Имре Кертес

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

Видимият и невидим Ваймар

 

Имре Кертес

 

Превод: Светла Кьосева

 

 

         Откровено казано, малко ми е писнало от стереотипите на Ваймар. Да гледаш едновременно германски класицизъм и концентрационен лагер - има известна перверзия. От друга страна, ако се вгледаме по-добре, потокът на времето сякаш постепенно изпълва с актуално съдържание тази странна мисловна асоциация. Унижението е също така безсмъртно, за съжаление, както и величието, и връзката между тях не е толкова далечна, както се опитват да ни убедят. Гьоте сочи възхитата като извор на вдъхновение, ала къде да го търси този извор съвременният художник, който вместо възхита получава само позор, погнуса и напрегнатост, ако не се стигне до отричане или пълно отхвърляне. Той, днешният художник - доколкото гледа сериозно на изкуството си - е принуден да открие извора на продуктивността си в негативите, в отъждествяването си със страданието и страдащите.
         Съзнателно казвам страдащите, а не жертвите. Не е наложително да си изкормена жертва на балканската война или гладуващ сомалиец, за да стигне до тебе отчаяният вик на света - и да разпознаем в него собствения си глас. Днес, когато обществената и метафизичната самота на човека изглежда пълна, не съществува повече отхвърлен човек. Тоталността, тази измислена дума на високата философия, която изпадна до пропагандния език на Гьобелс, днес се е превърнала в реално световно състояние. Страданието се стоварва като повеля върху човека и празничната съпротива срещу него е изкуството днес, друго и не може да бъде.
         Така че, понеже съм художник, навярно добрата съдба ме е запратила във Ваймар, по-точно в Бухенвалд: все пак е някак по-нравствено да се учим от собственото си страдание, отколкото от чуждото. Да де, ала и болката, за да е трайна, има нужда от реквизит, очевидно, иначе като страст, която няма жив обект, се изпортва. Съхранил съм в себе си реквизит във формата на образи и ако ги извикам достатъчно интензивно, те понякога възпламеняват живо чувство.
         Какво е всъщност това чувство? Това е тайната, мистерията, която пожелах да разгадая. Ето един от образите, например: ранната пролет на 1945, увит в одеяло седя върху преносимия нужник пред лазарета в Бухенвалд, също като херцог Вандом, когато приемал епископа на Парма. Ченето ми мели американската дъвка, погледът ми отегчено се плъзга по тифусната барака отсреща и по-нататък в посока на все още незаровения масов гроб, в който са нахвърляни като дърва заляните с гасена вар трупове. Внезапно вниманието ми е привлечено от невероятна гледка: по склона на хълма приближават дами и господа. Вятърът развява роклите, виждат се празнични женски капели, тъмни мъжки костюми. Зад компанията вървят няколко американски униформи. Стигат до масовия гроб, онемяват, бавно го наобикалят. Шапките на мъжете се свалят една след друга. Някои от дамите посягат с кърпичка към очите си. Една-две минути онемяла безподвижност. След това застиналият групов портрет отново се раздвижва. Лицата се обръщат към американските офицери, ръцете се повдигат и на височината на раменете се разтварят, падат обратно край бедрата и отново се издигат. Главите се клатят отрицателно, тресат се. Излишно е да ми казват, че по заповед на американското военно командване в лагера са доведени видни ваймарски граждани, за да видят какво е било вършено в тяхно име: нямата сцена ми е ясна и без това. Нищо не са знаели. Никой не е знаел нищо.
         Какво да правя с този образ? Подходящ е - и стига да искам - мога да го оформя като нравствена присъда. Но не това е истината за сцената. Възмущението е рефлексия, следователно нещо преднамерено: служи единствено да се отнеме първичния, много по-пикантен вкус на сцената. Изкуството, това поне успях да науча, не е за да осъжда хората, а за да пресътвори мига. И в това отношение картините на болката имат същата стойност, както и на безоблачното щастие. И ето: няколко дни по-късно заедно с останалите се отправихме към "близкия" град. Фактът, че този град се казваше Ваймар, не ми говореше много. Имаше силна светлина, лятно слънце. Носехме раирани затворнически дрехи и на едно от кръстовищата в центъра на града американски военен регулировчик с бяла каска, застанал на островчето си, спря движението, за да ни даде път и когато минахме край него, ни отдаде чест. Обядвахме на полуетажа на елегантна гостилница. Получихме безмесни порции, в съзнанието ми се е врязъл ярко зеленият сос от равен. Платихме с някакви талони и оберкелнерът не беше особено очарован.
         Тези мигове таят невъзвратимо и неназовимо преживяване. Ако бих могъл да ги преживея отново, щях да кажа, че съм победил времето, че съм победил живота. Ала човекът не е създаден за това: най-много, за да си спомня. И периодично да проверява верността и непоклатимостта на спомена си.
         Така че след шестнайсет години в града се върна един зрял мъж, за да направи оглед на местопроизшествието. Мъжът - аз - знаеше точно какво търси: и не намери нищо. Най-вече не намери себе си, обекта и субекта на преживяните някога мигове. Блуждаеше чужд из чуждите места и очевидно Ваймар се бе оказал за него само пречка. Гигантски театър, зад чиито пренаредени кулиси, като в някакъв визуален капан, окончателно бе загубил нишката. Качи се на Етерсберг, застана на билото в очакване разкрилата се пред него гледка да го разтърси и покори. Но пред очите му се разстилаше единствено разчистения склон, обрасъл с трева и полски цветя. Тогава проумя онова, което наричат преходност и колко му е скъпо всичко, което беше загубил.
         То предопредели живота му - живота ми. Осъзнах, че ако искам да се противопоставя на собствената си преходност и на променливостта на мястото, трябва да пресъздам всичко сам, позовавайки се на съзидателната си памет. От друга страна, ме освободи от по-нататъшните метаморфози на Ваймар. Последният път го видях като чисто градче, чието навъсено настроение едва ли надминаваше собственото ми неразположение. Тогава вече от два месеца живеех като стипендиант в така наречената Германска демократична република, тюрмата на народите, най-неприятния карцер на социалистическия лагер. Паметникът, който междувременно бяха издигнали на Етерсберг, нито за миг не можех да възприема като искрен потрес на един свободен народ: по-скоро като мементо за един обречен на затворнически живот народ, предназначено да оправдае позора. Стоях засрамен и ограбен пред него, като човек, който няма повече право на собствена болка, тъй като позорът му е станал вселенски.
         Сега Ваймар е изправен пред по-нататъшни метаморфози. Кой знае какво го очаква. Може да стане и така, както пише Жан Амери: "Държави, езици, култури - всичко ще е едно. Откак пренебрегва не само всяко опростяване, но и всяко докосване до същината на многоликата действителност, Германия е неразгадаема: не е вече онази глупава, потънала в дрямка държава, не е поле на умерено тържествената и бременна със смърт вглъбеност: вече сама себе си не проумява. Кой да я разгадае тогава?"
         Сигурно няма да съм аз. Кой знае колко още метаморфози ме очакват и мен самия. Някой път може пак да попадна в града като уравновесен европейски турист. Ще отида в къщата на Гьоте и ще се преклоня пред паметника в Етерсберг.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 02. ноември 2008 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]