Херта Мюлер

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | нобелисти

 

Из „Всичко свое нося със себе си“

 

Херта Мюлер

 

Превод от немски: Мария Дерменджиева

 

     Херта Мюлер, носителката на Нобелова награда за литература за 2009 г., е родена в Румъния през 1953 г. Живее в Берлин от 1987 година. Отхвърля битието под абсолютен контрол в родната си страна и избира свободата на литературата.
     Всичко свое нося със себе си е романът, с който тази европейска писателка от голяма величина за първи път се появява на българския книжен пазар.
     Очаквайте още на български език от Херта Мюлер с марката на издателство „Ciela“: Паспортът, Страната на зелените сливи, Още тогава лисицата беше ловец.

 

 

Корица на книгата, снимка: Ciela.bg

         Как веднъж моят Ангел на глада стана адвокат

 

 

          „В никакъв случай не казвайте това на мъжа ми”, беше казала Хайдрун Гаст. Беше в деня, когато тя успя да седне между мен и Труди Пеликан, защото адвокатът Паул Гаст не беше дошъл да яде, зъбите му беряха. Този ден Хайдрун Гаст можеше и да говори.
         Тя разказа, че на тавана между автомобилната работилница и бомбардираното хале на фабриката имало дупка, голяма колкото корона на дърво. Горе в халето се събирали строителни отпадъци. Понякога в цеха на пода намирала картоф, хвърлен отгоре от един мъж за нея, Хайдрун Гаст. Мъжът бил винаги един и същ. Хайдрун Гаст гледала нагоре към него, а той гледал надолу. Не можели да си говорят, горе той бил охраняван точно както и тя в работилницата. Мъжът носел раирана пуфоайка, бил германски военнопленник. Последния път между сандъчетата с инструменти лежал един съвсем малък картоф. Възможно е Хайдрун Гаст изобщо да не го била открила веднага и той да е стоял там един-два дни. Или се е наложило мъжът да го хвърли по-бързо от обичайно, или картофът се е търкулнал по-далеч от обичайно, тъй като бил толкова малък. А може и мъжът целенасочено да е искал да го хвърли на друго място. В първия момент Хайдрун Гаст не била сигурна дали картофът наистина е от мъжа горе, дали не е подхвърлен от началника й, за да я хване в нарушение. Тя избутала картофа с върха на обувката си под стълбата, така че да го видиш само ако знаеш, че е там. Искала да разбере, дали началникът й не я шпионира. Чак в края на работния ден взела картофа и усетила, че е овързан с конец. Както винаги, и този ден Хайдрун Гаст поглеждала нагоре през дупката, колкото често й се удавало, но не видяла повече мъжа. Когато вечерта се прибрала в бараката, скъсала конеца със зъби. Картофът бил срязан на две. Между двете половини имало парченце плат. ЕЛФРИДЕ РО, пишело там, ЕРЩРАС, ЕНСБУ и най отдолу -ОЙЧЛА. Останалите букви били изядени от картофеното нишесте. Когато адвокатът се прибрал в бараката си, след като изял буламача в столовата, Хайдрун Гаст хвърлила парчето плат в един от все още тлеещите малки огньове на двора и си изпекла двете половинки на картофа. „Знам, че изядох някаква вест”, каза тя, „това беше преди шейсет и един дни. Определено не са го пуснали да си отиде вкъщи, в никакъв случай не е и умрял, беше още здрав. Изчезна вдън земя, каза тя, както този картоф в устата ми. Липсва ми.”
         В очите й проблясна тънък слой лед. Хлътналите й бузи бяха залепнали като бял мъх за скулите. За нейния Ангел на глада не можеше да е тайна, че от нея вече няма какво да се вземе. Имах неприятното чувство,че колкото повече ми се доверява тя, толкова по-бързо нейният Ангел на глада ще я напусне. И сякаш ще се нанесе при мен.
         Само Ангелът на глада беше способен да забрани на Паул Гаст да краде яденето на жена си. Но самият Ангел на глада е крадец. Всички Ангели на глада се познават, мислех си, както ние се познаваме. Всички те имат нашите професии. Ангелът на глада на Паул Гаст е адвокат като него. А този на Хайдрун Гаст е само негов слуга. И моят също е само слуга, кой знае на кого.
         Казах: „Хайдрун, яж си супата.”
         „Не мога”, каза тя.
         Посегнах към супата. Труди Пеликан също я поглеждаше крадешком. Алберт Гион от отсрещната страна също. Започнах да греба, не броях лъжиците. Дори не сърбах, защото отнемаше време. Ядях само за себе си, без Хайдрун Гаст и Труди Пеликан и Паул Гаст. Забравих всичко наоколо, цялата столова. Поех супата в сърцето си. Пред тази чиния моят Ангел на глада не беше никакъв слуга, а адвокат.
         Празната чиния избутах към лявата ръка на Хайдрун Гаст, докато не се опря в малкия й пръст. Тя облиза неизползваната си лъжица и я изтри във ватенката, сякаш тя беше яла, а не аз. Или вече не знаеше дали яде, или само гледа. Или искаше да изглежда така, сякаш тя е яла. Така или иначе нейният Ангел на глада се виждаше легнал изпружен в цепката на устата й, отвън милостиво блед, отвътре тъмносин. Не беше изключено, да може дори да стои като везна. И беше сигурно, че брои дните, които й остават, в парцаливата вода на зелевата супа. Можеше обаче и да забрави Хайдрун Гаст и да закрепи везната си по-прецизно на моя мъжец. За да изчислява по време на ядене кога и колко може да вземе от мен.

 

 

---

 

Публикацията е предоставена от Издателство „CIELA“. Романът предстои да излезе на български език в края на месец септември и може да бъде закупен с отстъпка от Mobilis.bg.

 

 

Издателство ``CIELA``!

 

Електронна публикация на 13. септември 2010 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]