Роже Нимие

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Един портрет на Джеймс Джойс

 

Роже Нимие

 

Бележка и превод: Огнян Стамболиев

 

 

         От огромната книжнина за автора на „Одисей“ се открояват може би два текста - единият, за творчеството му, е дело на Езра Паунд, сред първите защитници на постоянно атакувания от нормативната литературна критика Джойс, а вторият е предложеният тук, от френския романист и критик Роже Нимие /1920 - 1962/, изследвал живота и творчеството му. (О.Ст.)

 

 

         Събота, 11 януари 1941 г., сестрите от Червения кръст в Цюрих го приели болен, на носилка, в състояние, което трудно може да се опише. Бил на около шейсет, висок, полусляп.
         Постъпил в болницата с перфорирана язва. Неделята след операцията трябвало да му прелеят кръв. Извикали двама интернисти от Нюшател. „Добър знак, казал болният, винаги съм обичал виното от Нюшател...“
         Предал Богу дух на следващия ден, в два и четвърт. Съобщили на дъщеря му Лучия, която обожавал, няколко дни след погребението. Тя вдигнала рамене и казала: „Какви ли ще ги върши под земята този идиот? Да не вземе да излезе оттам? Сигурно ще започне да ме шпионира!...“
         Лучия беше луда, а той, баща й, бе един от най-големите писатели на нашия век. Живя петдесет и осем години и триста и четиридесет дни. Един аскетичен и саркастичен гений.
         Господин Джон Джойс, „татенце от романите на Дикенс“, но и баща от рода на героите на Достоевски - когато бил в най- добрата си форма - го създал на този грешен свят случайно. Прочут певец от кафе-шантан, пристрастен към алкохола, той се оженил за някоя си госпожица Мъри, от „семейство“, и често й казвал: „Господи, защо ме наказа с тази женитба?“
         Джеймс бил едно от четиринадесетте деца в това откачено семейство. И за да избяга от вечните крясъци у дома, отишъл да се учи при йезуитите. Твърде млад опознал и хубавото, и грозното в този свят. Един ден напуснал каменния Дъблин, за да вдъхне нов живот на душата си. Растял бледен и слаб, обожавал Ибсен и пишел несръчни любовни стихове.
         Много се разбирал с големия си син. Когато той постъпил в колеж и го попитали за професията на баща му, младежът отговорил: „Участва в конкурси...“
         В Ирландия професията „млад гений“ и досега е много популярна. Джеймс Джойс се посветил на тази професия. Облечен с моряшки дрехи, барета и мръсни обувки за тенис. На бърза ръка предизвикал няколко скандала и като решил да следва медицина, заминал за Париж.
         Във Франция изучил изкуството да изкарва по два-три дни без никаква храна, също и да пее на маса, което му било от полза през целия живот. В Париж срещнал Синг, сприятелил се с Джоузеф Кейси, когото по-късно описал като „мъж с вкус към динамита и абсента“.
         Смъртта на майка му го върнала в Ирландия и към всичко, което по-късно го вдъхновявало към творчеството му.
         Макар да пишел, винаги бил обзет от силно религиозно чувство и мечтаел за кариерата на певец.
         Денят 10 юни 1904 г. започнал с песен. Като кръстосвал улиците на Дъблин, срещнал една непозната жена и се влюбил. Била камериерка в хотел, необразована, семпла. Но Джойс определено нямал нужда от жена с претенции.
         „Някои, които ни срещат често, ме упрекват заради тебе - писал й той. - Изслушвам ги най-спокойно, без да изпитвам нужда да им отговоря, но въпреки това много се дразня.“
         Джеймс Джойс взел Нора за ръка и я завел в Италия, за да избяга от иронията, същата ирония, на която бил цар. Във всеки случай тя изобщо не можела да го разбере.
         Намразил Италия през годината, в която живял в Рим, и се върнал в Дъблин, но след това отишъл в Триест, където останал цели десет години. Преподавал английски език и литература в училището „Берлиц“.
         Казвал, че съпругата му научила италиански дотолкова, та да може да плаща дълговете му. Постоянно търсел средства, за да преживяват. През целия си живот се мъчел да спечели пари, да се избави от мизерията, но все не успявал.
         Жена му Нора го дарила с момче и ето как се чувствал семеен: „Сцена: малка стая, вляво скрин с остатъците от обяд, в средата - малка маса с писмени принадлежности и солница, в дъното - детско легло. Млад мъж с хремав нос сяда на масичката, на леглото лежи мадона с младенец. Заглавие: „Антихристът“...
         По цели часове Джойс медитирал у дома си, легнал на дивана.
         Междувременно доста си попийвал, като истински ирландец. Обикалял улиците на Триест, тикайки детска количка, в която се качвал неговият приятел Франческини. Двамата пеели дружно. Или се излягали в някоя канавка, за да гледат звездите вечер.
         Друг негов приятел колекционирал кутии от блажна боя. Казвал се Шмиц. Натъжен, че в името му имало само една гласна, избрал псевдонима Итало Звево, за да подпише с него първия си роман - „Съвестта на Дзено“ - шедьовър, признат с цели десет години закъснение от критиката благодарение на Джойс и Валери Ларбо.
         Еторе Шмиц ни е оставил свой портрет на Джойс: „Носеше очила, които не сваляше от ранна утрин до късна вечер. Може би виждаше много по-малко неща, отколкото искаше, но приличаше на човек, който умее да избягва лошите хора...“
         Имаше вид на човек мнителен, малко неприятен, но насочваше цялата си нежност към Нора. От Дъблин й писа: „О, Нора! Нора! Нора! Говоря сега на младото момиче, което съм обичал, което има толкова нежни коси и което един ден дойде тихо, тихо при мен, взе ръката ми и което направи от мен истински мъж!“
         За него Нора беше Майката и Проститутката - минаваше през обожанието към грубостта винаги с еднакво удоволствие.
         Понякога Нора го предупреждаваше, че ще се върне при семейството си. Сядаше да му напише това в писмо. Джойс се навеждаше през рамото й и казваше: „Поне ми напиши името с главна буква. И Нора се отказваше.“
         Войната избухна през 1914, но той почти не я забеляза. Военните власти в Триест разпоредиха частична евакуация. Джойс поиска паспорт от американския консул и Ричард Илмън ми разказа този страхотен анекдот:
         „Горд съм, казал консулът, че представлявам тук, в Триест, краля на Англия...“ А Джойс го прекъснал най-безцеремонно: „Консулът на Англия не може да представлява краля на Англия. Той е просто един чиновник, на когото плаща и моят баща, за да защитава интересите и на моята персона.“
         Идеята, че Джон Джойс си плаща редовно данъците, изглежда е занимавала доста ума на неговия син Джеймс...
         Когато се установил в Цюрих, Джеймс Джойс си намерил две благодетелки. Едната от тях, мис Уивър, била доста интересна дама без възраст. По това време той се влюбил в швейцарските вина. Пишел много - всеки ден написвал по едно стихотворение.
         Творецът трябва да се бори смело с живота, иначе няма никакъв смисъл да живее. Джойс приел без уговорки тази елементарна логика.
         През 1920 г., следвайки съветите на своя приятел Езра Паунд, достоен за възхищение поет и мъж, пристигнал в Париж за няколко дни. За Джойс това е бил един наистина щастлив период. Но той, все пак, направил грешка - пристигнал във френската столица с обувките си за тенис... Дошъл в Париж за малко, а останал цели двайсет години...
         Толкова години, толкова квартири, толкова лекции, толкова пиянства, и три книги...
         „Дъблинчани“. Трябваха му цели девет години, за да се реши да я издаде. Тиражът беше 1250 екземпляра. Авторът си купи 120 и не получи авторското си право за първите 500.
         „Портретът на художникът като млад“ се появи по време на войната от 1914 г.
         За Париж тези неща просто нямаха значение. Езра Паунд беше подготвил терена. Две жени, Адриен Муние и Силви Бийч, го въздигнаха на пиедестал. Валери Ларбо украси този пиедестал с най-скъпо злато.
         Джойс прие този образ. Пресметна часовете, които беше посветил на всяка от тези книги. Двадесет хиляди за „Одисей“, твърдеше той. Добави си и един час за снобски размишления.
         „Дъблинчани“ бяха подредени. Истински „пъзел“ - фигури, силуети, аромати, звуци. Един град, потънал в миналото си, от което Джойс беше извадил хората и ги бе поставил в пространство, измислено от него.
         „Портрет на художника като млад“ е автобиография. Тук авторът си служи предимно с два инструмента - микроскопа, заради слабостта си към детайлите, и телескопа, за да пренесе тези детайли към универсалния дух на нещата. Този Олимп бе скрит зад мъглата на нашето невежество. „Боговете са навсякъде - на небето и на земята“, твърдеше той.
         „Одисей“ се разгръща с голям замах. Става дума за един-единствен ден: 16 юни 1904 г. /тогава Джойс се среща с Нора, която в романа се казва Моли/. През този паметен ден ще се появят двама герои, тръгнали по стъпките на други двама: Леополд Блум, модерно превъплъщение на Одисей или Улис, и Стивън, новият Телемах, синът на Одисей.
         Осемнадесетте епизода в романа на Джойс коренспондират с осемнадесетте епизода в „Одисея“ на Омир. И всеки от тях отговоря на част от тялото, на едно изкушение, на един цвят. И всеки от тях е решен по различен начин.
         „Одисей“ е първата оркестрация в световната литература. Авторът слуша Омир, мисли за Данте, единственият „съвременник“ за него, но използва нови „звуци“... Роман толкова свързан с всекидневното и баналното, наистина може да изглежда подозрителен. Книга, в която героите храносмилат, хъркат и извършват различни физиологични дейности, не би могла да се хареса на мнозина. Американците се вбесиха и започнаха съдебен процес, а Англия затвори вратите си за автора. Французите не останаха назад: Валери Ларбо преработи за цензурата превода си на „Одисей“...
         На онези, които упрекваха Джойс, че книгата му била твърде „учена“, той отговори: „Хората не ценят онова, което получават законно, а предпочитат откраднатото. Също както уличните котки, които ценят повече мръсните отпадъци от кошчетата за смет пред пържолата в порцеланова чиния...“
         Първото издание на „Одисей“ в Щатите беше с тираж 1000 екземпляра. Джойс подари първия от тях на своята съпруга, но тя дори не го разгърна. След девет месеца й посвети друг, на който собственоръчно разряза страниците.
         Джойс остана цели двайсет години в Париж, като изключим кратките му престои в Бретан, Англия и Дания. Всъщност къде живя той? В десетки квартири, тръгвайки от университетската улица и авеню „Шарл Флоке“.
         Бедно ли живя Джойс?... Не винаги - благодарение на своите благодетелки, като госпожица Хариет Шоу Уивър, а по-късно и на авторските си права от Щатите.
         Какво правеше с парите си?
         Понякога вечеряше във „Фуке“. Поръчваше си шампанско или „Мюскаде“. Никога не пиеше преди полунощ. После започваше да се напива и да пее.
         Кои бяха главните му нещастия? Ще спомена само три. Най-малкото беше съпругата му Нора. Второто: болните му очи, които преживяха цели десет операции! И най-главното - дъщеря му Лучия, която полудя.
         Кое беше утешението му?
         Всяка нова книга. „Финеган“, с която откри нов език - нещо средно между английски, келтски, френски, италиански и немски. Тази невероятна книга е митологично съчинение, от което излизат всички големи образи и идеи на Джойс. Тази книга, която изисква поне един човешки живот, за да бъде разбрана, се появи на френски език цели трийсет години след написването си...
         Джойс беше аплодиран от Т. С. Елиът, Хемингуей, Езра Паунд, Валери Ларбо. Един академик, Луи Жиле, се опита да го популяризира чрез редакцията на „Ревю де дьо Монд“. А един голям поет, Филип Супо, го преведе и го чества. Влиянието му се почувства осезателно върху писатели като Фокнър, Анри Мишо, Реймон Кьоно, Бекет и други. Днес световната литература има трима велики ментори: Пруст, Селин и Джойс.
         Какво направи той след събитията през 1940 година? Пристигна в Швейцария след много трудности. Понякога мълчеше по цели седмици. Мълчание и мрак го заобикаляха отвсякъде.
         А когато го запитаха защо не обича кучетата, отговори: „Защото нямат душа!“

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. декември 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]