Орхан Памук

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

ИМЕТО МИ Е ЧЕРВЕН

 

Орхан Памук

 

Превод от турски: Розия Самуилова, редактор: Боряна Джанабетска

 

 

12. ВИКАТ МИ ПЕПЕРУДАТА

 

 

         Преди обедния намаз на вратата се почука, отворих и видях Кара Челеби. Знаехме се от чирашките години. Прегърнахме се, разцелувахме се. Полюбопитствах дали не ми носи някаква вест от Лелин, но той заяви, че е дошъл да види моите страници и рисунки заради старото приятелство. И в името на Падишаха ни да ми зададе един въпрос.
          - Хубаво де, кажи си въпроса?
          Каза си го. Е, добре!

 

 

Стилът и подписът

 

          Докато расте броят на покварените, които рисуват не заради вярата и насладата за окото, а за пари и за слава, казах аз, все по-често ще ни съпътстват грозотата и користолюбието, каквито са всъщност ламтежите за стил и подпис. Направих този увод заради стила, без да съм убеден в изреченото: Защото любовта към парите и славата не би могла да унищожи умението и таланта. Ако трябва да кажа истината, парите и славата, според мен, са право на талантливия, правото му да бъде даряван с любов. Разкрия ли обаче тая истина, редовите художници от гилдията ще се побъркат от ревност и ще ми се нахвърлят за това откровение. За да им покажа, че съм по-пристрастен от тях към работата си, ще се наложи да рисувам дърво върху оризово зрънце. И понеже от Изток, та чак до нас - благодарение на злощастните китайски майстори, повлияни от франките на Запад и от картините, пренасяни от монасите иезуити - се насажда стремежът към стил, подпис и индивидуалност, ще ви разкажа три кратки истории по темата.

 

 

ТРИ ИСТОРИИ ЗА СТИЛА И ПОДПИСА

 

Елиф1

 

          Някога в Херат, на север, живял в една планинска крепост млад хан, поклонник на миниатюрата. От жените в харема си ханът обичал само една и тази татарска девойка, красавица на красавиците, също била лудо влюбена в него. Любели се до премала чак до зори и били тъй щастливи, че копнеели щастието им да продължава вечно. Най-прекият път към осъществяване на копнежите им се оказал този: Разтваряли книгите и по цели дни съзерцавали вълшебните и съвършени рисунки на старите майстори. Разглеждайки тия съвършени рисунки с еднакъв сюжет, те, без да се смайват, усещали как времето спира, как собственото им щастие се слива с щастливото време на Златния век на миниатюрата, за който повествува и следната история. Едини миниатюрист от ханската работилница, майстор на майсторите, прерисувал със същото съвършенство същите рисунки за страниците на същите книги. Претворявайки любовните страдания на влюбения в Ширин Фархад2, изпълнени с възхита и нега погледи на Маджнун и Лейла или многозначителните, изразителни погледи на Хосроу и Ширин в приказната, досущ като райска, градина, той, според обичая, на мястото на влюбените изобразил хана и неговата красива татарка. Гледайки творбите му, ханът и любимата му вярвали, че щастието им никога няма да секне и обсипвали майстор-миниатюриста с ласкателства и алтъни. Лека-полека ханското благоразположение и алтъните станали причина майстор-миниатюристът да свърне от правия път и, подстрекаван от дявола, да забрави, че дължи съвършенството си на старите майстори - най-самонадеяно си въобразил, че рисунките му ще се харесват повече, ако добави връз тях частица от своята индивидуалност. Ханът и неговата любима възприели обаче това нововъведение на майстор-миниатюриста като несъвършенство, като белег на индивидуален стил и не на шега се разтревожили. Вниквайки в рисунките, ханът почувствувал, че доскорошното им щастие, тъй или инак, вече е накърнено и взел да ревнува красивата татарка заради начина, по който е изобразена. Сетне пък, за да предизвика ревността на хубавата татарка, преспал с друга неволница. Научавайки за това от харемските клюкарки, хубавата татарка изпаднала в дълбока печал и, без да продума, се обесила на един кедър в харемския двор. Ханът разбрал, че е сбъркал, проумял че в основата на грешката му е не друго, а жаждата на миниатюриста да прояви собствен стил и още същия ден заповядал да ослепят изкушения от дявола майстор.

 

 

Бе

 

          В една източна страна имало влюбен в миниатюрната живопис възрастен падишах, който живеел прещастливо с една китайка, красавица на красавиците, за която наскоро се бил оженил. Не щеш ли, синът на падишаха от предишната му съпруга и младата му жена горещо се влюбили един в друг. Уплашен от това, че предава баща си, и засрамен от забранената си любов, синът се затворил в придворната работилница и се отдал на рисуването. Всяка творба, породена от силата и страданието на любовта, била тъй прекрасна, че трудно я различавали от произведенията на старите майстори и падишахът, като баща, се гордеел със своя син. Младата китайка видяла рисунките: „Да, чудесни са. Ала подир години, понеже не се е подписал, никой няма да знае, че е автор на тази прелест.“ Падишахът отвърнал: „Редно ли е синът ми да подписва рисунка, която е подражание на старите майстори? И подписвайки я, не казва ли сякаш: В моята рисунка е моето несъвършенство?“ Китайката разбрала, че не ще убеди възрастния си мъж, но намерила начин приказките й за подписа да достигнат до юношата, затворил се в придворната работилница. Нещо повече, синът, чиято гордост била наранена, задето се видял принуден да погребе любовта си, подписал миниатюрата в ъгъла, в едно скрито според него ъгълче между стената и тревата, подстрекаван от красивата си млада мащеха и дявола. Първата подписана рисунка представлява сцена от „Хосроу и Ширин“. Вече я знаете: След сватбата на Ширин и Хосроу, Шируйе - негов син от предишната му съпруга - се влюбва в Ширин и една нощ се вмъква през прозореца и забива кинжал в гърдите на баща си, заспал до Ширин. Попадайки на тази рисунка, старият падишах усетил някакъв недостатък. Зърнал подписа, но като повечето от нас не му обърнал достатъчно внимание, почувствал само, че рисунката е несъвършена. Разтревожило го това, че с нещо се отличава от рисунките на старите майстори. Излизало, че рисунката разкрива действителна история - нещо противозаконно за една книга, - а не прочетената легенда. Това усещане направо го стъписало. Междувременно, синът миниатюрист, точно както било в рисунката му, се вмъкнал през прозореца и без да гледа баща си в разширените му от ужас очи, забил в гърдите му големия, досущ като на рисунката, кинжал.

 

 

Джим

 

          Рашидуддин3 от Казвин с удоволствие отбелязва в историческата си хроника, че най-почитаните и обичани изкуства преди двеста и петдесет години в Казвин били орнаментирането на книги, калиграфията и миниатюрната живопис. По онова време в Казвин управлявал шах, който владеел четирийсет страни от Византия, та чак до Китай (тайната на неговата мощ вероятно се криела и в огромната му любов към миниатюрата), но за голямо съжаление той си нямал наследник. За да не се разпокъсат владенията след смъртта му, шахът решил да омъжи красивата си дъщеря за някой умен миниатюрист и обявил надпревара в придворната си работилница между трима талантливи, млади, неженени миниатюристи. Според хрониката на Рашидуддин, надпреварата се състояла в следното: Кой ще изработи най-добрата рисунка. Подобно на Рашидуддин, и тримата млади майстори отлично съзнавали, че тя ще бъде приета добре само ако е в стила на старите майстори, тъй че и тримата пресъздали любимата си сцена. Красива девойка, потънала в любовна скръб е свела очи в градина, наподобяваща райската, сред кипариси и кедри, подплашени зайци и разтревожени лястовици. Без да се договарят, и тримата миниатюристи пресъздали една и съща сцена, съвсем като старите майстори, само че единият от тях, който най-много държал да бъде забелязан, скрил в притулено кътче на градината между нарцисите своя подпис, та да се знае кой е авторът на тази хубост. Но заради дързостта си, която го отдалечавала от старите майстори, на мига бил заточен в Китай. Организирали нова надпревара между останалите двама миниатюристи. Тоз път те нарисували по една дивна като поезията творба, изобразяваща прекрасна девойка, яхнала кон сред великолепна градина. Дали четката на единия трепнала, дали нарочно, знае ли човек, ала в ноздрите на белия кон на девойката с удължени като на китайка очи и изпъкнали скули се забелязало нещо необичайно: Това тутакси било възприето от бащата и дъщерята като недостатък. Миниатюристът не бил турил подписа си върху фантастичната рисунка, ала мигом се забелязвало майсторското несъвършенство в изображението на конските ноздри. „Несъвършенството е майка на стила.“ - рекъл шахът и го заточил във Византия. Докато се подготвяла сватбата на шахската дъщеря с третия талантлив миниатюрист, който рисувал без подпис и без недостатъци, досущ като старите майстори, се случило още нещо, отбелязано в обемистата хроника на Рашидуддин от Казвин: Ден преди сватбата шахската дъщеря тъжно съцерзавала рисунката на младия привлекателен майстор, за когото предстояло да се омъжи. По здрач се отбила при баща си и рекла: „В своите фантастични рисунки старите майстори изобразяват красивите девойки като китайки - едно неизменно правило, дошло от Изток. Това добре. Но влюбят ли се, те оставят върху рисунката някакъв намек, някакъв знак от своята любима във веждите, очите, устните, косите, усмивката, дори в миглите. Тези тайни несъвършенства на рисунката се превръщат в символ на любовта, в който са посветени единствено те и техните любими. Цял ден, татенце, гледах красавицата върху коня, ала така и не открих и най-малката следа от себе си. Миниатюристът наистина е голям майстор, при това е млад и привлекателен, ала не ме обича.“ Шахът веднага отменил сватбата и баща и дъщеря продължили да живеят заедно до края на дните си.

          - Според третата история - рече Кара с твърде изискан и почтителен тон, - несъвършенството прави стила. Дали стилът възниква от тайното послание върху лицето, очите, усмивката на обичаната от миниатюриста девойка?
          - Не - отвърнах му самодоволно и високомерно. - Това, което майстор-миниатюристът пренася от любимата си върху рисунката, накрая се превръща в канон, това не е несъвършенство. Защото след време всички, подражавайки на старите майстори, започват да рисуват лицата на девойките като лицето на оная красавица.
          Умълчахме се. Шумовете в съседната стая, дето шеташе хубавата ми жена, поразсеяха погълнатият от трите ми истории Кара и аз се вторачих в него.
          - Първата история показва, че стилът е в недостатъка - казах аз. - Втората, че съвършената рисунка не се нуждае от подпис. А третата обединява поуките от първата и втората истории - подписът и стилът не представляват нищо друго,  освен нахално и глупаво перчене с несъвършенството. Това е всичко.
          Доколко ли има понятие от рисуване човекът, комуто давах този урок? - помислих си и додадох:
          - Ти покрай тези истории разрба ли кой съм аз?
          Не се опитвайте да ме проумеете чрез неговия поглед, чрез неговите възприятия, нека сам да ви разкрия кой съм. Във всичко ме бива. Забавлявам се, смея се, рисувам и оцветявам като старита казвински майстори. Заявявам с усмивка: Да, най-добрият съм. И ако предчувствията ми са верни, идването на Кара трябва да е свързано с изчезването на илюминатора Финяга ефенди, но аз нямам нищо общо с това.
          Кара ме попита как съвместявам семейния живот и изкуството.
          Работя много, работя с любов. Наскоро се ожених за най-хубавото момиче в квартала. Когато не рисувам, се любим като луди. Сетне отново работя. Не казах на Кара всичко това. Отвърнах му само, че темата е безкрайна.
          - Когато четката на миниатюриста излива чудесата си върху листа, насладата не е същата, както когато проникваш в лоното на жена си. - казах аз и добавих: - Даже напротив - когато камъшът на миниатюриста прави жената щастлива, другият му камъш остава безжизнен връз листа.
          И Кара, като всеки, който завижда на талантливия миниатюрист, повярва на тия лъжи, дори се израдва.
          Каза, че би желал да види последните мои страници. Настаних го до работната си дъска сред бои, мастилници, кристални топки за лъскане на хартията, четки, пера и приспособления за изправяне на перата. Кара заразглежда двойната страница за „Сурнаме“, отразяващо тържествата за сюнета на нашия принц, а аз приседнах на червения миндер до него и усетената топлина ми припомни, че само допреди малко тук бе седяла красивата ми жена със своите изящни бедра. Докато изографисвах с камъшеното перо неволята на злочестите осъдени, изправили се пред Падишаха ни, умната ми жена държеше в ръката си моя камъш.
          Сцената, която рисувах върху двойната страница, изобразяваше освобождаването по милостта на Падишаха ни на затворените за неплатени дългове и техните семейства. Както бях виждал по време на подобни тържества, изобразих владетеля седнал в края на килима до струпаните торби със сребърни акчета, малко зад него - Главният хазинедар, също седнал, как му подава регистъра с длъжниците, който трябва да бъде прочетен; окованите във вериги осъдени длъжници, застанали пред Падишаха ни, са като измъчени страдалци - със сбърчени вежди, мрачни лица и насълзени очи; в червено и с красиви лица бях нарисувал свирачита не уд и тамбура - в съпровода на тяхната музика, преизпълнени от щастие люде редят стихове и молитви, задето Падишахът им е оказал височайшата милост и ги е освободил от затвора; за да изобразя с достатъчно въздействие огорчението и срама на длъжника, макар първоначално това да не влизаше в намеренията ми, редом с последния от осъдените нещастници погрознялата му от мъка жена в лилави одежди и красивата му дългокоса и тъжна дъщеря с червено фередже4. За да схване, че рисуването означава любов към живота, смятах да разясня на тоя смръщен Кара как разполагам върху двойната страница окованите във вериги длъжници, какъв е тайният смисъл на червеното в рисунката, как дърдорим и се кикотим с жена ми, как си позволявам онова, което старите майстори за нищо на света не са си позволявали - да оцветя в един и същи оттенък и атлазения кафтан на Падишаха ни, и кучето. В този момент обаче той изплю камъчето.
          Знам ли случайно къде може да е горкият Финяга ефенди?
          Не отвърнах: „Защо пък горкият! Нищо и никакъв подражател, който дори позлатата прави единствено за пари, глупак без всякакво вдъхновение.“ А отвърнах:
          - Не. Не знам.
          Попита дали не смятам, че някой от привържениците на ерзуремския ваиз може да е сторил нещо лошо на Финяга ефенди.
          Въздържах се да кажа, че и той е един от тях, а отговорих:
          - Не. Защо?
          Беднотията, чумата, низостта и нравственият упадък, завладели днес Истанбул, не се обясняват с друго, освен с новите грозни обичаи, отдалечаващи ни от исляма от времената на Пророк Мохамед и с проникващите сред нас франкски стилове. Това казва ваизът от Ерзурум, но враговете му се опитват да заблудят Падишаха ни, че хората му нападали текетата, в които звучи музика, и осквернявали гробовете на светците. И тъй като знаят, че не изпитвам неприязън към ерзурумския ваиз, сега съвсем деликатно подпитват: „Ти ли уби Финяга ефенди?“
          Бях разбрал, че такива слухове се носят отдавна сред миниатюристите. Кръгът на посредствените, на неодухотворените и бездарниците, охотно разпространяваше мълвата, че подлият убиец съм аз. Идеше ми да стоваря мастилницата връз черкезката чутура на малоумника Кара, задето приемаше за чиста монета клеветите на моите зложелатели.
          Кара оглеждаше работното ми помещение до най-дребни подробности, мъчейки се да запамети всичко в него - дългата ножица, купичките арсеник, съдинките за бои, отхапаната ябълка, джезвето в ъгъла на огнището, чашките за кафе, миндерите, процеждащата се през пролуките на прозореца светлина, огледалото, с което сверявах размера на страниците, минтаните5 и лежащият като грях на пода червен пояс на жена ми, изтърван от нея на излизане от стаята, когато на вратата се почука.
          Въпреки че не му разкрих своите мисли, бях предоставил на дръзкия му и агресивен поглед своите рисунки и своята обител: Зная, всички са омаяни от надменността ми, ала миниатюристът, който печелеше най-добре, а следователно - най-добрият миниатюрист - бях аз! По волята на Аллах рисунката е празненство, което разкрива на този, който умее да вижда, че целият свят е едно празненство.

 

 

1 Тук и по-нататък в книгата като подзаглавия авторът използва букви от арабската азбука, но с тяхното турско произношение. - (Бел. прев.) [горе]
2 Герой от поемите на Незами „Хосроу и Ширин“ - (Бел. прев.) [горе]
3 Рашидуддин Фазлуллах (1247-1318) - философ, историк и лекар, теоретик на мистичната теология. - (Бел. прев.) [горе]
4 Връхна женска наметка. - (Бел. прев.) [горе]
5 Минтан - къса горна дреха с права яка и ръкави. - (Бел. прев.) [горе]

 

---

 

Публикацията е предоставена от издателство „Еднорог“.

 

Издателство ``Еднорог``!

 

 

 

Електронна публикация на 22. юни 2005 г.
Публикация в кн. „Името ми е Червен“, Орхан Памук, изд. „Еднорог“, 2004 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]