Отворих вратата и я заварих чисто гола, с гръб към мен. Пишеше стихотворение върху стената, с червилото си. Върнах се да повикам Карл.
         - Тя сигурно е откачила – рекох му. – Пише с червило стихотворение по стените.
         Докато Карл четеше на глас поезията й, на мен ми хрумна една наистина умна идея. Тя искаше двеста франка. Аз нямах пари, но подозирах, че Карл има – бе получил заплата преди два дни. Уверен бях, че ако отида в неговата стая и разчистя томчето на „Фауст”, ще намеря там поне две-три стофранкови банкноти между страниците. Карл изобщо не подозираше, че съм разкрил тайното му банкохранилище. Това бе станало случайно преди време, когато търсех някакъв речник в стаята му. Знаех, че той продължава да пази дребна сума във „Фауст”, защото по-късно няколко пъти ходих в стаята му за потвърждение на този факт. Веднъж дори го оставих да гладува заедно с мен два дни, като същевременно знаех, че парите са там. Безкрайно любопитно ми бе да видя докога ще може да крие това от мен.
         Мозъкът ми защрака на бързи обороти. Ще отведа двамата в моята стая, ще взема парите от скривалището, ще й ги дам, а при следващото й посещение в банята ще извадя парите от нейната чанта и ще ги върна във „Фауст” на Гьоте. После ще оставя Карл да й даде петдесетте франка, за които той говореше. Ще й бъдат достатъчни за такси. Тя няма да потърси въпросните двеста франка до сутринта. Ако наистина е луда, парите няма да й липсват. Ако не е луда, вероятно ще си каже, че е загубила парите в таксито. Но при всички случаи ще излезе от къщата така, както е влязла – в транс. И бях сигурен, че на излизане няма да си запише адреса.
         Замисълът бе осъществен прекрасно, като изключим това, че се наложи да я изчукаме, преди да я отпратим. Всичко стана съвсем неочаквано. Бях й връчил двестата франка, за безкрайно удивление на Карл, и го бях убедил да се бръкне за петдесетте франка за такси. Междувременно тя бе заета с писането на ново стихотворение, вече с молив, върху лист хартия, който бе откъснала от някаква книга. Аз седях на дивана, а тя стоеше чисто гола пред мен и дупето й ме гледаше право в лицето. Реших да пробвам дали ще продължи да пише, ако пъхна пръст в цепката й. Направих го много внимателно, сякаш изучавах нежните венчелистчета на роза. Тя продължи да пише, без да изразява по никакъв начин одобрение или неодобрение, а само разтвори още малко краката си, за да ми бъде по-удобно. Мигновено се надървих. Станах, награбих я през кръста и бързо й го нафърфорих заднишката. Тя се просна напред върху бюрото, без да изспуска молива.
         - Докарай я тук – рече Карл, който се въртеше в своето легло като змиорка.
         Обърнах я, пъхнах й го отпред, вдигнах я на ръце и така я завлякох до леглото. Карл се хвърли тутакси върху нея, сумтейки като глиган. Оставих го да задоволи похотта си, а после аз също й отперих още една задна прашка. Когато свърших, тя поиска вино и докато наливах в чашата, започна да се смее. Внезапно тя спря, пожела да й дадем хартия и молив, а после някакъв бележник, за да си подложи. Седна на края на леглото, провеси крака и започна да съчинява ново стихотворение. След като написа два-три реда, настоя да й дадем револвера.
         - Револвер ли? – изпищя Карл и рипна от леглото като заек. – Какъв револвер?
         - Онзи в чантата ми – спокойно отвърна тя. – Сега ми се иска да застрелям някого. Добре се позабавлявахте за вашите двеста франка, но вече е мой ред. – И се метна към чантата.
         Ние се хвърлихме върху нея, избутахме я на пода. Тя хапеше, дращеше и риташе с все сила.
         - Провери дали наистина има пистолет в чантата – викна ми Карл, притискайки я към пода.
         Скочих, грабнах чантата, видях, че няма пистолет в нея; същевременно извадих двете банкноти и ги пъхнах под преспапието на бюрото.
         - Облей я с вода, бързо – нареди Карл. – Мисля, че ще получи припадък.
         Втурнах се към мивката, напълних една кана с вода, плиснах я върху нея. Тя изпъшка, размърда се леко, подобно на изскочила от водата риба, надигна се и със странна усмивка каза:
         - Ca y est, c`est bien assez… laissez moi sortir. [Добре, стига толкова... Оставете ме да си отида (фр.) – бел. прев.]
         Добре, помислих си, най-напред ще се отървем от нея. Обърнах се към Карл:
         - Внимателно я наблюдавай, докато аз събера вещите й. Трябва да я облечем и да я качим на такси.
         Подсушихме я, после я облякохме, доколкото можахме. Имах неприятното чувство, че тя може да се впусне отново в някоя щуротия, преди да успеем да я изведем от къщата. Ами ако се разкрещи на улицата, просто така, колкото да ни направи напук?
         Облякохме се и ние на свой ред, бързо, като я наблюдавахме зорко, без да сваляме очи от нея. Точно когато бяхме готови да излезем, на нея й хрумна да потърси листа с недовършеното стихотворение, който беше оставила. Докато тършуваше по бюрото, погледът й попадна на банкнотите, напъхани под преспапието.
         - Парите ми! – нададе крясък тя.
         - Не ставай глупава – спокойно рекох аз, хващайки я за ръка. – Нима помисли, че ще те ограбим? Парите ти са в чантата.
         Жената ми хвърли бърз, остър поглед и сведе очи.
         - Je vous demande pardon – прошепна тя. – Je suis tres nerveuse se soir. [Моля да ме извините. Много съм нервна тази вечер. (фр.) – бел. прев.]
         - Е да, така е – потвърди Карл, избутвайки я към вратата. – Много хитро го направи, Джоуи – добави той на английски, докато слизахме по стълбището.
         - Къде живееш? – попита я Карл, след като спряхме едно такси.
         - Никъде – отвърна тя. – Много съм уморена. Кажете на шофьора да ме закара до някой хотел, който и да е хотел.
         - Искаш ли да дойдем с теб? – попита я Карл, явно разчувстван от отговора й.
         - Не. Единственото ми желание е да спя.
         - Хайде – подканих аз Карл, издърпвайки го настрана. – Тя ще се оправи.
         Затворих вратата на таксито и махнах за довиждане. Карл стоеше и замаян гледаше смаляващото се в далечината такси.
         - Какво ти става? Да не би да се безпокоиш за нея? Ако е луда, няма да й трябват нито пари, нито хотел.
         - Така е, но все пак... Слушай, Джоуи, ти си един безмилостен кучи син. А парите! Господи, ами че ние я ебахме, и то хубаво я наебахме!
         - Да – съгласих се аз. – Извадих късмет, че знаех къде си криеш сухото.
         - Какво? Това моите пари ли бяха? – сепна се той, внезапно осъзнавайки какво му бях казал.
         - Да, Карл, вечната жена неизменно ни привлича. Велика поема е „Фауст“.
         При тези мои думи Карл отиде до стената, опря гръб на нея и след миг се преви от истеричен кикот.
         - Мислех се за много съобразителен, но явно съм просто начинаещ – задъхвайки се от смях, рече той. – Слушай, утре ще ги изхарчим тези пари. Ще си ханпем здравата някъде. Ще те заведа на истински ресторант, за разнообразие.
         - Впрочем добра ли е нейната поезия? Не успях да прочета нищо. Имам предвид онези стихове, които тя пишеше в банята.
         - Имаше една сносна строфа – призна Карл. – Останалото бяха лунатични драсканици.
         - Лунатични ли? Няма такава дума в езика.
         - Е, както щеш го приемай, но точно тъй си беше. Ако кажа „щури“, описанието няма да е съвсем точно. Налага се да измислим нова дума за това. Лунатични. Харесва ми тази дума. Ще я използвам по-често... А сега ще ти кажа нещо, Джоуи. Помниш ли револвера?
         - Какъв револвер? Нямаше никакъв револвер.
         - Обаче имаше – заяви той с особена усмивка. – Скрих го в кутията за хляб.
         - Значи първо си пребъркал чантата й, така ли?
         - Просто търсех малко дребни пари – поясни Карл, свеждайки глава, като че ли се срамуваше от това, което бе извършил.
         - Не ми се вярва да е тъй, както го казваш – възразих аз. – Сигурно е имало друга причина.
         - Много си умен, Джоуи, но от време на време ти убягват някои неща – весело отвърна той. – Помниш ли когато тя клекна да се изпикае, там на укрепленията? Преди това ми бе дала чантата си да я подържа. Усетих нещо тежко вътре, нещо, което на пипане ми заприлича на пистолет. Не ти казах, защото не исках да се плашиш. Но щом тръгнахме към нашата квартира, ме налегна страх. Когато тя отиде в банята, отворих чантата и намерих револвера. Беше зареден. Ето ги патроните, ако не ми вярваш...

---

Книгата е издадена на български език с марката на Издателство „Фама“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Фама“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!