Говорът й лъха на морета диви,
на незнайни пясъци и водорасли;
моли се на бог без образ и без тежест,
състарена, сякаш скоро ще умира.
Тя градината ни чудотворна стори,
като посади трева и кактус в нея.
На пустинята с диханието диша,
побеляла е от много силна обич,
но не я разказва, ако я разкаже,
ще напомня карта на планета друга.
До осемдесет години ще живее
между нас и същата ще си остане,
ще говори същия език задъхан,
който животинките едни разбират.
И така сред нас във тъмна нощ, когато
мъките й дълги своя връх достигнат,
с участта си за единствено възглаве
ще умре от смърт безмълвна,   ч у ж д а.