Харуки Мураками

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Да срещнеш 100% идеалното момиче в
ясна априлска утрин

 

Харуки Мураками

 

Превод от японски: Маргарита Укегава

 

 

         През една слънчева априлска утрин, на малка улица в квартал „Хараджуку“ се разминах със 100% идеалното момиче.
         Ако трябва да съм честен, не беше особено хубава. У нея нямаше нищо, което да я откроява. Дрехите й също не бяха нищо особено. Отзад в косата й упорито стърчаха сплъстени от съня кичури, а и не беше съвсем млада – май около трийсетте. Трудно можеше да се нарече момиче, ако трябва да сме съвсем точни. Въпреки това, макар и от петдесетина метра аз вече знаех – тя е 100% идеалното момиче за мен. В мига, в който я видях, усетих силен земен тътен, разтреперих се, устата ми пресъхна като пустиня.
         Сигурно предпочитате определен тип момичета – с тънки глезени, или с големи очи, или с изящни пръсти, или пък кой знае защо имате слабост към жени, които се хранят бавно. Аз разбира се, също си имам определени предпочитания. Докато си седя в някой ресторант, случва се да се захласна по формата на носа на момичето на съседната маса.
         Никой обаче не би могъл да знае дали 100% идеалното момиче принадлежи към някой определен тип. Например, изобщо не си спомням формата на носа й и дали изобщо имаше нос. Ясно помня обаче, че не беше особено хубава. Странно.
         – Вчера на улицата срещнах 100% идеалното момиче – ще кажа на някого.
         – Наистина ли? Хубава ли беше?
         – Не съвсем.
         – Е, сигурно поне е твой тип?
         – Не знам. Май нищо не помня от нея. Нито формата на очите, нито размера на бюста.
         – Странно.
         – Странно е, знам.
         – Както и да е – ще каже той отегчено. – Ти какво направи? Заговори ли я? Проследи ли я?
         – Нищо не направих. Просто се разминахме.
         Тя вървеше от изток на запад, аз – от запад на изток. Беше наистина прекрасна априлска утрин. Ще ми се да си бяхме поговорили. Трийсетина минути щяха да са достатъчно – щях да разбера нещо за нея, да й разкажа нещо за мен и най-вече да й разкрия приумиците на съдбата, срещнала ни на една малка улица в „Хараджуку“ през тази слънчева априлска утрин на 1981 г., че тази среща сигурно крие съкровени тайни – като древен механизъм, изработен във времена, когато мирът е изпълвал света.
         После щяхме да обядваме някъде, да отидем на някой филм на Уди Алън, да спрем след това в бара на някой хотел за по един коктейл. С малко късмет и до леглото можехме да стигнем. Мисълта за това заблъска по дверите на сърцето ми.
         Разстоянието помежду ни се скъсява до петнайсетина метра. Как да я заговоря?
         „Добър ден, госпожице. Ще ми отделите ли половин час за един разговор?“
         Нелепо. Ще изглеждам досущ като застрахователен агент.
         „Извинете, да знаете случайно дали наоколо има денонощно химическо чистене?“
         И това не става. Поне торба с пране да носех. Кой би се хванал на подобни приказки?
         Може би най-добре би било просто да се разкрия и да кажа: „Добро утро. Вие сте 100% идеалното момиче за мен.“
         Не, няма смисъл. Няма да повярва на подобна глупост, а и да повярва, най-вероятно няма да иска да си поговори с мен. „Съжалявам, ще каже, може и да съм 100% идеалното момиче за вас, но вие не сте 100% идеалното момче за мен“. Ами да, има логика. Мисля си, че ако изпадна в такава ситуация ще се объркам ужасно и може никога да не успея да се съвзема от шока. Вече съм на трийсет и две, в крайна сметка ето заради какви неща остаряваме.
         Разминаваме се пред цветарски магазин. Малко топло въздушно кълбо докосва кожата ми. Асфалтът е влажен и усещам аромата на рози. Не мога да се реша да я заговоря. Тя е облечена в бял пуловер, в дясната си ръка държи бял пощенски плик, все още без марка. Ясно – написала е писмо на някого, може и цяла нощ да е будувала, ако се съди по сънните й очи. В плика може да са пъхнати всичките и тайни.
         Правя още няколко крачки и се обръщам – вече се е изгубила в тълпата.

 

         ***

 

         Сега, разбира се, знам точно как бих се обърнал към нея, какво бих й казал. Но за жалост, сигурно щеше да се получи някоя от онези дълги истории, които никога не успявам да разкажа добре. Все ме осеняват идеи, които се оказват неизпълними. Така или иначе, щях да започна с „имало едно време…“ и да завърша с „ тъжна история, нали?“

 

         ***

 

         Имало едно време едно момче и едно момиче. Момчето било на осемнайсет, момичето на шестнайсет. Той не бил особено привлекателен, а и тя не била някаква красавица. Били просто обикновено самотно момиче и обикновено самотно момче като толкова много други. Само че, дълбоко вярвали, че някъде по света живеят 100% идеалното момче и 100% идеалното момиче за тях. Да, те вярвали в чудеса. И чудото наистина се случило.
         Един ден двамата се срещнали на улицата.
         – Това е невероятно – казал той. – Цял живот ви търся. Може и да не ми повярвате, но вие сте 100% идеалното момиче за мен.
         – А вие, – отвърнала тя – вие сте 100% идеалното момче за мен, точно такъв сте, както съм си ви представяла. До най-малката подробност! Това е сън!
         Седнали на една пейка в парка, държали си ръцете, не спирали да си говорят, а часовете минавали. Вече не били самотни. Какво невероятно нещо е да намериш и да бъдеш намерен от 100% идеалната си половинка. Това е чудо, космическо чудо!
         Както обаче си седели и си говорили, едно съвсем малко късче съмнение заседнало в сърцата им. Дали това е редно? Редно ли е мечтите да се сбъдват така лесно?
         Разговорът спрял за момент и момчето казало на момичето:
         – Хайде да се подложим на изпитание. Само веднъж. Ако наистина сме 100% идеалната двойка, със сигурност пак ще се срещнем някъде. И тогава вече наистина ще знаем, че сме 100% идеалните един за друг и веднага ще се оженим. Съгласна ли си?
         – Съгласна съм – отвърнала тя.
         Разделили се. Тя поела на изток, той – на запад.
         Всъщност, изпитанието било напълно излишно. Нямало нужда от него. Любовта им била съвсем истинска – цели 100% и било чудо, че изобщо са се срещнали. Но нямало как да го знаят, понеже били съвсем млади. Скоро обичайните безразлични вълни на съдбата ги понесли и се заиграли с тях.
         Една зима и двамата били повалени от много тежък грип и след като седмици наред били между живота и смъртта, загубили паметта си за дълги години назад. Когато оздравели главите им били празни като касичката на младия Д.Х.Лоурънс.
         Двамата били умни и търпеливи и със сериозни усилия успели да си възвърнат много от знанията и усещанията, които пълноценните граждани на обществото се очаква да притежават. Слава Богу, станали напълно почтени млади хора, които знаят как да сменят една линия на метрото с друга и как да изпратят експресна поща. Дори отново изживели любовта, понякога на 75%, друг път на 85%.
         Скоро момчето станало на трийсет и две, а момичето на трийсет. Времето летяло изненадващо бързо. През една слънчева априлска утрин момчето вървяло от запад на изток, по една уличка в квартал „Хараджуку“, търсейки къде да пие кафе, а по същото време момичето бързало от изток на запад към пощата за марка. Разминали се по средата на улицата. За миг, съвсем слаб проблясък от заличената им памет озарил сърцата им. Душите им потръпнали. Те знаели:
         Тя е 100% идеално момиче за мен.
         Той е 100% идеалното момче за мен.
         Но проблясъкът бил много слаб, а и мислите им не били така чисти както преди четиринайсет години. Разминали се без да си разменят и дума и изчезнали в тълпата. Завинаги.
         Тъжна история, нали?

 

         ***

 

         Да, това е, това трябваше да й разкажа.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. октомври 2017 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]