Тони Морисън

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | нобелисти

 

ВЪЗЛЮБЕНА

 

(откъс от романа)

 

Тони Морисън

 

Превод от английски: Жаклина Хаимова

 

 

         Докато Стамп Пейд се опитваше да набере смелост и да отиде в дом 124 само заради Бейби Съгс, Сете пък се опитваше да изпълни съвета й: „Сложи оръжието. Сложи го. И меча, и щита.“ Не просто да признае мъдростта на тези думи, а наистина да се вслуша в тях. Четири дни след като Пол Д й припомни колко крака има, Сете се разрови из старите обувки и намери кънките, които добре си спомняше, че още пази. Докато прехвърляше купчината вехтории, тя се упрекваше, че е била толкова доверчива и така бързо се е предала след целувката на Пол Д до печката. Как можа да допусне, че той ще е по-различен от другите, след като научи историята й. Онези двайсет и осем дни, прекарани с дечицата, свекървата и куп приятелки, двайсет и осем дни, в които се чувстваше част от махалата – нещо повече, имаше своя махала, - отдавна бяха минало. За нея вече нямаше танци на Поляната, нито весели угощения. Не участваше нито в спокойни, нито в бурни разисквания за смисъла на Закона за бегълците, таксата за местожителство, незнайните пътища господни и църковните пейки на негри, премахването на робството като система и освобождаването на робите, правото на цветнокожите да участват в изборите, споровете за Републиканската партия и Скот Ужаса, високите колела на каручката на пришълеца, цветнокожите дами от Далауер, Охайо, и други такива важни теми, които можеха да ги държат омагьосани на столовете им или да ги карат да се разхождат назад-напред ту бесни, ту ликуващи. За нея нямаше вече напрегнато очакване кога ще се получи вестник „Северна звезда” или вест за някой беглец. Не въздишаше пред поредното предателство, нито плясваше смаяно ръце от поредната малка победа.
         Двайсет и осемте дни щастие бяха последвани от осемнайсет години презрение и самота. След това дойдоха тези няколко месеца, изпълнени със светлина и радост, каквито сенките, тичащи по пътя, хванати за ръка, й бяха обещали: плахите поздрави от другите чернокожи, когато я срещаха с Пол Д, и малко нежност за измъченото й тяло. Всичко това отново бе изчезнало от нейния живот. Остана само приятелката на Денвър. Нима все така щеше да я кара, чудеше се тя. На всеки осемнайсет-двайсет години от този непоносим живот – няколко мига щастие?
         Е, щом така й е писано, така да бъде.
         Коленичила на пода, Сете миеше стаята, а Денвър вървеше след нея и изтриваше дъските със сухи парцали. В този миг на вратата се появи Възлюбена и попита: „За какво служат тези неща?” Без да става, стиснала четката в ръка, Сете вдигна очи към момичето и кънките, които й показваше. Тя и хабер си нямаше от пързаляне, но точно в този миг реши да приеме съвета на Бейби Съгс и да сложи оръжието. Заряза кофата и четката. Поръча на Денвър да донесе шаловете и отново затършува в оня куп стари вещи, където, доколкото си спомняше, трябваше да има втори чифт кънки. Всеки, който я съжаляваше, всеки, който би минал оттам да хвърли едно око как е (па бил той и Пол Д), щеше да я завари как преравя за трети път вехториите от любов към децата си – тръгнала безразсъдно по тънка кора лед.
         И така тя прехвърляше обувките нетърпеливо и безразборно. Най-накрая намери само една от кънките, и то мъжка.
         - Е, ще се редуваме – весело каза тя. – Най-напред едната ще бъде с две кънки, другата само с една, а третата ще се пързаля с обувки.
         Никой не ги видя да падат.
         Хванати за ръце, опрени една на друга, те се въртяха върху леда. Възлюбена бе обула двете кънки, Денвър бе нахлузила мъжката и с единия крак се пързаляше, а с другия стъпваше върху коварния лед. Сете си мислеше, че обувките й ще я крепят, но се заблуждаваше. Успя да направи две крачки върху замръзналото поточе, загуби равновесие и се озова по гръб на леда. С писъци и смях момичетата се проснаха до нея. Сете се опита да стане и с изненада установи, че може да прави шпагат, макар да й се стори доста болезнен. Ръцете и краката й се появяваха съвсем не там, където ги очакваше. Същото беше и със смеха. Никоя от тях не можеше да се задържи върху леда и мигом тупваше, щом се опиташе да направи кръгче или да се плъзне по права линия, но жива душа не ги видя да падат.
         Всяка се стараеше да задържи останалите две прави, но при поредното катурване ставаше още по-весело. Гората от вечнозелен дъб и полюшкващите се борове ги обгръщаше от всички страни и смехът им потъваше в нея, докато опитваха да се опрат една на друга. Разветите им поли приличаха на криле на птица, а кожата на лицата им посиня от студа на гаснещия ден.
         Никой не ги видя да падат.
         Най-накрая, капнали от умора, те се тръшнаха по гръб да си поемат дъх. Зимното небе над тях бе приказно красиво. Едрите звезди, изгрели още преди слънцето да се скрие, изглеждаха толкова близко, че човек можеше да ги докосне с ръка. И за миг, вгледана в тях, Сете усети блажения покой, който те й предлагаха. Точно тогава Денвър се надигна и направи опит да се пързаля сама, без ничия помощ. Връхчето на кънката закачи една ледена бучка. Така диво и отчаяно размаха ръце, че Сете, Възлюбена, а и самата Денвър се разкикотиха неудържимо, докато накрая се задавиха от смях. Сете се изправи на четири крака с овлажнели очи. Остана малко така. Постепенно смехът утихна, но сълзите не спираха и мина доста време, преди Денвър и Възлюбена да разберат, че тя плаче. Тогава двете момичета поставиха нежно ръце на раменете й.
         Поеха обратно през гората към дома и Сете, която вървеше в средата, прегърна и двете. Всяка от тях бе обвила кръста й с ръка. Докато си проправяха път през снега, те непрекъснато се спъваха и трябваше да се държат здраво една за друга, но никой не ги видя да падат.
         Щом се прибраха, установиха, че им е студено. Свалиха обувките, после мокрите чорапи и бързо нахлузиха вълнените. Денвър хвърли съчки в огьня. Сете подгря канче мляко, към което добави захарен сироп и ванилия. Седнали пред кухненската печка, загърнати с юргани и одеяла, те пиеха топлото мляко, спираха да си избършат носовете и пак надигаха чашите.
         - Защо не си изпечем малко картофки – предложи Денвър.
         - Утре – отсече Сете. – Време е вече да си лягате.
         Тя наля на момичетата още малко от подсладеното мляко. Печката весело бумтеше.
         - Наплака ли се? – попита Възлюбена.
         Сете се усмихна.
         - Наплаках се. Хайде, изпивайте си млякото и в леглата.
         Но на никого не му се щеше да смени топлите одеяла, огъня и сгряващата чаша мляко със студените чаршафи. Затова отпиваха бавно и не откъсваха очи от пламъка.
         Изведнъж някаква мисъл озари Сете, но тя все още не можеше да разбере какво става. По-късно не се съмняваше, че мисълта е била в главата й от самото начало – може би изпревари с един такт мелодията от онези три ноти. Озари я, преди още да познае самата мелодия. Приведена леко напред, Възлюбена бе започнала тихичко да си тананика.
         Но Сете си спомни как умът й прещрака едва когато Възлюбена свърши и тогава всички парченца от мозайката сякаш дойдоха на мястото си. Млякото в чашата не се разплиска, защото ръката й не трепна. Тя просто се обърна към Възлюбена и се вгледа в увеличената сянка, която главата й хвърляше на стената зад нея: брадичката, устните, носът, челото. Косата, сплетена от Денвър на двайсет или трийсет плитки, се виеше към раменете й като протегнати ръце. От мястото, на което седеше, Сете не можеше да види началото на косата, нито веждите, нито...
         „Единственото, което си спомням, е, че обичаше препечената коричка на хляба. Иначе не бих познала ръчичките й, дори малките юмручета да ме налагаха“, спомняше си тя думите на Бейби Съгс.
         ...родилното петно, нито цвета на венците й, нито формата на ушите, нито...
         „Гледай. Виж това. По това ще ме познаеш. Ако не можеш да ме познаеш по това, търси този белег.”
         ...пръстчетата, нито ноктенцата, нито дори...
         Нищо, и на туй ще му дойде времето. Важното е, че най-накрая бе проумяла, че парченцата от мозайката бяха по местата си или най-малкото знаеше кое откъде е.
         - Тази песничка си я измислих аз – обади се Сете. – Пеех я на децата си. Никой освен мен и децата ми не я знае.
         Възлюбена обърна глава към Сете и я изгледа продължително, преди да подметне:
         - Но аз я знам.
         Ако откриеш ковано ковчеже с бижута в някоя хралупа, не бързай да го отваряш, а прокарай най-напред нежно ръка по него. Ключалката му може да се окаже ръждясала или счупена. И все пак погали всяко ръбче, претегли ковчежето в ръката си. Не го разбивай с брадвата, преди да си му отдал дължимото, след като си го изровил оттам, където е лежало погребано години наред. Не ахкай пред чудото, макар и да е истинско то, защото магията е в това, че ти си се догаждал от самото начало за ковчежето.
         Сете изстърга загорялото мляко, донесе две възглавници от всекидневната и гласът й дори не трепна, докато им напомняше да поддържат огъня, а ако ли не, да се качат горе.
         След това тя се заметна с одеялото, а то се повлече след нея по ослепително бялото стълбище като булчински шлейф. Навън снегът бе натрупал причудливи форми. Покоят, който обещаваха студените звезди, изглеждаше вечен.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 06. януари 2012 г.
Публикация в кн. „Възлюбена“, Тони Морисън, пр. Жаклина Хаимова, ред. Иглика Василева, Изд. „Народна култура“, С., 1993 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]