Хенри Милър

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Sexus“

 

Хенри Милър

 

Превод от английски: Иван Киров

 

 

Корица на книгата

 

         19.

 

         Няколко минути по-късно, когато излязохме във виолетовата светлина на ранната вечер, видях гетото с нови очи. Има летни нощи в Ню Йорк, когато небето е чист лазур, когато сградите са непосредствено близки и осезаеми, и то не само в своята вещественост, но и в своята същност. Мръсните ивици светлина, които разкриват само грозотата на фабриките и мизерните квартири, много често изчезват със залеза, прахта се уталожва, контурите на сградите придобиват контрастност като очертанията на великан на светлината на прожектор. В небето се появяват гълъби, които кръжат над върховете на покривите. Никнат куполи, понякога из някоя турска баня. Внушителната простота на катедралата на Св. Марк в Бувери, огромния чуждестранен площад, граничещ с Авеню А, ниските холандски сгради, над които се мержелеят червените газови цистерни, уютните странични улички с техните нелепи американски имена, триъгълниците земя, носещи печата на стари слогове, крайбрежния квартал и бруклинския бряг, който е така близо, че човек почти може да разпознае хората, разхождащи се от другата страна. Цялото великолепие на Ню Йорк е набутано в този гъмжащ район, отграничен от миризмата на формалдехид, пот и сълзи. Нещо не е така близко, съкровено, така носталгично за нюйоркчанина, както този квартал, макар той да го отхвърля с презрение. Целият Ню Йорк трябваше да бъде едно гето. Отровата трябваше да се изсмуче, нещастието да се разпредели, нещастието да се разпредели. Радостта трябваше да се предава по всяка вена и артерия. Останалата част на Ню Йорк е абстракция. Студена, геометрична, вкочанена като rigor mortis и също така мога да добавя, безумна – ако само човек може да застане отстрани и да я погледне неустрашимо. Само в кошера може да се открие човешкото, да се открие този град на гледки, звуци и миризми, който човек нахалост се опитва да улови извън границите на гетото. Да живееш извън него, означава да повехнеш и умреш. Извън гетото има само наконтени трупове. Всеки ден ги навиват като будилници. Изпълняват като тюлени, умират като печалбите от касово представление. Но в гъмжащата медена пита вегетативен растеж, животинска топлина, която е почти задушаваща, виталност, която нараства от взаимно търкане и слепване, надежда, която е не само духовна, но и физическа, зараза, която е опасна, но лечебна. Може би малки душици, горящи като дълги свещи, но те горят силно – и са способни да хвърлят прокобни сенки по стените, които ги окръжават.
         Тръгни по която и да е улица в меката виолетова светлина. Изпразни мозъка си. Хиляди усещания те засипват от всички посоки. Тук човекът все още има козина и пера. Тук мехурът и кварцът все още си говорят. Има сгради, които могат да бъдат чути, словоохотливи сгради с козирки от метални листове и прозорци, които се потят. А също и църкви и параклиси, където децата се увисват по нартиките като акробати. Търкалящи се, разхождащи се улици, където нищо не спира, нищо не е закрепено неподвижно, нищо не можеш да схванеш освен през очите и ума на сомнамбул. Халюциниращи улици също така, където внезапно се възцарява тишина и пустош като след минаването на чума. Улици, които кашлят, улици, които туптят като почитан храм, улици, на които можеш да умреш и жив човек да не те забележи. Странни, жасминови улици, на които розовото масло се смесва с острото ухапване на праз и лук. Пантофени улици, ехтящи от тупането и шляпането на лениви крака. Евклидови улици, които могат да се обяснят само с логика и теореми...
         Проникнала навсякъде, увиснала между слоевете на кожата като дестилат на ръждивочервен пушек, е вторичната сексуална пот – пубическа, орфическа, млекопитаеща – тежък тамян, внесен контрабандно през нощта върху кадифени възглавнички мускус. Никой не е имунизиран, дори и монголският идиот. Разлива се върху ти като отъркването и преминаването на облечени в камизола гърди. В лек дъжд тя прави невидима ефирна кал. Тя е от всеки час, дори когато зайците ги сготвят на яхния. Блещука в тръбичките, фоликулите, папилите. Докато земята бавно се върти, площадките и перилата се извъртат, и децата заедно с тях. Сред мрачната мъгла на знойни нощи всичко, що е земно, сластно и пророческо, бръмчи като цитра. Тежко колело, обшито с фуражни и пухени легла, с малки зехтинови лампички и капки чиста животинска пот. Всичко се върти, скърца, клатушка се, трополи, понякога хленчи, но се върти, върти, върти. Тогава, ако замреш, застанал на площадка например, и внимаваш да не мислиш, късогледа, зверска яснота озарява погледа ти. Има колело, има спици, има и главина. А в центъра на главината има – точно нищо. Там е смазката и полуоста. И ти си там, в центъра на нищото, усещаш, напълно разтворен, бръмчиш с бръмченето на планетарните колела. Всичко оживява, изпълва се със смисъл, дори вчерашният сопол, който виси на дръжката на вратата. Всичко клюма и вехне, покрито е с мъха на изхабеността и грижите. Всичко е било видяно хиляди пъти, търкано и галено е от тилното око...
         Човек от древна раса, застанал в каменен транс. Той мирише храната, която неговите прадеди са сготвили преди хилядолетия: пилето, пастета от черен дроб, пълнената риба, херингите, пухените морски патици. Той е живял с тях и те са живели с него. Из въздуха плуват пера, перата на крилати създания, затворени в дървени щайги – както е било в Ур, във Вавилон, в Египет и Палестина. Същите лъскави коприни, черните стават зелени от вековете. Копринените в други времена, други градове, други погроми. От време на време мелничка за кафе или самовар, малко дървено ковчеже за подправки, за смирната и алоето на Изтока. Тесни ивици килими – от чаршии и тържища, от пазарите на Леванта. Парченца астраган, дантели, шалове, копринени буби и фусти от пламтящо, буйстващо фламинго. Някои водят птичките си, малките си домашни любимци – топли, нежни нещица, пулсиращи с треперлив ритъм. Не учат нови езици, нито нови мелодии, а линеят – оклюмали, унили – чезнат в свръхзатоплените си клетки, окачени над пожарните изходи. Железните балкони са окичени с месо и завивки, с животинки и растения – пълзящ натюрморт, в който дори и ръждата възторжено е изядена. С хладината на нощта младите са изложени като патладжани. Те лежат по гръб под звездите и вулгарната алабаланица на американската улица ги приспива. Отдолу в дървени каци туршията плува в саламура. Без туршията, без бретцелите, без турските сладки гетото нямаше да има аромат. Всякакви видове хляб, със зърна и без зърна. Бял, черен, кафяв, дори сив хляб – с всякакви размери, тежест и състав...
         Гетото! Мраморна маса с кошница хляб. Бутилка газирана вода, за предпочитане синя. Супа, застроена с яйце. И двама мъже разговарят. Говорят, говорят, говорят, а устните им балансират горящи цигари. Наблизо килия с музика: странни инструменти, странни костюми, странни мелодии. Птиците зачуруликват, въздухът се нажежава, хлябът се трупа, бутилките газирана вода пушат и се потят. Думите се влачат като хермелини през наплютите дървени трици. Ръмжащи, гърлени кучета бият с лапи въздуха. Накичени жени, задушавани от диадеми, тежко дремят в богато тапицираните си ковчези плът. Магнетичният бяс на похотта се концентрира в тъмни махагоново очи.
         В друга килия възрастен мъж седи по палто върху купчина дърва и мънка молитва. Целият му живот е във въглищата и дървата, кратки пътувания от тъмнината към деня. В ушите му още кънти тропотът на копита по калдъръмени улици, звукът на крясъци и викове, чаткането на саби, шляпането на куршуми в сляпа стена. В киното, в синагогата, в кафенето, където и да седи човек, звучат два вида музика – едната горчива, другата сладка. Човек седи сред река, наречена Носталгия. Река, изпълнена с малки сувенири, събрани от крушението на света. Сувенири на бездомните, на птици бежанци, които отново и отново строят с клонки и вейки. Навсякъде развалени гнезда, счупени яйчени черупки, голишарчета с извити вратлета и мъртви очи, втренчени в пространството. Носталгични речни сънища под тенекиени корнизи, пад ръждиви сайванти, под преобърнати лодки. Свят от осакатени надежди, от задушени въжделения, от бронирана срещу куршуми гладна смърт. Свят, в който дори топлият дъх на живота трябва да се вкарва контрабандно, където скъпоценни камъни колкото гълъбови сърца се спазаряват за един метър пространство, за унция свобода. Всичко се смесва в един познат пастет, който се поглъща върху безвкусна нафора. На една хапка се поглъщат пет хиляди години нещастие, пет хиляди години пепел, пет хиляди години счупени клонки, смачкани яйчени черупки, удушени голишарчета...
         В дълбоката подизба на човешкото сърце звънят печалните струни не желязната арфа.
         Издигнете градовете си горди и високи. Прокарайте каналите. Постройте мостове над реките си. Работете трескаво. Спете, без да сънувате. Пейте безумно, като славея. Отдолу, под най-дълбоките основи, живее друга раса хора. Те са мургави, мрачни, пламенни. Те напрягат мишци, дълбаейки вътрешностите на земята. Чакат с нетърпение, което е ужасяващо. Те са боклукчиите, унищожителите, отмъстителите. Те се появяват, когато всичко е рухнало и се е превърнало в прах.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. юли 2016 г.
Публикация в кн. „Разпятие в розово“, Хенри Милър, Изд. „Парадокс“, С., 2015 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]