Октавио Пас

поезия, есеистика

Литературен клуб | преводна литература | страницата на автора

 

ЗА ПАСТЕРНАК И „ДОКТОР ЖИВАГО“

 

Октавио Пас

 

Превод: Огнян Стамболиев

 

 

        Това есе на Октавио Пас, Нобеловият лауреат за литература за 1990 г., пише преди четиридесет години, по повод Нобеловата награда на Борис Пастернак. Още през 1958 г. то предизвиква разгорещени спорове. За тези години светът се промени, но мислите на Пас звучат актуално и днес. (О.Ст.)

 

 

        През последната световна война за първи път прочетох няколко стихотворения от Борис Пастернак. По-късно ми попаднаха и други, а също и том с разкази и есета, и най-важното - автобиографичната книга "Охранная грамота". Прочетох всичко това и останах с впечатлението, че руският поет предлага на читателя не толкова литературни произведения, колкото определена естетика и размислите си върху нея. Разбира се, неговите стихове са сред най-доброто в днешната руска поезия, но тогавашните преводи само до известна степен ми позволяваха да съдя за качествата им. Докато "Охранная грамота", напротив, ме срещна с пламенния, но и сдържан образ на истинския голям поет, макар да не познавах добре творчеството му. Доста след това се появи "Доктор Живаго". Предчувствието не ме излъга. Четях тази книга, както отдавна не бях чел нищо художествено. Когато я затворих, си казах: «От днес завинаги с мен ще живеят Живаго, Лариса, Антипов. Да, те са по-реални за мен, отколкото мнозина живи хора, с които всеки ден се поздравяваме на улицата.» И обещаното от «Охранная грамота» се сбъдна.
        Преди седмица вестниците съобщиха, че на Борис Пастернак е присъдена Нобеловата награда. ТОВА НЕ МЕ ЗАРАДВА! Стори ми се, че се счупва нещо крехко, че се прекъсва незрима връзка. Страхувах се и от нещо друго. Онова, което последва, потвърди моите опасения. Живаго и Лариса - тяхната неистова любов и страданията им, най-съкровените им думи и мечти се превърнаха в "аргументи" - "за" или "против" тази или онази тенденция. Поетическата съпричастност се превърна в политическа гръмогласност: тайната, доверена на изкуството, създаде почва за ред идеологически обвинения. Едно истинско художествено произведение бе принизено до долнопробен сектантски памфлет. Лариса попадна в концлагер, пропагандата оскверни гроба й, хвърли праха й в лицето на "врага". А той й отвръща с плюнки и ругатни. Книгата, предшествана от тревожната проза на "Охранная грамота" и прекрасните стихове, е написана като завещание и акт за вяра, като химн на любовта. Но, за съжаление, същата тази книга стана жертва на "студената война"...
        Романът на Борис Пастернак не е съчинение на "защитник" или "привърженик" на някаква кауза. Това съвсем не е обвинение, не е и защита. По-скоро е спомен за любимите сенки и единение с тях в тези страшни години. / В стихотворение от 1921 г. Пастернак казва: "Бяхме хора и епоха..."/ И в същото време това е размисъл за смисъла на живота от онези години. Спомен, възкресение, размисъл. И нито една от тези думи няма полемичен привкус, нито една не намеква за днешните разпри и конфликти. В тях има: поезия, философия, религия. но подобна позиция е истинско предизвикателство: съвременните богове - комунистическата пратия и държавата, са подозрителни към всичко, което не е в тяхната орбита, то просто трябва да бъде унищожено, смазано. Ако ти решиш да стоиш настрани, твърди съвременната диалектика, положително си приел някоя страна. Подобно неуважение към действителността, подобен софизъм може да измами някои хора, но не и да промени действителността. Художественото произведение не е боен снаряд - не бива да служи на този или на онзи. Разбирам, че романът на Пастернак почти непреднамерено въплъти в себе си и величието, и ужаса - да, тези две думи не се изключват, а се допълват в една ужасна и безчовечна система като съветската. Но по-важното е, че това литературно произведение критикува, макар и неволно, "духа на системата" и в този смисъл е отрицание на тоталитаризма в съвременния свят.
        Днешното общество е съвкупност от системи и всяка от тях е несъвършена, макар да претендира за хегемония в този свят. Едната иска да погълне другата, както би се изразил Антонио Мачадо. Системите противопоставят едната половина на човечеството на другата и във всяко съзнание съществуват две половини, два получовека, които си противоборстват, считайки се за цял и единствен човек. В резултат се получава пустота: започваме да се отричаме сами, "духът на системата" - това е преклонение пред разединението. Плодовете му?! Разтърсвана от вечни раздори планета, раздробен на части човек - човек "отломка". Системата жадува да провъзгласи полуистината за пълна истина, а това става само по един начин - да се пренебрегне неудобната половина от реалността. В центъра на тази система е Абсолютизмът!
        "Господарите на нашите мисли - казва Живаго на партизанина Ливерий - обичат да си служат с поговорки, но винаги забравят най-важната: "Насила хубост не става" и просто не мога да се отърват от навика да "освобождават" и "ощастливяват" онези, които не го искат от тях".
        Да освободиш и ощастливиш принудително! Никога досега политиците не са били толкова изобретателни, толкова жестоки!
        Борис Пастернак наблюдава света с очите на поет - чужда му е зрителната измама на социалистическата система. А в самата природа на живота няма системност или някаква пристрастеност. На нито едно от проявленията си - звезда, човек или червей - животът не предвещава диктата на справедливостта. Никой не може да стане господар на бъдещето, да притежава кутийката с изненадите на историята. В една от своите новели - "Детството на Люберс" - Борис Пастернак пише:
        "Оставам ли на дървото грижата за неговия собствен растеж, то положително ще стане само клони и клончета или ще се насочи изцяло към корените си, а може и да се превърне в огромен лист, защото ще забрави за вселената и нейната хармония, от която би трябвало да взема пример".
        Това става в днешния свят и тъкмо това го няма в романа на Пастернак. "Доктор Живаго" не е лист, не е клон или корен, а всичко това заедно - дърво! Живият организъм е съвкупност от различни елементи, ръководени от един смисъл - той ги обединява и ги принуждава да се "отдават" изцяло. Всяко произведение на изкуството /ако е истинско, разбира се!/ е също по своему цялостно. И творецът не може да бъде - да, той е длъжен да бъде носител на тази цялостност. Неговата зрителна точка едновременно е израз на единството и многообразието на живота.
        "Доктор Живаго" не е политически роман, не е и философски трактат. Вече го определиха като епическо произведение в традицията на Граф Толстой. Но достатъчно е да си припомним "Война и мир", за да се убедим, че подобно сравнение е все пак доста повърхностно и прибързано. Толстой рисува портрет на епохата, възкресява определено общество, човешки колектив. При него, както и при Балзак или Перес Галдос, откриваме широки и уверени мазки, и заедно с това: икономично изразходване на сили, равновесие в изображението на различните добре обрисувани общества. Но при Толстой няма нищо излишно. Докато при Пастернак, бих казал, излишното е премного. Неговият рисунък не е достатъчно уверен, губи се в детйлите и не съумява да види всички отведнъж. Пастернак не е истински романист, а "Доктор Живаго" не е голям роман. Но това не му е попречило да пресъздава мащабно октомврийските събития, както и годините на Гражданската война, да нарисува удивително чисти и свежи природни картини, да стигне до истински поетични откровения за живота и света. Не, силен епичен талант Борис Пастернак не притежава. Книгата му не е толкова портрет на едно определно общество и епоха, колкото образ на едно индивидуално усещане за света. Той е от породата на "поетите-лирици", а не от романистите.
        "Доктор Живаго" е всъщност един роман за любовта. Живаго и Лариса принадлежат на различни светове. Той я среща, когато е съвсем млад, и не може да я забрави. Минават години и, когато двамата са навлезли в живота, доверили се на илюзорната надежда за домашно огнище - войната ги среща отново. Революцията ги съединява и същата тази революция жестоко и безмилостно ги разделя.
        Живаго е поет. Постоянно се измъчва от въпроса: Кой съм аз? Кой си ти? Кои сме ние? Лариса е отговор, загадъчен отговор на живота. Тя само повтаря: аз съществувам, ти съществуваш... Живаго е влюбен в себе си, разсеян и вечно съмняващ се - той не задава въпроси. Достатъчно му е да знае, че живее, че около него има живот. Любовта извисява човешкото у него във време, когато абстрактните и ненужни идеи дехуманизират хората. В партизанския отряд негов единствен събеседник /с когото просто може да разговаря, а не да спори за историческата съдба или за измеренията на светлото бъдеще/ е... дървото. "Тя, рябината, беше наполовина в снега, наполовина с измръзнали листа и плодове и протягаше две заскрежени клонки към него. Той си спомни белите ръце на Лариса, тъй нежни и щедри. Хвана клонките и притегли дървото към себе си. И сякаш в отговор рябината го посипа със сняг от глава до пети. Той мърмореше, без да разбира какво говори:
        - Моя красива е ненагледна княгиньо, моя рябинушка, моя миличка..."
        Влюбените в тази книга са свързани не от някаква "съдбовна страст", от онези, които превита от страниците на днешните западни романи. Не чувствеността или инстинктът, не зовът на кръвта или мъката и самотата са водещи тук...
        "Техните разговори полушепнешком, дори и най-обикновените, бяха изпълнени със смисъл, подобно на диалозите на Платон..."
        В едно старо стихотворение Борис Пастернак говори за капка вода - "огромна ахатова капка", която пада върху склонените една към друга глави на целуващите се влюбени:

 

    "Смеются и вьiрваться
                    силятся
                           И вьiпрямиться, как прежде.
    До капле из рылец не вьiлится.
    И не разлучаться, хоть
                    режьте!"

     

    /"Душистою веткою мащучи"/

 

        Системата е вярна на своя механизъм. Разделя влюбените, разбива всичко на парчета. Но, разделяйки, тя "реже", без да може да ги "раздели".
        "Доктор Живаго" е не само разказ за една нещастна любов, но и роман за една неумираща любов и за постоянството на живота. Не на биологическия, а на историческия живот. Историята, която в цялата книга действа като нещо фатално и безчовечно, ни открива своята тайна едва в последната глава. Христина Орлецова, дъщерята на загиналия в лагера свещеник, почувствала се вероятно виновна за нещо, се превръща в комунистка-фанатичка. Като студентка в университета тя непрекъснато тероризира своите професори, постоянно притеснени от нея да не допуснат някоя "идеологическа грешка". Неочаквано тази дама се влюбва в един от тях - нападнала го е повече от останалите! - а той е стар другар на баща й от лагера. И любовта я прави по-нормална, по-човечна. Накрая тази Христина загива геройски във войната с фашистите. Държавата дори иска да й издигне паметник, а църквата да я причисли към светците...
        И Тоня, перачката, момичето, изгубило родителите си през революцията, в края на романа научава коя е, намира своя роден дом. Тоня и Христина са деца на "страшните години на Русия", пише Пастернак, повтаряйки израза на Александър Блок: "И за какво е всичко това?"
        Историята сама по себе си няма смисъл: това е сцена, по която се реят призраци. Историята е безчовечна / и в това е нейното голямо безсмислие!/, защото единственият персонаж е абстрактната общност на човечеството. В името на това човечество се разделят влюбени, осъждат се инакомислещите, унищожават се хиляди, милиони. Погледната по този начин, историята е поредица от сценични действия: феодализъм, капитализъм, комунизъм. И вяко от тях, само по себе си, може и да има някакъв смисъл, но като цяло тази пиеса е всъщност лишена от всякакъв смисъл. Това е представление без финал. Един безконечен кошмар! Разбира се, има и друга концепция за историята. В нея герои са не системите, а самите хора. Не християнството, а хрлистиянинът, не феодализмът, а рицарят, не диктатурата на работническата класа, а самият работник. Историята е нещо като проверочна уредба. Чрез историята всеки от нас може да окткрие себе си, да престане да бъде абстрактно същество от определена социална, идеологическа или расова категория. Да стане единствена и неповторима личност. Да общува пълноценно с другите, да стане брат на себеподобните. За Пастернак тази концепция се нарича християнство . В основата й е идеята за свободния човек и идеята за живота като саможертва... Историята е място за среща между хора, диалог на души. Не е необходимо да бъдеш вярващ, за да приемеш тези идеи. Мисля, че историята е нещо като чистилище. И място за примирение с другите и със самите нас. Който издържи изпитанието, излиза обновен: става господар на душата си, готов е за причастие.
        В тази статия - съвсем преднамерено и неведнъж - аз употребих думата "душа", вместо "съвест", "инстинкт", "разум", "чувственост", "его", "личност" или "индивидуализъм". "Душа" е дума, излязла от мода, малко двуслислена и леко влажна - от първобитната светлина, дъжда и светлината. Чрез тази "тъмна" дума хората са започнали да опознават своята същност. Узнали, че притежават душа, те разбрали, че битието им е уникално, неповторимо и до известна степен свещено. Душата е най- личното нещо, което имаме - най-далечното и в същото време онова, което ни приближава към другите, към останалите души. Само страдалият и обичалият истински, миналият през чистилището на историята, притежава собствена душа. Останалите просто нямат. Да, повечето хора нямат душа. Те имат "психология". Книгата на Борис Пастернак ни напомня за съществуването на душата. Тя ни я открива. Подобна мисия неведнъж /от Пушкин до Блок, Есенин и Маяковски/ изпълнява в западния свят руската поезия. Тя ни напомня, че всъщност човек остава извън всяка система, дори когато й се подчинява по своя воля.
        А ПОЕЗИЯТА, ЗНАЕМ, Е ИЗРАЗ НА ДУШАТА, А НЕ ЗАЩИТНА СИСТЕМА...

 

1958

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. февруари 2006 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]