Ти, която отстъпваш от местата, ранени от твоя пожар.
Целият съм надраскан от теб като стар календар.
Отново с прелестен пръст ме наказваш – пак и отново.
Оголен до кости се крия в гъстото слово.
През дългите нощи се утешавам с тъжна песен.
Думите не ще простят това, което се е разбило в сърцето.
Зла нежност шуми във вените като прибой.

Дните си вървят, хлябът твърдее. Самотата нараства.

върни се | съдържание | продължи