зрителите: бедни и заможни, момчета и момичета, на различна възраст, седнали един до друг в очакване да се слеят с екрана.
         Разказите в сборника са добре композирани, комуникират един с друг, героите им преминават от разказ в разказ. Сюжетът често остава отворен, без да дава отговор на всички въпроси, които загатва, осигурявайки и по този начин една активна позиция за читателя.
         Ако на киноекрана често оживяват образи от книгите, в разказите на Иван Манди филмовите герои слизат от екрана и заживяват сред хората в кинозалата, превръщат се в техни постоянни спътници, впръскват светлина и загадъчност в дните им, помагайки им да се отърсят от сивото ежедневие и да заживеят със своите любимци.
         Предложените разкази са преведени по време на Второто ателие за превод на унгарска литература в Балатонфюред, Унгария, от пет млади преводачи – Моника Гълъбова, Елица Климентиева, Виктория Андонова, Зорница Виденова и Лилия Дулева – под ръководството на Светла Кьосева. (Из книгата на Светла Кьосева „Иван Манди и неговият свят“)

 

 

 

 

         Кино

 

 

         Прозорецът на касата е празен.
         Лелката, като че ли е излязла само за момент, навярно са я извикали и скоро ще се върне. Метнала е шалчето си на стола. Тъй си е останало, провиснало от облегалката. Тъй си е останала и книгата, отворена, на прозореца на касата. Трябва тъкмо да е четяла, когато някой я е повикал.
         Празна, изоставена пещера е касата. Провисналото шалче, книгата, оставена отворена. И кочанът с билети – за балкона жълти, за партера розови.
         Лелката е излязла, оставила само шалчето, книгата, кочанът с билети. Както и оня мъж с шлема на плаката. Изглежда намръщен и устремен, сковано хванал меча си. А мечът сякаш тръгва от неговия поглед.
         Единственият плакат в малката кабинка.
         Останалите са в дългия, тъмен коридор. Там са всички. Капитанът на потъналия кораб, почти погълнат от вълните, мъжът, прегърнал любимата си, дамата с вдигнатите вежди, пред която са натръшкани разбити сърца.
         Адмирал Нелсън, героят на Трафалгар, се изкачва по малките железни стълби към прожекционната. Там няма никой, само громни кръгли кутии, една прогнила врата, положена на земята и една стара машина. Пристъпва до машината и наднича в малкия кръгъл отвор. Надниква и се отдръпва стреснат. Такава тъмнина се вихри отдолу...! Още веднъж поглежда към дълбините на това морско дъно, после сяда на една кутия и зарива глава в дланите си. Ето така седи в прожекционната кабинка героят на Трафалгар, адмирал Нелсън.
         Плотът на гардероба е гладък и тъмен. Още пази движението, с което гардеробиерката се е облягала на ръцете си.
         В гардероба виси едно палто. Едно единствено палто измежду множеството закачалки. Закачалките се разгъват, после пак се събират. Едно палто... или престилката на гардеробиерката.
         Стъкленият плот, който отвежда към сумрака на бюфета. В ъгъла една купчина остатъци от вафли, над тях стърчи станиолова лента от шоколад. Изоставен, извит стоманен скелет на опустелия под.
         И миризмите!... Миризма на малинов сироп, миризма на стари гевреци, съвсем лека миризма на парфюм.
         Миризма на парфюм по целия коридор.
         Шуртене иззад вратата на тоалетната. Някой тъкмо дръпва връвчицата, за да стигне навреме.
         Вратата на салона е отворена. Вибираща тъмнина и странно бръмчене. Машината ли бръмчи? Главите ли се навеждат напред в тишината?
         Празни редове пред платното на екрана. Партер първи ред, втори, трети, четвърти чак до двадесет и седми ред. От седалките са изпадали масичките, подлакътниците са се изтъркали от допира на лактите. Безмълвно са се наредили пред екрана. В същото време сякаш се блъскат, сякаш казват: „Да си вървим, да зарежем всичко!”.
         Отзад ложите с износения си плюш неподвижно чакат нещо. Навярно някой да започне да ръкопляска. Изсвиркване откъм балкона. Изсвиркване и тропот. – Какво става?! Започвайте вече!
         Няма изсвиркване откъм балкона.
         Войнствената тълпа на балкона отдавна е изоставила киното. Тръгнали са си гостите на ложите и долу по редовете седалките се затварят една след друга.
         И все пак... виждат се неясните очертания на коляно, приведена напред жива твар. Над тях сякаш плуват подноси. Подноси с гевреци и с бадеми, които се реят из залата, ту издигащи се и ту падащи надолу.
         Една жена седи на допълнителния стол. Седи там, зад колоната, в лъскава сатенена престилка, с фенерче в ръката . Изправя се и оглежда редиците седалки. Сега на престилката й се виждаше герба – гербът на киното: Рокси.
         Приглажда престилката си и се отправя към вратата. Кръглата, подскачаща светлина на лампата тръгва към ложата. – Дясно, втори, да.
         Съпровожда госта на ложата, просто една смирено пълзяща светлинка. И изведнъж сякаш лумва светлина. – Пето-шесто! – Добре чухте: – Пето-шесто, партер.
         Фенерчето прищраква пред платното, встрани, до стената, после отзад, в ложата.
         – Насам, моля.
         – Хванете ме спокойно за ръката.
         Партерът има двадесет и седем празни реда... единадесет на балкона и седем ложи.
         Следи от лакти по перилата, номерирани гърбове на седалки, износен плюш, вдлъбнати, празни дупки... празнота.
         – Сядайте там отпред.
         – Не, това още не е филмът.
         Опърпаните ресни на килима. Това се вижда на светлината. Обувката на разпоредителката оправя ресните с муцунката си.
         Загася фенерчето. Сяда пак на допълнителния стол и се заглежда в платното.
         Може би си представя разходка, как прегърнати влюбени тръгват по алеите на парка. Битка, в която войската се впуска в още една, последна атака.
         Гледа платното с фенерчето в колене.
         Какво ли не понася това платно! Понася движението. Как някой става, сяда, изритва седалката изпод себе си и хуква да бяга. Понася гонитби по покрива, срещи на брега на морето, разходки с лодка на лунна светлина, едва тътрещи се стари парни локомотиви, разнебитени железни мостове, двуетажни омнибуси, морски и сухоземни битки. Понася и дъжда, онзи обилен дъжд от старите филми.
         Но сега няма разходка, няма и дъжд.
         Едно празно, бяло петно.
         Под него пианото, забравено отворено. Стол с разкривени крака, сякаш приклекнал.
         Пианистът отчаяно хуква нанякъде с нотите подръка.
         – Закъснява – клати глава разпоредителката. – Винаги закъснява.
         Проскърцва седалка.
         Разпоредителката в престилка с емблемата на киното става. Малко замаяно клати глава, сякаш някой й е казал: „Спим, а?!“
         Смирено пълзящата светлинка тръгва. Съпровожда някого към ложите. Осветява два стола. После изведнъж се оказва долу на първия ред, след това се появява в средата на десетия. Разхожда се из всички редове, като че търси някого. Сигурно, за да го изведе. Все се намират разни! Улица „Хусар“ се изсипва в това кино, площад „Рожа“, но идват и от площад „Калман Тиса“.
         Светлината се плъзга по балкона.
         Балконът е на леля Полнер, но леля Полнер е вече стара, та изтърва момента, в който една млада двойка в ложата на балкона... Но точно пък в киното да го направят! „Двойно самоубийство“, така писаха във вестника. „Двойно самоубийство в кино „Рокси“.
         Светлинка на балкона. Прехвърля се от едната ложа в другата. После става тъмно. Разпоредителката сяда на първия ред на балкона. Главата й клюмва настрани, както си гледа екрана.
         Вижда надписите. Надписите на старите филми, които се въртят на дълги, бели ленти. Или пък само една дума, една единствена дума изскача отпред, като изстрел от пищов.
         – Майко!
         И тогава изисканата дама се хвърля пред забрадената старица.
         – След дълго време Мили среща майка си.
         Нов надпис: – ...през това време в Апатин...
         Щастлив е животът в град Апатин. Хусарите вдигат наздравици, циганите свирят, една мургава жена с големи очи унесено се усмихва.
         – Малката Джаки заспа.
         Малката Джаки седи в дъното на двора, с огромна, нахлупена до ушите шапка. С чело на коленете, цялото дете се губи под шапката. После изведнъж скача и тръгва по криволичещ път.
         – Малката ни героиня тръгва към неизвестното.
         „Малката ни героиня...“ – Разпоредителката щраква фенерчето и отново го угася. Мисли си как носят филма от Зугло или от Векерле, чичо Вайзер го носи с колелото и може пак да е забравил втората част.
         Разпоредителката е долу, на партера. Появява се ту на първия ред, ту отзад. Присветва в някой празен стол и така си остава, полуприведена.
         Така си остава приведена, сякаш са я уловили внезапно на местопрестъплението. Пред нея стоят обидените, навъсени седалки и не я пускат.
         Прозорецът на касата е празен. Празен е и столът на разпоредителката с провисналото шалче. Плакатите в дългия и тъмен коридор. Там са всички: капитанът на потъналия кораб, мъжът, прегърнал любимата си, фаталната жена с повдигнатите вежди. Плотът пред гардероба е гладък и тъмен. И седалките вътре в залата. Неприветливи и самотни седалки пред екрана, чак до двадесет и седми ред.
         Вратата към улицата се отваря. Светлина се прокрадва в киното като тънък, прашен лъч.
         Някакво лято нахълтва с косо падаща, прашна светлина. Светлината дими, докато бавно поваля пред себе си балконите, ложите и седалките на партера.
         Едно момче стои на вратата. Не смее да влезе, но не може и да си тръгне. За момент димът се разсейва, и тогава като че ли вижда редиците седалки, празни седалки, ложи като кораби и в дъното някакво смътно, блуждаещо бяло петно.
         Момчето не смее да влезе, но не може и да си тръгне. Стои и зяпа.
         – Кино... истинско кино!

 

 

         Превод: Виктория Андонова

 

 

 

 

         Седалка

 

 

         Самотна, черна седалка във фоайето на киното. Изнесли са я отвътре, отделили са я от останалите.
         Хлапeто знаеше защо. Може би бе чуло тази история от стария киномеханик, от разпоредителката, или пък от някой друг. Сега се навърташе около въпросната седалка заедно с Дюри Щрейг и подръпвайки шала си заобяснява:
         – Черният каубой, на когото и ризата, и коженият колан, и ботушите му били черни, някога седял в това кино. Тук... тук, в „Рокси“! Никой не знаел как се е озовал тук, но всички го зяпали. Черният каубой, който предал всичките си другари, из прериите никой вече не говорел с него, защото застрелял в гръб индианския вожд. Знаеш ли какво означава това, Щрейг? Да гръмнеш някого в гръб!? Такова нещо не се прощава никога. Дори и най-долната отрепка не би го направила. Разбираш ли, мой човек... да повалиш някого в гръб! Веднъж, когато Пантерата се измъква бавно, когато се изнизва от кръчмата на верев. Въпреки че е пълна с типове от вражеската шайка, никой не посяга към револвера си, защото Пантерата се измъква така тарикатски.
         Какъв ти е проблемът, Щрейг? Казваш, че другояче не може да се излезе? И, че то така си се излиза? Да, обаче в онзи случай Пантерата просто обръща гръб на останалите и бавно, бавно се изнизва. Знае, че така ще спаси кожата. Това е неписан закон – законът на каубоите. На прерията. Никога не стреляш в гръб. Всеки го спазва, само Черният не спазил закона. Ама след това, видели ли го, само плюели, понякога дори и с това не го удостоявали.
         Бък Джоунс, докато скача от коня си, се провиква в пивницата:
         – Има ли някой тука?
         Юджийн Палет, бършейки чашите зад плота, отговаря с най-голямо спокойствие:
         – Жива душа няма.
         Обаче той е там, Черният каубой, викали му Каубоят на смъртта. Но Юджейн Палет отвръща само: – Жива душа няма. – Тогава Черният разбира, че най-добре да се чупи оттам. Никое момиче не го поглеждало. Преди дори и дъщерята на шерифа му била хвърлила око, но като го видяла какъв е... Иначе, той наистина бил страшно готин и момичетата полудявали по него, само защото бил облечен в черно. Носела му се славата, но след случая с индианеца всичко приключило. Неписаните закони не бива да се нарушават, и през ум да не ти минава, Щрейг!
         И така, Черният каубой знае, че тук вече няма работа. Особено след като ги спретва едни такива... вдига оръжие срещу Юджийн Палет.
         – Жива душа няма, значи? Аз да не съм никой?
         На Юджийн Палет не му мигва окото, продължава да бърше чашите и отново се провиква:
         – Днес е много скапан ден, Бък, жива душа няма.
         А през това време Черният, познат още като Смъртоносния, стои там с револвера си и вече е готов да направи Юджийн Палет на решето. Обаче Палет, както държи чашата и парцала, бавно обръща гръб на Черния.
         Онзи, като вижда, че е в гръб, застива и оставя оръжието. Хвърля няколко монети на плота и дим да го няма. Мята се на коня и препуска напред, право към чифлика на Ноа Бери.
         Трябва да знаеш, Щрейг, че това е най-страховитият чифлик. За хората на Ноа Бери думи като „милост“ просто не съществуват.
         По пътя се вдига прах, Черният препуска.
         Ноа Бери стои пред една скала с ръка върху кожения си колан и го наблюдава. Изчаква Черния да дойде и да слезе от коня. И го пита:
         – Дълъг ли беше пътят?
         – Доста.
         – И на връщане ще е доста дълъг. Затова се мятай обратно на коня и изчезвай оттук! Няма да си хабя куршумите по теб, не си струва. Чупката!
         Само че Черния не си тръгва.
         – Откога си станал толкова претенциозен? Да не би да съм по-лош от твоите хора? От тия тарикатчета?
         – Тарикатчета... – Ноа Бери си намества колана. – Тарикатчета, казваш значи, Смъртоносен. Наистина, право казваш, тук има всякакви, единият даже е гръмнал собствения си баща заради някаква дреболия. Но такива като тебе няма. – Ръката на Ноа се плъзва към револвера. – Да ти видя гърба, Смъртоносен! И аз, и моите тарикатчета!
         Черният бавно обръща гръб.
         Ноа Бери и тарикатчетата му го държат под око докато върви към коня си, но никой не посяга към оръжието, въпреки че по-долни бандюги от хората на Бери няма.
         И тогава Черният се завърта. Да, застава лице в лице с хората на Ноа и чака да го гръмнат. Те премятат револверите в ръцете си, но никой не стреля.
         Черният ги ругае, както му падне – прерийни чакали, плъхове, червеи.
         А хората на Ноа премятат револверите в ръцете си, но никой не стреля.
         Тогава вече Черният се просва на земята и започва да ги умолява да го гръмнат. Дотогава никой не бил виждал Смъртоносния да плаче, а той направо скимтял.
         А хората на Ноа го обръщат на забава – един стреля във въздуха, друг по някоя скала, но не и по Черния.
         И тогава Черният, прочут още като Смъртоносния, става от земята и почва да кълне и прерията, и всичко, а после скача на коня и отпрашва.
         Изпарил се, из прериите повече не го видели.
         Говори се, че станал моряк и потънал заедно с кораба си. Някой пък разправяше, че в това няма капка истина и че видял Черния, натряскан до козирката, на някакво пристанище. Същият този подочул, че Черният наистина искал да стане моряк, но не го взели на нито един кораб. Някак разбрали за онази работа и започнали да странят от него.
         А той изчезнал и от пристанището, и изобщо отвсякъде.
         И веднъж, когато прожектирали някакъв каубойски филм в „Рокси“, някой силно се изсмял по време на прожекцията. Точно когато Кен Мейнард се опитвал да обуздае един див кон.
         – Какъв дръвник! И този ми бил каубой...
         Такива ги занареждал. Хич не му пукало, че хората шъткат и недоволстват, продължавал да плюе по Кен Мейнард. До него точно седял чичо Хусарик, който като го разпознал направо се вцепенил. Смъртоносният. Пак бил облечен в черно от главата до петите. Чичо Хусарик започнал да хълца и всички в киносалона разбрали, че това е Смъртоносният. А той извадил револвера си и изстрелял един куршум в Кен Мейнард. Лампите светнали, жените се разпищели, чичо Хусарик продължавал да хълца, а Черният стрелял още няколко пъти, но само във въздуха. Междувременно, изсипалата се от две коли тумба полицаи го погнала. Черният изтичал до една от ложите, издърпал пред себе си една жена и заедно с нея духнал от залата. После зарязал жената някъде, вече бил горе, в кинокабината и стрелял оттам. От кабината изскочил направо на улицата.
         – Ще се видим отново! – Извикал и с тези думи изчезнал.
         Издирвали го из целия град, особено в кината. Претърсили всички кинокабини, но не го открили.
         Платното, по което стрелял в „Рокси“, трябвало да се свали. Това прокъсано платно още го пазят някъде.
         А пък седалката, на която седял, я изнесли навън. И, Щрейг, казвам ти, не смей да сядаш на тази седалка, не смей да я подритваш, защото това е мястото на Смъртоносния, той и сега тайно наблюдава отнякъде. Може би от кабината или пък от друго място, не мога да ти кажа откъде точно, но някой ден ще се върне да си разчисти сметките, така че, мой човек...
         Седалка във фоайето. Самотна, черна седалка.

 

 

 

 

         Глас

 

 

         – Я кажи сега, в кой филм Джон Гилбърт е без мустак? Ех, мой човек! Кой е този, когото никога не си виждал усмихнат, а жените са луди по него – по Великия скръбник? Ако ми разкриеш и къде Вилма Банки играе за пръв път с Роналд Колман, а? Кажи ми кой е онзи, дето само да си подаде главата през открехната вратата или в шатрата и тръпки те побиват и знаеш, че нещо лошо ще се случи. Ех, мой човек! А кой е онзи с мутра като лешояд? Ех, мой човек, мой човек! Коя актриса все играе майка, изоставя я и съпругът й, и синът й и тя си седи все сама в празната кухня? Ама ако и това не знаеш кой е тоя, дето се подвизава из мрачните стълбища, из преддверията и току мушне някъде някоя бележка, от която е ясно – ще има труп... ако и това не знаеш, то тогава кракът ти да не е стъпил в кино, хич не трябва да те пускат, даже и в „Рокси“!
         Eй, Щрейг, какво си се размахал там, къде се моташ... какво ти става? Щрееейг!

 

 

         Превод: Елица Климентиева

 

 

 

 

         В антракта

 

 

         Още беше тъмно, пианото все още свиреше. Градината все още тънеше в лунна светлина, влюбените все още стояха на нощната пътека, когато две сенки се надигнаха в тъмното. В ръцете си държаха калъфка. После, сякаш нещо запръска. Залата се изпълни с някакъв странен сладникав аромат.
         Лунната градина изчезна, пианото замлъкна. А те продължаваха да седят в мъждивата светлина подгизнали, изпръскани. Не наставаха веднага. Отначало заскърцаха столовете, краката се заклатушкаха. Едно момче блъсна другаря си по рамото и тогава целият ред се заблъска.
         От навитите ръкави на палтата, от пъхнатите в тях шалове, от джобовете изтръскаха шлюпките от фъстъците. Купищата палта се свлякоха.
         Някаква седалка щракна, редовете тръгнаха.
         Тибор Шерман също се изправи до пианото. Обърна се с гръб към публиката и вече ядеше. На пианото, като в бюфет, имаше земел със салам и сирене и чаша шприц. Гледаше замислено, как вратите се отварят, а редовете се понасят навън.
         – Душице, – заговори го лелката от първия ред – кога най-сетне ще дадат нещо библейско?
         Лелката не помръдваше, Тибор Шерман не отговаряше. Посегна към чашата си.
         Едната разпоредителка отиде при лелката. – Няма ли да подишаме малко въздух?
         – Десетте Божи заповеди. – Лелката продължаваше да гледа пианиста. – Когато Моисей получава знак от Бога и унищожава златния телец.
         В коридора и в бюфета почти нищо не се виждаше от дима. Леля Полнер щъкаше напред-назад в светлосинята си престилка с герба на киното.
         – Моля, излезте с цигарата! Моля, излезте на двора!
         Вратите към двора са отворени. Голи стени в тъмнината, комини. Някои прозорци са като бели петна. Сякаш и горе прожектираха нещо, иззад пуснатите щори, на стената. Стари филми, които никъде не дават.
         Стълбището зад клетката на асансьора. Някой се качва с пакет. Една жена в палто удря с ключ вратата на асансьора.
         – Курлендерови!? Какво става с асансьора? Курлендерови ...!
         Леля Полнер направо избута навън мъжа с пурата.
         – След като много добре знаете, че вътре не може!
         Мъжът пафкаше с кеф. Нито за момент не извади пурата от устата си. Сякаш го бутаха барабар с фотьойла от една стая в друга. Даже се облегна удобно назад.
         – Винаги така правите, господин Рознер. – Леля Полнер спря и си пое въздух.
         – Вие го правите. – Г-н Рознер погледна към етажите, махна на някого. – След прожекцията ще отскоча.
         – Какво дават? – надвеси се една сянка.
         – Старите дрехи с Джаки.
         Пушеха на двора, пушеха в коридора. Децата пищяха като във влакче на ужасите. Мръсна ръка се протегна към бюфета.
         – От вафличките!
         Купища отрупваха бара. Вафли, шоколад. От това море се подаваше по някой самотен сладкиш.
         Момчетата претичаха през двора заедно с момиче с пуловер. Изкачиха се на етажа. Трополене, смях, блъскане на врати. След това цялата група се спусна шумно надолу.
         – Има с трима повече!
         Леля Полнер стоеше пред тях.
         – Скуго сега слезе… и това, луничавото, също… и това също!
         – Ама, лельо Полнер!
         – Къде ти е билетът?
         – Лельо Полнер…
         – Къде ти е билетът?
         – Господ дал знак на Мойсей. – Лелката се беше понадигнала вътре, в средата на първия ред. Облегна се на подлакътника, после се отпусна назад.
         Празен екран. Смачкани хартии, обелки от салам върху пианото. Това виждаше лелката. Това виждаха и другите, които не бяха напуснали залата. Не бяха излезли в коридора, не бяха излезли на двора. Седяха с ръце в скута. Или разтъркваха лицата си. Подръпваха си ушите, чешеха се по носа, стояха с отпуснати долни устни. Изгубени, самотни лица в антракта. Преди малко по тях пробягваха образи. Червеникави образи, борба (Урсус се бори с Критон), синкави образи (Исус в Гетсиманската градина), черно-бели образи (изнасят пронизани испански благородници с бухнали яки от разбита сметана, дърпайки ги за краката). Образите бяха изчезнали и те бяха останали самотни.
         Подносът плуваше над редовете. Някой взе един геврек, подносът се плъзна по-нататък.
         – Едва се продаде нещо. – Подносът кацна върху плота на бюфета.
         – Голям късмет извадих, няма що! – Пръст като кука избута един сладкиш. Вулканът от вафлички взе да дими. – Същинско съкровище. Смятам да го пробутам на баджанака.
         – Няма какво да му го пробутвате. – Подносът вече се носеше в посока към двора.
         – Отдавна не съм виждал майка ти. – Г-н Рознер пушеше пура, гледайки едно източено, дългокрако момиче. – Как е майка ти?
         Момичето само кимна.
         – Г-н Рознер! Г-н Рознер! – Това беше леля Полнер. – Какво пак искате?
         – Не може ли да попитам, какво става с майка й? Моя добра клиентка.
         – Добра клиентка! Марш оттук, Туци!
         Момичето отлитна. А Леля Полнер запърха край мъжа. – Какво ли не чува човек за вас…
         Г-н Рознер сви рамене и продължи да пуши.
         Малки, остри подсвирквания се чуха откъм двора. Леля Полнър подуши въздуха.
         – Чувате ли! Сигнализират си. Мислят си, че могат да се промъкнат. – Излезе напред, като хвърляше поглед и назад. – Някой ден ще ви опандизят.
         Дворът плуваше в облаци от дим.
         Някой се провикна от етажа.
         – Идват тук да пафкат!
         – И не само да пафкат…
         – Цялата къща вони!
         Тогава вече и дворът се намеси.
         – Повече от това не може да се осмърди!
         – Плюят и хвърлят какво ли не.
         – Кой хвърля? Кой плюе?
         – Как кой? Вие!
         – Я по-кротко, че ако сляза, ще ви смачкам…
         – Ами ако аз се кача?
         – Ще ми направите чест.
         Отгоре подмолен смях. Внезапен трясък.
         – Майчице…! – изпищя една жена.
         – Нищо, само една крушка.
         – Това за теб е нищо, така ли?!
         – Замериха ни с крушка.
         – Нищо, а? А ако удариш някого? И за него е нищо, нали…!
         Заудряха по решетката на асансьора с ключ.
         – Пак са го оставили горе! И все те … Банди току-що се качи нагоре. - Протяжният вик пак зазвуча. – Курлендерови! Курлендерови!
         Изведнъж стана тихо.
         Тибор Шерман стоеше до вратата на киното. Ядеше. Беше се облегнал на вратата, сънливо примигваше и ядеше направо от хартията.
         Всички го наблюдаваха и от етажите, и откъм двора. Явно чакаха да засвири филмовата музика. Музиката на преследването, на препускането, на пуфтящите локомотиви, на разходките с лодка, когато греблата се потапят във водата на езерото, музиката на любовта, музиката на отмъщението, гоненето нагоре-надолу по стълбите, музиката на страстта, на очакването...
         Явно чакаха всичко това да зазвучи.
         Той смачка хартията и рече:
         – Ще има хубав филм, следващата седмица.

 

 

         Превод: Лилия Дулева

 

 

 

 

         Партньори

 

 

         Всички бяха там.
         Записваше ги в тетрадката, всички, които някога са играли с Грета Гарбо. От едната страна името, от другата – заглавието на филма:
         Ларс Хансен – Пътят на звездите
         Нилс Астер – Диви орхидеи
         Доста бяха. Грета Гарбо понякога изглеждаше обвързана с някого, но след известно време всеки път се появяваше ново име.
         Не, помисли си момчето. Изглежда, Гарбо няма да намери истинския. Нилс Астер й беше партньор в два филма, но последва Гавин Гордън, после Конрад Найджeл. Гавин Гордън беше играл свещеник с Гарбо, а пък Конрад Найджел учител.
         Тетрадка, подвързана със синя хартия, разкъсан етикет – на Карой Боная, по аритметика и геометрия. Етикетът се беше отлепил по краищата. Момчето гo облиза и се опита да го изглади. И все си мислеше, че Гарбо ще се върне при Нилс Астер.
         – Не – поклати глава Нилс Астер, – няма повече да се върне при мене. Тя зареже ли някого... А, не обичам да говоря за това...
         – Тя казваше, че за нея съществува само един мъж и това съм аз – бледорусият Ларс Хансен сви рамене. Но след „Пътят на звездите“ не искаше и да чуе за мен. Трябваше да имаме още един филм, но тя се тръшна истерично на земята.
         – Божествената Гарбо! – кимна Гавин Гордън, който веднъж беше играл пастор с Грета Гарбо.
         – Изстисква човека и после го захвърля. – Нилс Астер замълча за момент. – И ако добавя, че оттогава не мога да работя с друга, че за мене няма друга жена... можете да си представите!
         – В това отношение и аз съм така – каза Ларс Хансен – трябва да си признаем, че Гарбо е личност!
         – Така е! – Нилс Астер приглади лицето си с унило движение. Имена, имена, едното следва другото. Старите партньори изчезват, за да предадат местата си на по-новите.
         – Нека идват! – Нилс Астер махна с ръка. – Никой от тях не би могъл да изиграе с нея онова, което играх аз в „Дивите орхидеи“.
         – Или аз в „Пътят на звездите“.
         Но те вече бяха минало. До имената им нямаше да се появи нов филм. Ларс Хансен им разказа за Стилър. За режисьора, който е открил Гарбо и я е довел от Севера в Холивуд.
         – Бяха повикали само Стилър, защото тогава никой нищо не знаеше за Гарбо. Тогава тя не беше божествената Гарбо, а просто едро момиче с кокалести ръце и кльощави крака, което докарваше всички до отчаяние. Поне режисьорите. „Скъпи Стилър, надявам се, че не го мислитe сериозно.“ Но Стилър беше много сериозен. Бори се за Гарбо, докато тя не получи първата си малка роля.
         – Не предизвика особена сензация – вмъкна Кондрад Найджeл. – По това време всички бледнееха пред Аста Нелсън.
         – Точно заради това се наложи Стилър да продължи да се бори за нея – „Мориц, това няма да го забравя никога“ – каза Гарбо. И след това, едва се беше поокопитила малко...
         – Сложи му кръста на Стилър.
         – По това време вече сменяше и режисьорите, както партньорите си и беше готова да работи с всеки, но не и с Мориц Стилър.
         – Такава си е – Нилс Астeр подръпна мустак. – Напълно ми е познато.
         После млъкнаха. За известно време старите партньори на Гарбо направо онемяха, защото пак се беше появило ново име: Джон Гилбърт.
         Момчето едва успяваше да изпише филмите до името на Джон Гилбърт. – Явно, Гарбо най-сетне откри истинския.
         – Ха-ха! – Нилс Астер се надсмя с убийствена ирония.

 

         Ларс само се усмихна. А Гавин Гордън каза: – Благославям ги!
         Момчето пък, може би в чест на Джон Гилбърт, скъса синята хартия от тетрадката и я подвърза наново. Сложи й нов етикет. Наплюнчи го, приглади го. После много внимателно написа: Карой Боная, тетрадка по кино.
         Прелисти назад, сякаш току-що му беше хрумнало нещо.
         Ромб и успоредник. Бяха някъде отзад, малко изтъркани и незавършени. Момчето гледаше. Какво е това? Наистина ли си представят, че все още ме интересуват?
         Изтри двете геометрични фигури. Просто ги изтри.
         Нямаха място в тетрадката. Особено сега, когато се беше появил истинският партньор.
         – Ха-ха – Изсмя се Нилс Астер – Истинският партньор...
         Ларс само се усмихна, а Гавин Гордън каза: – Благославям ги.
         – Въпреки това, той е орис за Гарбо – каза момчето.
         – Нейната орис – изсмя се Нилс Астер – За Гарбо има само една орис и това е самата тя.
         Можеше да казва каквото си ще. Сега вече редом с Гарбо можеше да се види само Джон Гилбърт.
         Момчето просто не можеше да разбере. – Къде е мустакът на Джон Гилбърт в сравнение с мустака на Роналд Колман?!
         – Или в сравнение с моя! – прозвуча разгневено гласът на Нилс Астер.
         Мустаците около Гарбо. Мустакът на Джон Гилбърт в близък план, мустакът на Нилс Астер в далечен. А между тях мустаците на Люис Стоун и Конрад Найджел. Макар че мустакът на Конрад Найджeл не беше истински. Такъв един – мустак за една роля. Изглеждаше странно на снежнобяло му лице.
         Все мустаци около Гарбо. Накрая не остана друг освен Джон Гилбърт.
         Джон понякога се появяваше като художник в кадифено сако, друг път като леко разпуснат млад херцог.
         – Истински Мики Маус! – кимаше Нилс Астер.
         – Никаква самоличност! – казваше Ларс Хансен – И трябва да внимаваме,защото рано или късно може да провали Гарбо!
         Не я провали.
         Неподвижното, измъчено лице на Гарбо се отдръпна от Джон Гилбърт.
         – Невероятно! – Гавин Гордън поклати глава – Всички говореха, че ще има женитба.
         – Женитба! – лицето на Джон Гилбърт помръкна – Гарбо и сватба! Знаете ли какво ми каза след всичко?
         – След всичко кое? – доста остро попита Нилс Астер.
         Джон не чу. Само говореше ли, говореше и подръпваше мустак. Точно както Нилс Астер по-рано.
         – По-скоро ще влезе в манастир, отколкото да е с мен. Веднъж ми се разкрещя, че предпочита манастир.
         – Разбирам – кимна Нилс Астер.
         – Такъв ще бъде краят й – кимна Гавин Гордън.
         Джон Гилбърт подръпваше мустака си, точно както Нилс Астер по-рано. – Знаете ли кой й партнира сега? Кой е най-новият? Едно джудже!
         – Джудже?
         – Какви ги говориш!
         – Всички го познавате: Рамон Наваро!
         За момент настъпи тишина. Послед един глас: Не, това е абсурдно.
         – Повярвайте ми. Снимат се заедно в „Мата Хари“.
         – Но Рамон Наваро беше Бен Хур – каза момчето, – и когато изпревари Месала в римското състезание с колесници...
         Всички се държаха за корема от смях. – Той не се виждаше от шлема си.
         Момчето искаше да каже нещо от сорта, че в кино „Рокси“ никой не му се е смял. По-скоро щяха да разбият киното. Той чак забрави за бонбоните.
         Гавин Гордън с тих, замислен глас: – Проблемът не е, че е джудже, а че е ужасен актьор.
         – Стилър никога не би работил с него, дори не би го избрал за статист.
         Гилбърт: – Изглежда, че на Гарбо й трябва точно такъв, за да блести.
         Нилс Астер, доста злобно: В последно време и без това ярко блести.
         Джон Гилбърт се направи, че не го чу. Говореше как се е поставил в услуга на Гарбо. На таланта й.
         – И смятате, че това ви е струвало особени услия?
         Разбира се, това отново беше Нилс Астер. Изглежда Нилс Астер беше готов да измъчва Джон Гилбърт до смърт.
         Ноздрите на Гилберт се разтвориха, като острилка и той продължи да повтаря едно име.
         – Гарбо… Гарбо…

 

         Момчето записа в тетрадката си: Рамон Новаро – „Мата Хари“

 

         След това до името на Рамон Новаро се появиха още няколко заглавия на филми. Само няколко... защото и Рамон изчезна по същия начин, както останалите.
         Джон Гилбърт се надяваше, че сега може би пак ще дойде неговият ред.
         – Гарбо може да блести истински само до мен.
         – Да, защото вие сте фон! – кимна Нилс Астер.
         Джон пусна и това да мине през ушите му. Той чакаше, надяваше се, че може би... отново...
         Тогава се случи нещо такова, нещо което... Гарбо просто обяви, че иска да играе отново Ана Каренина.
         – Изглежда, този път няма ти да й бъдеш партньор, скъпи Гилбърт. – Нилс Астер подръпна мустак с леки, коварни движения. – Някакъв си Фредерик Марч. Да, да Фредерик Марч.
         Джон мълчеше.
         – Не, някакъв си Ферерик Марч. Мъжът на века. Така пишат за него по вестниците. Не знам, скъпи Гилбърт да са писали нещо такова за теб…
         И Федерик Марч, мъжът на века, изигра с Гарбо ролята, която някога беше играл Джон Гилбърт.
         После и „мъжът на века“ изчезна. Последваха нови мустаци.
         Момчето ги записа в тетрадката си до един, всичките. От едната страна името, а от другата страна – заглавието на филма:

 

         След това спря да пише. Нямаше имена, нямаше филми.
         – Конфузно – рече Нилс Астер. – Гарбо, ги изсмука всички.
         Мълчаха, сякаш чакаха нещо. Може би, да се появи някой... Но никой не се появяваше.
         Момчето изведнъж започна да рисува. Очила, огромни, тъмни очила.
         – Да, знаем – кимна Ларс Хансен. Гарбо си сложи тъмни очила и се оттегли. От всичко и от всички.
         – Кой да го разбере? – попита Гавин Гордън. – Когато беше постигнала всичко... всичко!
         – Само че за нея това не значеше нищо. – Ларс изчака малко, после изтърси – А и сценичната треска.
         – Каква сценична треска? Да не би да искаш да кажеш, че...
         – Вечно имаше сценична треска. Тук и успехът не помагаше. Стилър й беше казал, че ще си отиде с нея.
         – Ама заради това ли...?
         – Заради това или заради друго.
         Предполагаха, само предполагаха защо Гарбо се оттегли зад тези тъмни очила. Нилс Астер твърдеше, че живее на място, което е труднодостъпно. Сред скалите, в някакъв залив. Понякога я посещавала стара нейна приятелка. Но само при едно условие: да не говорят за филми!
         Джон Гилберт, за когото се говореше, че ще е истинският, вечният партньор, изведнъж възкликна.
         – Ако можех да играя още веднъж с нея! Някоя поддържаща роля... или даже като статист…
         След това замлъкна, защото момчето го изтри.
         Момчето изтри и Нилс Астер, и Ларс Хансен и останалите.
         Не остана друго, освен тъмните очила.

 

 

         Превод: Зорница Виденова

 

 

 

 

         С татко в гостилницата

 

 

         Закотвихме се в една гостилница.
         Таткото преглеждаше менюто.
         – Гъбена чорба! А знаеш ли, че родителите на Корда искаха да го тикнат в жепето... какво е това, пържен дроб? Но не им позволих, защото вече знаех, аз и Захтиц знаехме, ами да, Захтиц беше истинският талант и ако не се беше случило... какво ще кажеш за един шницел? Корда вече го викат и в Холивуд, но щеше да се остави да го забутат в жепето, думата на мама и тате беше закон за него, но се появих аз!

 

 

 

 

         Чарли и Сайд

 

         (Тези неща ги беше разказал на момчето киномеханикът, стар механик от Столичното кино)

 

 

         Седяха на пейка, в двора на снимачната площадка. Зареяли поглед в пространството се подсмихваха тихичко. Къщата зад тях би могла да е шерифска. Но уви, не беше шерифска, а на филмовата компания. Чарли даде името на компанията, Мари и Дъг осигуриха основния капитал. Всички обаче бяха наясно, че истинският капитал са мустакът на Чарли, грубоватите обувки и бамбуковият му бастун. И сега говореха, че с тези обувки и с този мустак е създал нещо. Вероятно онзи тип плах човечец. Мари беше тази, която говореше, Дъг кимаше, а Чарли въртеше бастуна. Седеше си тук, с костюм, в антракта на снимките.
         – Идната седмица Дъг тръгва с Робин Худ.
         Чарли кимна. За пореден път Дъг ще се дуелира, ще подскача и ще усмихва. Във всеки свой филм се дуелира, подскача и се усмихва. – Чистосърдечно момче – каза Мари по негов адрес. – Това е чарът му.
         Чарли се обърна настрани, сякаш ненадейно се беше сетил нещо.
         – Слушай, Сайд.
         Сайд се сепна в края на пейката. През цялото време си беше седял там, но никой не го бе заговорил. Страшно приличаше на Чарли, само дето лицето му беше малко по-пълно.
         Чарли го прегърна през рамо и се усмихна така, сякаш искаше да му вдъхне кураж. Известно време стояха прегърнати, след което внимателно го изправи и тръгнаха. Заобиколиха къщата и Чарли ненадейно спря.
         – Хайде, старче! Знам, че отдавна искаш да кажеш нещо.
         Другият се усмихна боязливо и загледа захвърлените хартиени чаши. Наоколо земята беше осеяна със захвърлени хартиени чаши.
         – Казвай, Сайд! – замахна с бастуна си във въздуха. – Винаги така добре сме се разбирали с теб.
         Сайд кимна, но погледът му ставаше все по-уплашен.
         Като в дните, когато стояха в кухнята, до майка им. Чешмата капеше, а те я наблюдаваха, как със скръстени ръце се кланя пред някаква невидима фигура.
         – Да, господине, много се радвам, господине, заповядайте, господине.
         Мамо, спри! – искаше да каже, но Чарли му махваше да замълчи.
         Майката продължаваше.
         – Не се сърдете, че ви накарах да дойдете, но преди малко не си бяхте у дома. Оставих съобщение у съседа да отскочите и вие отскочихте, което си е съвсем в реда на нещата, така че веднага мога да ви го предам.
         От джоба на престилката си измъкна малко парче въглен, което подаде на въпросния някой, след което ръката й застина във въздуха.
         – Не го ли искате? Нали ви казвам, че ви търсих, почуках няколко пъти.
         Стоеше там, с парчето въглен в ръката. Сайд и Чарли изчакваха да чуят гласа в тишината на кухнята. Очакваха онова единствено почукване. Да влязат онези, които са дошли за майка им.
         Чарли подритна една хартиена чаша. Сякаш след някакво ужасяващо опустошение тези чаши бяха единственото останало нещо. Самият Чарли все насърчаваше Сайд, хайде, да каже какво го мъчи. И внезапно отново го прегърна през рамо.
         – Не се оставяй на приказките! Хич не се занимавай с това, което разправят останалите, Сайд. Разбира се, и до моето ухо достигна това-онова. Например, че ти си се озовал тук, понеже си ми брат. – Засмя се. – Братът на великия Чарли!
         – Но ти знаеш, че е така. – Погледът на Сайд беше толкова безобиден.
         – По дяволите, Сайд! С нищо не си по-долу от мен! А ето че и сам смяташ, че е трябвало да ангажирам Бен Терпин вместо теб. Или пък Слим Съмървил. – За минута замълча, след което продължи разколебано: - Макар че, като се замисля, Слим щеше е неустоим в ролята на корабен готвач. Не е ли странно? В този набръчкан и стар Слим има нещо неудържимо.
         Сега ще заговори, помисли си Сайд, че все пак Слим е трябвало да изиграе корабния готвач.
         Но не, Чарли заговори за самочувствието. За липсата на самоувереност.
         – При теб се усеща, Сайд! Личи си от километри. Дума да няма, правиш каквото е нужно, но дявол да го вземе, в теб има много повече. Помисли само, ами че аз всичко съм научил от теб, как да се движа, как да говоря. Името ти вече се знаеше, когато аз още...
         Сега пък ще заговори, мислеше си Сайд, че аз съм осигурил парите за погребението на майка. Междувременно пред очите му изскочи картината, в която майката минава през целия коридор, почуква на всяка врата и навсякъде подава парче въглен.
         – Господин Сайд – му беше казал един съсед – милата ви майка се озова в такава ситуация, че вече вярваше само във вас, все споменаваше, че щом Сайд се върне от турнето...
         От турнето? Какво турне?
         Един бастун се кандилкаше сред хартиените чаши.
         – Ти имаш умения, Сайд! От трагедията до фарса...
         – Стига бе, Чарли!
         Но Чарли вече не можеше да бъде спрян. Изведнъж го зауверява, че би могъл да изиграе и Шекспирови роли.
         – Но малко по малко вече нищо няма да можеш да изиграеш.
         Последното бе вметнато тихо и ненадейно. Сякаш и сам се изненада. Поклати глава и, усмихвайки се, заудря челото си, като някой, който е изрекъл мила магарийка. После стана сериозен.
         – Което си е истината, истина е, Сайд, в последно време просто не мога да те позная. Нещо се пречупи в теб... нещо... – прегърна го през рамо – Какво става с теб?
         Сайд бе увиснал на ръцете на Чарли и наистина бе неспособен да каже какво се е случило с него.
         Чарли го наблюдава известно време, най-накрая продума.
         – Ще ти го кажа директно: проблемът ти е, че работиш с мен. Да, да, ти просто вехнеш така.
         Вече не го прегръщаше. Взе лицето на Сайд между двете си ръце. Бастунът висеше на ръката му, с две ръце държеше кръглото, леко пухкаво лице, след което чукна челото си в това на Сайд.
         – Не мога да си го сложа на душата, Сайд.
         – Чарли... – мъжът се опитваше да издърпа главата си – отдавна исках да ти кажа, но нали, знаеш, как стоят тези неща, така де, аз...
         – Тръгваш ли си? – в този миг Чарли пусна главата на Сайд. Известно време го гледа леко отдалечен, след което кимна. Разбира се, очакваше се. Така трябваше да се случи.
         На лицето на Сайд отново се появи колеблива усмивка.
         – Ще можеш да се реализираш навсякъде. – Чарли завъртя бастуна.
         – Надявам се, Чарли.
         Чарли разтегли панталона си. И тръгна напред непохватно, препъвайки се.
         – Мустак като четка, бамбуков бастун, бомбе. Виждаш ли, аз вече съм пленник. Кой е този образ? Поет? Скитник? Крадец? Едно е сигурно: няма да се отърва от него. Но ти все още можеш всичко.
         – Мислиш ли, Чарли?
         – Що за приказки? Набързо ще си върнеш самочувствието и тогава... – За момент продължи да върти бастуна си, след което пристъпи към Сайд и го прегърна през рамо. – Тръгвай, старче, не губи нито минута.
         И го пусна да лети.

 

 

         Превод: Моника Гълъбова

 

 

 

---

 

КИНО ОТ СТАРОТО ВРЕМЕ. Сборник разкази, 214 с., 1967

 

 

Електронна публикация на 18. март 2019 г.
©1998-2019 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]