В.С.Найпол

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ПОЛОВИН ЖИВОТ

 

(откъс от романа)

 

В.С.Найпол

 

Превод от английски: Михаела Михайлова

 

 

         Колежът беше основан от полублаготворителна викторианска фондация и следваше примера на Оксфорд и Кеймбридж. Този факт често беше напомнян на студентите. И тъй като колежът приличаше на Оксфорд и Кеймбридж, той изобилстваше от различни проявления на „традицията“, с които преподавателите и студентите се гордееха, но не можеха да обяснят. Например, съществуваха правила за облеклото и поведението в трапезарията, а съществуваше и странното правило някои постъпки да бъдат наказвани с пиене на бира. При официални поводи студентите трябваше да обличат черни тоги. Когато Уили попита за тогите, един от преподавателите му каза, че така се прави в Оксфорд и Кеймбридж и че академичната тога е наследена от тогата на древните римляни. Уили не беше достатъчно запознат, за да почувства нужното страхопочитание и по навик от мисионерското училище, направи справка по въпроса в библиотеката на колежа. Той прочете, че въпреки големия брой антични статуи с тоги, досега никой не е успял да схване как точно древните римляни са обличали тогите си. Академичната тога вероятно е била заимствана от ислямските семинарии отпреди хиляда години, а този ислямски стил вероятно е бил заимстван от някоя още по-ранна цивилизация. Така че това също беше една имитация.
          И все пак, случваше се нещо странно. Постепенно, докато усвояваше причудливите правила на колежа с викторианските църковни сгради, които претендираха да са по-стари, отколкото бяха, Уили започна да разбира по нов начин правилата, които бе оставил зад гърба си в родината. Той започна да разбира - и отначало това го разстройваше - че и старите правила само по себе си са някакъв вид самоналожена преструвка. И един ден, към края на втория семестър, той разбра с изключителна яснота, че старите правила вече не го обвързват по никакъв начин.
          Чичото на майка му, подстрекателят, години наред бе агитирал за свобода на низшите. Уили винаги се беше чувствал на тяхна страна. Сега той разбра, че свободата, за която подстрекателят бе агитирал, беше негова, стига само да я поиска. Никой от хората, които срещаше в колежа или извън него, не знаеше какви са правилата в родината на Уили, и Уили започна да разбира, че е свободен да се представя както сам пожелае. Всъщност можеше да си измисли собствена революция. Възможностите бяха зашеметяващи. Той можеше, в рамките на разумното, да създаде отново себе си, миналото си и произхода си.
          И също както в първите самотни дни в колежа той наивно се бе хвалил с дружбата на „семейството“ си с прочутия стар писател и прочутия журналист лорд Бивърбрук, сега той започна да променя облика си, но го правеше малко по малко, така че да му е удобно. Нямаше велика идея, която да го обсебва. Спираше се ту на едно, ту на друго. Вестниците, например, бяха пълни с новини за профсъюзите, и на Уили му хрумна един ден, че чичото на майка му, подстрекателят на низшите, който понякога на публични събрания носеше червен шал (защото подражаваше на своя кумир, прочутия революционер и поет-атеист на низшите Бхаратидарсана), та на Уили му хрумна, че този чичо на майка му бе един вид профсъюзен водач, пионер на правата на трудещите се. Позволи си да спомене този факт в разговори и по време на занятия и забеляза, че това стряска хората.
          Друг път му дойде наум, че майка му, с образованието си от мисионерското училище, навярно бе наполовина християнка. Започна да говори за нея като за истинска християнка; но по-късно, за да не го свързват с клеймото на мисионерските училища от снимките - клишета на засмени боси деца (колежът поддържаше християнска мисия в Ниасаленд, Южна Африка и в общата стая имаше мисионерски списания), той нагоди някои неща, които беше чел, и заговори за майка си като за член на древна християнска общност на Индийския полуостров, общност почти толкова стара, колкото самото християнство. Баща си остави брамин. Направи бащата на баща си „придворен благородник“. И така, като си играеше с думите, започна да създава себе си отново. Това го възбуждаше и започна да му дава усещане за власт.
          Преподавателите му казаха:
          - Започваш да се приспособяваш.

 

*

 

         НОВОПРИДОБИТАТА МУ САМОУВЕРЕНОСТ започна да привлича хората към него. Един от тях беше Пърси Кейто. Пърси, ямаец от смесен брак, беше по-скоро кафяв, отколкото черен. Уили и Пърси - и двамата екзотични, и двамата стипендианти, отначало проявяваха предпазливост един към друг, но сега им беше приятно да се срещат и да си разказват истории за предците си. Като обясняваше произхода си, Пърси каза:
          - Мисля, че даже имам баба индийка.
          И Уили, прикрит зад новата си броня, усети остро пробождане. Помисли си, че жената може да е била като майка му, но в едно съвсем чуждо обкръжение, където светът така или иначе е бил извън нейната власт. Пърси постави ръка върху вълнистата си коса и каза:
          - Негърският ген е рецесивен...
          Уили не разбра какво иска да каже Пърси. Знаеше само, че Пърси бе съчинил история, с която да обясни собствената си външност. Беше ямаец, но не точно от Ямайка. Беше роден и израснал в Панама. Веднъж каза:
          - Аз съм единственият черен, или ямаец, или емигрант от Карибите в Англия, който не разбира нищо от крикет.
          - Как се озова в Панама? - попита Уили.
          - Баща ми отишъл да работи на Панамския канал.
          - Като Суецкия канал? - Той все още се споменаваше в новините.
          - Било е преди Първата световна война.
          По навик от мисионерското училище Уили провери Панамския канал  в библиотеката на колежа. И го откри в едрозърнестите, ретуширани, неясни фотографии в черна рамка из старите енциклопедии и годишници: мащабните изкопни работи от времената преди Първата световна война, тълпи безлики черни работници, може би от Ямайка, в безводните шлюзове. Един от тези черни мъже можеше да е бащата на Пърси. В общата стая той попита Пърси:
          - Какво е правил баща ти на Панамския канал?
          - Беше чиновник. Нали ги знаеш хората там. Изобщо не могат да четат и пишат.
          Уили си помисли: „Лъже. Това е тъпа история. Баща му е бил там като работник. Сигурно е бил един от онези, облегнали се на кирките пред себе си и покорно гледащи към фотографа“.
          Дотогава Уили не знаеше как да се държи с човек, който сякаш нямаше собствено място в света и се държеше едновременно като негър и не като негър. Когато Пърси беше в негърското си настроение, той се кълнеше на Уили в братски чувства; в другите си настроения държеше Уили настрана. Сега, с образа на бащата на Пърси пред очите му, застанал като войник при команда „свободно“, хванал с две ръце дръжката на кирката под палещото панамско слънце, Уили почувства, че го познава малко по-добре.
          Уили много внимаваше какво споделя с Пърси за себе си и сега му беше по-лесно да бъде с него. Чувстваше, че стои на едно, две или даже повече стъпъла над Пърси, но бе по-склонен да признае Пърси за сведущ човек, човек, който знае повече за Лондон и западните нрави. Пърси бе поласкан и се превърна в негов водач из града.
          Пърси обожаваше дрехите. Винаги беше в костюм и с вратовръзка. Яките на ризите му винаги бяха чисти, колосани и твърди, обувките му - винаги лъснати, с вътрешност, която изглеждаше като нова и токове, които бяха здрави и хубави, никога ожулени. Пърси разбираше от платове, кройки на костюми и ръчна изработка и ги разпознаваше у другите хора, докато се разхождаха. Изглеждаше, че хубавите дрехи за него имат едва ли не морална стойност; той уважаваше хората, които уважават облеклото.
          Уили не разбираше нищо от дрехи. Имаше пет бели ризи и тъй като пералнята на колежа веднъж седмично не работеше, трябваше да носи една риза два или три дни. Имаше една памучна вратовръзка, с цвят на бургундско вино, марка „Туутъл“, която струваше шест шилинга. Той си купуваше по една на всеки три месеца и изхвърляше старата, която вече бе ужасно мазна и прекалено намачкана, за да може да направи възел. Имаше едно светлозелено сако, което изобщо не му прилягаше и не запазваше никаква форма. За него бе платил три лири на една разпродажба за дрехи на улица „Странд“. Не се считаше за зле облечен и мина известно време, преди да забележи, че Пърси бе претенциозен по отношение на дрехите и обичаше да говори за тях. В началото се чудеше на този вкус у Пърси. Суетата за платове и цветове бе нещо, което той свързваше с жените (и сега някъде в дълбините на съзнанието му се мерна мисълта за низшите му роднини по майчина линия и тяхната пристрастеност към ярките цветове). Подобна мания у мъжете издаваше порочност, женственост и суета. Но сега си помисли, че разбира защо Пърси обича дрехите, а дори повече от дрехите - обувките. По-късно разбра, че не е бил прав за женствеността. Един ден Пърси му каза:
          - Приятелката му ще дойде тази събота - в почивните дни се разрешаваше жени да посещават стаите на студентите. - Не знам дали си забелязал, Уили, но в почивните дни колежът се тресе от чукане.
          Уили се изпълни с възбуда и завист, най-вече заради директния, свободен маниер, с който Пърси бе изрекъл това. Каза:
          - Бих искал да се запозная с приятелката ти.
          - Ела да пийнем по нещо в събота - отвърна Пърси.
          - Как се казва приятелката ти? - попита той Пърси малко по-късно.
          - Джун - обяви Пърси победоносно.
          За Уили името носеше някакъв аромат. И по-късно, по време на същия разговор, той попита възможно най-небрежно:
          - С какво се занимава Джун?
          - Работи на щанда за парфюми в „Дебнъмз“.
          Щанд за парфюми, Дебнъмз: думите опияниха Уили. Пърси забеляза това и в желанието си да затвърди реномето си на лондонски познавач, добави:
          - „Дебнъмз“ е голям магазин на Оксфорд Стрийт.
          След малко Уили попита:
          - Там ли се запозна с Джун? На щанда за парфюми в „Дебнъмз“?
          - Запознахме се в клуба.
          - Клуб!
          - Място, където хората пийват и където преди работех.
          Уили бе шокиран, но реши, че трябва да го прикрие. Каза:
          - Естествено.
          - Работих там, преди да дойда тук. Един мой приятел му беше собственик. Мога да те заведа, ако искаш - каза Пърси.
          Отидоха до Марбъл Арч с метрото. Това беше мястото, където преди много, много месеци Уили бе слязъл на път към Хайд парк и бе преживял приключението си с Кришна Менон. Уили очакваше да види един съвсем друг Лондон, когато той и Пърси се отправиха по тихя тясна уличка северно от Оксфорд Стрийт, зад един голям хотел. Клубът, означен с миниатюрна табела, беше тясно, прихлупено, тъмно помещение, в което се влизаше през някакво фоайе. Зад бара стоеше един чернокож, а на столчето пред него се беше разположила жена с почти бяла коса, с бледа, прекалено напудрена кожа, облечена в рокля в блед цвят. И двамата поздравиха Пърси. Уили бе развълнуван, но не от красотата на жената - тя не можеше да се похвали с кой знае каква красота, и сякаш се състаряваше пред очите му. Вълнението, което усети, бе предизвикано от нейната вулгарност, от евтиния шик, от това, че тя е там още от следобед, от това, че толкова грижливо се бе приготвяла да бъде там, и от осезаемата атмосфера на порочност. Пърси поръча уиски за тях двамата, макар че нито той, нито Уили бяха пиячи; те седяха, без да пият, а Пърси говореше. Пърси каза:
          - Работех тук като портиер и бях добър с добрите и лош с лошите. Това бе единствената работа, която успях да намеря. В град като Лондон човек като мен трябва да се примири с онова, което му предлагат. Един ден реших да поискам дял в бизнеса. Приятелят ми грубо ме отряза. Реших, че трябва да напусна, за да си запазим приятелството. Приятелят ми е опасен човек. Ще се запознаеш с него. Аз ще те представя.
          - И Джун дойде тук един ден, от парфюмерийния щанд в „Дебнъмз“?
          - Не е далеч оттук. Лесно се стига пеша.
          Макар Уили да не знаеше как изглежда Джун и къде се намира „Дебнъмз“, многократно се опита да си я представи как върви от „Дебнъмз“ до клуба.
          Видя я в събота, в стаята на Пърси в колежа. Беше едро момиче в тясна пола, която подчертаваше бедрата й. Изпълваше малката стая с парфюма си. На своя щанд, пимисли си Уили, тя сигурно има достъп до всички парфюми в „Дебнъмз“ и се бе възползвала щедро. Уили никога не бе усещал такава миризма, този смесен мирис на екскременти, пот и дълбоки, проникващи и разнообразни сладки аромати със загадъчен произход. Бяха седнали заедно на малкото канапе в колежа и той си позволи да се притисне към нея, все повече и повече, за да я усети - парфюма й, изскубаните й вежди, обезкосмените, но леко набоцкващи крака, които тя бе подвила под себе си.
          Пърси забеляза, но не каза нищо. Уили прие това като приятелски жест. А и самата Джун бе нежна и податлива, дори когато Пърси гледаше. Уили бе отгатнал тази нежност и мекота в лицето й. Когато настъпи моментът да остави Джун и Пърси да правят това, което трябваше да правят, той беше възбуден. Помисли да си потърси проститутка. Не знаеше нищо за проститутките, но му бе известна репутацията на някои от улиците близо до Пикадили Съркъс. Накрая не му достигна кураж.
          В понеделник той отиде в „Дебнъмз“. Момичетата на парфюмерийния щанд се стреснаха от него и той се стресна от тях - напудрени, нереални, с изкуствени мигли; оскубани и ощавени като пилета в месарски магазин. Но най-сетне откри Джун. В тази обстановка от стъкло, блясък и изкуствено осветление - един необичаен Лондон, точно такъв, какъвто той бе очаквал да види, когато току-що беше пристигнал - тя беше висока, мека, едра и доста сочна. Уили не събра кураж да разгледа всичко онова, което го бе възбудило в събота. Под изписаните с черен молив вежди и седефените клепачи дългите й мигли се извиваха нагоре. В поздрава й не пролича изненада. Той почувства облекчение и още не бе казал почти нищо, когато осъзна, че тя разбира какво иска и щеше да бъде мила с него. Дори сега той не знаеше как да повдигне въпроса, какви думи да използва. Успя да каже само:
          - Би ли искала да се видим, Джун?
          Тя отвърна съвсем просто:
          - Разбира се, Уили.
          - Може ли да се видим днес? Когато свършиш работа.
          - Къде ще се срещнем?
          - В клуба.
          - Старото място на Пърси? Трябва да си член на клуба, нали знаеш.
          Следобед той отиде до клуба да провери дали може да се запише. Нямаше проблем. Чудно защо, там отново нямаше никой освен много бялата жена на табуретката и много черния барман. Барманът (който вероятно в тези периоди на затишие вършеше работата, която Пърси бе вършил преди, като беше добър с добрите и лош с лошите) накара Уили да попълни един формуляр. После Уили плати пет лири (той се издържаше със седем лири на седмица), а на бармана - който правеше леки кръгови движения с писалката преди да започне да пише, като щангист, който прави лъжливи движения над огромната тежест на пода, преди действително да я вдигне - му трябваше малко време да изпише името на Уили върху една малка членска карта.
          Наблюдаваше улицата много преди уречения час, тъй като не искаше да бъде първи в клуба и после най-вероятно да се разочарова, и докато наблюдаваше, се развличаше като си представяше Джун в края на работния ден да се приготвя там някъде и да се отправя от „Дебнъмз“ към клуба. Когато тя се появи, той я пресрещна на входа и двамата влязоха вътре, в тъмния бар. Барманът я познаваше, жената на табуретката също я познаваше, а на Уили му бе приятно да бъде там с някого, когото хората познават. Той взе питиета, които се оказаха скъпи, общо петнайсет шилинга и после през цялото време в тъмното помещение вдъхваше парфюма на Джун, притискаше се в нея и не обръщаше внимание на това, което тя говори. Тя каза:
          - Не можем да отидем в колежа. На Пърси няма да му хареса, а и аз мога да ходя там само в почивните дни.
          Малко по-късно тя добави: - Добре. Ще отидем на друго място. Ще трябва да вземем такси.
          Шофьорът направи кисела физиономия, когато тя даде адреса. Таксито ги отнесе от вълшебния район на Марбъл Арч и Бейзуотър. После зави на север и не след дълго те се озоваха на мизерни улици: големи неподдържани къщи, без парапети и огради, с кофи за боклук под предните прозорци. Спряха пред една такава къща. Заедно с бакшиша струваше пет шилинга.
          В горната част на стълбищна площадка без парапет една голяма, разнебитена врата с напластявания от стара боя, водеше към широко, вмирисано на застояла мръсотия тъмно антре, по чиито стени все още имаше поставки за газени лампи. Тапетите бяха почти черни в горната си част; линолеумът на пода беше протъркан почти до обезцветяване, макар че по ръбовете все още личаха първоначалните шарки. Стълбището в дъното на антрето беше широко, в старинен стил, но дървените перила бяха грапави от мръсотия. Прозорецът на площадката беше напукан, немит, а пространството в дъното бе затрупано с боклук. Джун каза:
          - Не е хотел Риц, но хората са приятелски настроени.
          Уили не беше токлова сигурен. Повечето врати бяха затворени. Но докато се изкачваха - стъпалата се стесняваха - тук-там се открехнаха врати и Уили видя намръщените, сбръчкани, пожълтели лица на древни старици. Толкова близо до Марбъл Арч, но сякаш беше друг град, сякаш над колежа грееше друго слънце, сякаш друга земя лежеше под плота на щанда за парфюми в „Дебнъмз“.
          Стаята, която Джун отключи, беше малка, с дюшек, поставен върху вестници на голите дъски. Имаше стол, хавлиена кърпа, от тавана висеше една гола крушка и това беше почти всичко. Джун се съблече методично. Това беше прекалено за Уили. Почти не успя да се наслади на момента. Всичко свърши за миг - след цял уикенд, прекаран в планиране, след всички разходи. Той не знаеше какво да каже.

 

 

Електронна публикация на 20. ноември 2005 г.
Публикация в кн. „Половин живот“, В.С.Найпол, Изд. „Пулсио“, С., 2004
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]