На Енрик Сориа

На кея сънливите кораби
декламираха пред въздуха на здрача
монолога в мир на дървесината,
когато скърца, полюлявана от водата.

Засмени в безвремевата си схема,
полуголи, двама юноши
кърпеха мрежите на пристанището
в дълбоко въплъщение на хармония,
решено в яснота на повърхност.

Снизходителен подсолен бриз
ни приканваше да вдишаме света,
с вдишване на самодоволство,
скъсяващо нещата в дъх.
Омаломощено слънце придаваше на навесите
баграта на ултрамаринено злато.

Вечерта в онова пристанище свършваше
във върха си от чезнеща светлина.

Когато се появявахме на борсата,
дребните търговци крещяха офертите си.
Имаше древно ехо във врявата,
смътно телесно спомняне за всичко,
което, без да го живее, тялото познава.
Имаше онзи надживяващ урок,
който в туптенето си вдъхват пазарите.

Гледах опиянен стоките:
върху раздробения лед агонизираха
рибите на сухо. Калаен
блясък по тръпнещите им люспи
къпеше със странност мъченичеството им.
Във вкочанената зеница на рибите
ни съзерцаваше паника на излъгани.
В предсмъртното хъркане тъжните им устни
целуваха с гримасите си нищото.

        Но в онзи ритуал на онова лято
най-чудното беше нашата радост,
смътната развълнуваност, която красотата
на всичко, което свършва, ни вдъхва.
         Плашеше да се наслаждаме на саможертвата,
да си присвояваме яростта на богове,
които само с кръвта се задоволяват.

Колко еуфорична е смъртта на това, което правим.
Колко удовлетворителна е позорната смърт.

върни се | съдържание | продължи