Орхан Памук

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

БЯЛАТА КРЕПОСТ

 

Орхан Памук

 

Превод от турски: Розия Самуилова, редактор: Боряна Джанабетска

 

 

Първа глава

 

 

         Пътувахме от Венеция за Неапол, когато турски кораби пресякоха пътя ни. Нашите кораби бяха три, а краят на техните галери, изникващи от мъглата, не се виждаше. Страх и тревога завладяха кораба ни; разнесоха се радостните възгласи на гребците, повечето от които бяха турци и маври; изнервихме се. Носът на кораба ни, както и на другите два кораба, се извъртя на запад, към сушата, само че не с ускорението на другите кораби. Капитанът ни, уплашен, че попадне ли в плен, ще го хвърлят в тъмница, така и не заповяда безжалостно да заудрят с бичове гърбовете на гребците роби. След години често си мислех: уплахата на капитана промени целия ми живот.
          Сега обаче мисля, че ако мимолетната уплаха не бе сковала капитана, животът ми тогава действително би се променил. Мнозина смятат, че няма предначертан живот и че всяка история е низо т случайности. Но дори и привържениците на това схващане, припомняйки миналото си, приемат за неизбежни изживените през определен период от живота им случайности. Аз бях в такъв период: сега си мисля, че периодът беше такъв - най-подходящото време да начена и да приключа една история, като опитам да напиша своята книга върху една стара маса, представяйки си цветовете на турски кораби, изникващи като привидения в мъглата.
          Капитанът се обнадежди, когато забеляза как другите ни два кораба успяха да се промъкнат между турските и се изгубиха в мъглата; това му вдъхна кураж и ние да попришпорим пленниците си, но беше твърде късно; пък и размаханите бичове нямаха вече същото въздействие върху робите, окрилени от въжделената свобода. Десетина турски галери внезапно връхлетяха върху нас, прорязвайки с пъстротата си гнетящата стена на мъглата. Този път капитанът реши да влезе в бой, ала не толкова, за да надвие неприятеля, колкото за да надвие, поне така ми се стори, собствения си страх и срам; най-безмилостно взе да налага робите с бичове, заповяда им да подготвят топовете, но късно припламналият у него боен хъс бързо угасна. Намирахме се под ожесточен борден обстрел - не се ли предадяхме начаса, корабът щеше да бъде потопен и решихме да вдигнем белия флаг. Насред спокойното море, в очакване на турските кораби, аз се вмъкнах в каютата си, заподреждах вещите си, сякаш чаках гостуването на приятели, а не на враговете, които щяха изцяло да променят живота ми; отворих малкия си сандък и замислено прерових своите книги. Докато прелиствах страниците на тома, за който платих сума ти пари във Флоренция, очите ми се навлажниха; чувах долитащите отвън крясъци, тревожните стъпки и шумотевицата, но си мислех единствено, че след миг принудително ще бъда отдалечен от разтворената в ръцете ми книга, не, не мислех и за това - исках да мисля за всичко, изписано по нейните страници. Сякаш във фразите, мислите и уравненията се криеше миналото, което не желаех да изгубя; шепнешком, като при молитва, четях редовете, попаднали пред очите ми, с надеждата да гравирам в мозъка си цялата книга, така че, след като дойдат те, в паметта ми да изникват не те и не онова, което щяха да ми причинят, а багрите на моето минало, както изникват скъпите думи от наизустената с обич книга.
          Тогава бях друг човек, когото майка, годеница и приятели наричаха с друго име. От време на време още виждам насън личността, която бях тогава или каквато си въобразявам, че съм бил, и се будя, облян в пот. Човекът, припомнящ си бледите багри, илюзорните багри на несъществуващи страни, на никога неживели животни, на невероятни оръжия, плод на дълголетни фантазии, тогава бе двайсет и тригодишен - бе учил „наука и изкуство“ във Флоренция и Венеция и смяташе, че отбира достатъчно от астрономия, математика, физика и живопис; самовлюбен, естествено, усвоил голяма част от сътвореното преди него и недоволстващ от всичко; сигурен, че ще постигне далеч повече; уникален; повярвал си, че е по-талантлив и по-умен от останалите - накратко, най-нормален младеж. Тежко ми е да повярвам, че съм бил онзи младеж, който споделяше с любимата си мисли за пламенната любов, за своите планове, за света и науката, и приемаше за естествено годеницата му да се възхищава от него - това беше по времето, когато творях своето минало. Утешаваше ме обаче, че поне двама-трима търпеливо ще дочетат написаното от мен и ще проумеят, че онзи младеж не съм аз. Току-виж търпеливите мои двама-трима читатели си помислят същото, което си мисля сега аз - някой ден този младеж, забравяйки своя живот, зачетен в любимите книги, ще продължи своята история оттам, дето я е прекъснал.
          Когато моряците превзеха на абордаж кораба ни, прибрах книгите си в сандъка и се измъкнах навън. На кораба цареше същински ад. Хващаха всички наред и ги разсъбличаха до голо. Хрумна ми, възползвайки се от суматохата да се хвърля в морето, но си представих забиващите се в гърба ми стрели, осъзнах, че заловят ли ме, ще бъда убит на място, а и не знаех колко отдалечена е сушата. Отначало не ме докоснаха. Освободилите се от оковите роби мюсюлмани надаваха радостни възгласи, някои бяха се втурнали да отмъщават на налагалите ги с бичове моряци. Не след дълго ме откриха в каютата, влязоха, разграбиха вещите ми. Търсеха злато и затова преровиха сандъка ми, взеха част от книгите и всичко останало, а после, дордето преглеждах спасените от мен две-три книги, някакъв мъж ме хвана и ме отведе при един от капитаните.
          Капитанът, който, както научих по-късно, бе помюслюлманчен генуезец, се държа добронамерено с мене; разпита ме с какво се занимавам. За да не ме изпрати да брега, припряно заобяснявах, че разбирам от астрономия, че дори и нощем се ориентирам в посоките - не прояви интерес. Тогава изтъкнах, че съм лекар - разчитах на останалата у мен книга по анатомия. Подир малко доведоха мъж с откъсната ръка - казах им, че не съм хирург. Кипнаха и тъкмо да ме изпратят да греба, капитанът, забелязал книгите ми, запита дали разбирам нещо от урина и от пулс. Отвърнах утвърдително - така хем се отървах от гребането, хем спасих няколко книги.
          Ала тази привилегия ми струваше доста. Християните, накарани да гребат, моментално ме възненавидуха. Стига да можеха, като нищо биха ме претрепали в трюма, дето прекарвахме нощите, ала не смееха, понеже вече се бях посближил с турците. Нерешителният ни капитан току-що бе се споминал, набит на кол; за назидание отрязаха ушите и носовете на моряците, налагали робите с бичове, до един ги натовариха на сал и ги зарязаха в морето. Разчитайки повече на съобразителността си, отколкото на анатомическите си познания, излекувах неколцина турци - раните им заздравяваха от само себе си, но всички повярваха, че съм лекар. Дори завистливите ми противници, дето разправяха на турците, че не съм никакъв лекар, ми показваха раните си нощем в трюма.
          Навлязохме в Истанбул с пищна церемония. Наблюдавало ни дори детето-падишах. По върховете на всички мачти се развяваха щандарти, под тях бяха провесили обърнатите наопаки наши флагове, ликовете на Дева Мария и разпятията. Внезапно топове разтърсиха земята и небето. Празненството - подир години с тъга, отвращение и радост наблюдавах друго подобно от сушата - се проточи, мнозина припаднаха на слънцето. Надвечер акостирахме в Касъмпаша. Оковаха ни във вериги, за да ни отведат при падишаха и, забавлявайки се, ни подкараха по строй, като свиреха насмешливо и самодоволно с плячкосаните от нашия кораб рогове и барабани - бяха принудили войниците да навлекат наопаки ризниците си, та да изглежда смешни и жалки, около вратовете на капитаните и офицерите бяха стегнали железни халки. Стълпилите се по пътя ни хора зяпаха с възторг и любопитство. Падишахът, ние не го видяхме, си избрал пленниците, падащи му се по право. А нас ни изпратиха в Галата, в тъмницата на Садък паша.
          Тъмницата бе ужасяващо място - в подземията й гниеха в нечистотия стотици пленници. Там продължих да упражнявам новата си професия - помогнах на мнозина. Изписвах рецепти на надзирателите с болежки било в гърба, било в краката. Тъй че отново ме отделиха от другите и ми дадоха хубава килия, в която проникваше слънце. Знаех положението на останалите и се опитвах да съм благодарен на съдбата си, но една сутрин ме вдигнаха заедно с всички и ми наредиха да ида на работа. Присмяха се на обясненията ми, че съм лекар и разбирам от медицина и наука - нужни били хора да надстроят оградата в градината на пашата. Тръгнахме заранта, преди изгрев слънце, оковани във вериги, и се озовахме извън града. Цял ден събирахме камъни, а вечерта, навързани един за друг с веригите, се прибрахме в тъмницата - тогава си рекох, че Истанбул е красив град, стига човек в него да не е роб, а господар.
          Макар че аз не бях обикновен роб. Освен за гниещите в тъмницата роби, вече се грижех и за някои подучули оттук-оттам, че съм лекар. Бях принуден да заделям част от припечеленото чрез докторлъка за кехаята1 на робите и за надзирателите, които скришом ме извеждаха от тъмницата. С парите, които успявах да укрия от тях, си плащах уроците по турски. Моят ходжа2, който се грижеше за разне дребни дела на пашата, бе свестен човечец. Радваше се, че напредвам бързо в научаването на турския и казваше, че за кратко време ще се превърна в мюсюлманин. Смущаваше се винаги, когато му плащах за уроците. Давах му пари и за да ми носи храна, тъй като твърдо бях решил да се погрижа за себе си.
          През една мъглива вечер в килията ми се отби кехаята - пашата желаел да ме види. Смаях се, развълнувах се, но се приготвих начаса. Надявах се някой мой предприемчив роднина, я баща ми, я бъдещият ми тъст, да е проводил избавлението ми. Докато вървяхме в мъглата по криволичещите тесни улици, все си представях как внезапно се озоваваме пред нашия дом, или как, като след пробуждане от сън, съзирам лицата на своите близки. Представях си как са издирили начин да изпроводят посредник, как в същата тази мъгла ме качват на кораб и ме връщат в родината, но когато влязох в конака3 на пашата, разбрах - нямаше да се измъкна толкова лесно. Тук всички се движеха, стъпвайки на пръсти.
          Първо ме въведоха в някаква софа4, докато чаках, те се шмугнаха в друга стая. На малък миндер лежеше дребен, миловиден човек, завит с одеало. До него се бе изправил едър мъжага. Лежащият се оказа пашата - даде ми знак да го доближа. Заговорихме. Заразпитва ме - казах, че съм изучавал астрономия, математика и малко инженерство, но че разбирам и от медицина и съм помогнал на мнозина да оздравеят. Разпитваше ме и аз щях да продължа с разясненията си, но той ме прекъсна с думите, че щом съм научил толкова бързо турски, вероятно съм умен човек и добави - страдал от неизлечима болест, досега лекарите не откривали цяр за нея, та като чул за мене, пожелал да ме види.
          Пашата тъй заразказва за болестта си, сякаш държеше да ме убеди, че в целия свят той единствен, понеже враговете му успели чрез клеветите се да заблудят Аллах, страда от тази особена болест. Всъщност бе болен от познатата вече за нас астма. Поразпитах го най-подробно, преслушах кашлицата му, сетне се смъкнах в кухнята и с каквото намерих там, направих зелени хапове от мента; приготвих и сироп срещу кашлица. Поради страха на пашата да не бъде отровен, изпих, след като му показах цяровете, малко от сиропа и глътнах един хап. Нареди ми да се измъкна незабелязано от конака и да се прибера в тъмницата. По-късно кехаята ми обясни - пашата не искал останалите лекари да завиждат. Посетих го и на следващия ден - преслушах го и му дадох от същите цярове. Радваше се като хлапе на цветните хапове, които отброих в шепата му. Сетне, в килията, дълго се молих да оздравее. На следващия ден излезе северен вятър, лек и приятен - при такове време, рекох си, човек и да не го иска, ще се усети по-добре; не бях потърсен от никого.
          Подир месец ме викнаха в полунощ - намерих пашата здрав и читав. Голяма бе радостта ми, когато, докато кореше някакви люде, долових равномерното му дишане. Беше доволен, че ме вижда, каза ми, че е оздравял и че аз съм добър лекар. Попита ме какво искам от него. Знаех - няма да ме освободи веднага и да ме върне у дома; оплаках му се от килията и от прангите си; обясних му, че ще бъда по-полезен само ако усърдно се занимавам с медицина, с астрономия, с наука и че напълно безсмислено ме съсипват с непосилен труд. Чу ли ме, или не - не зная. Надзирателите задържаха голяма част от парите, които бе турил за мене в кесия.
          Мина, не мина седмица, и една вечер кехаята, след като се заклех, че няма да бягам, ме освободи от прангите. Пак излизах на работа, ала надзирателите сега ме закриляха. А когато подир три дни кехаята ми донесе и нови дрехи, вече бях убеден, че съм под покровителството на пашата.
          Вечер продължаваха да ме викат в разни конаци. Предписвах лекарства на одъртели пирати, сдобили се с ревматизъм, на аскерчета с болки в стомаха, пусках кръв на оплакващите се от сърбеж, от главоболие и на съвсем залинели хора. Веднъж, седмица след като бях дал сироп на заекващия син на някакъв прислужник, детето изведнъж проговори нормално и ми издекламира цяло стихотворение без запъване.
          Тъй мина зимата. Напролет разбрах, че пашата, който от месеци не бе се интересувал от мене, бил отплавал с флотилията към Бяло море. В жарките летни дни двама-трима запознати с отчаянието и гнева ми люде подметнаха, че не бива да се оплаквам от хала си, понеже печеля добри пари с докторлъка. Възрастен роб, приел исляма преди години, ме посъветва да не бягам. Те задържали винаги при себе си роба, който, както е случаят с мене, им служи и никога не му позволявали да се завърне в родината. Сторя ли като него, сиреч, приема ли исляма, ще се почувствам свободен, нищо повече от това. Реших, че вероятно ми говори тия неща, за да ме изпита, та му отвърнах, че нямам подобно намерение. Не намерение нямах, нямах смелост. Бегълците биваха залавяни тутакси. Сетне в килиите мажех с мехлем раните на смазаните от бой несретници.
         Есенес пашата се завърна с флотилията си; приветстваха падишаха с топовни салюти, опитаха се да развеселят както миналата година града, но си личеше, че този сезон не е бил толкова успешен за тях.  Докараните в тъмницата пленници бяха малко. Венецианците изгорили шест техни кораба - разбрахме го по-късно. Обзет от надеждата да науча нещичко за родината си, реших да открия начин да поговоря с пленниците; повечето обаче бяха испанци - несловоохотливи, невежи, плашливи, за друго, освен за помощ и храна, не продумваха. Вниманието ми прикова останал без ръка оптимист; той сподели с мен, че един от дедите му бил застигнат от подобна беда при сходна авантюра, ала по-после, след освобождаването си, успял с оцелялата си ръка да напише рицарски роман; вярваше, че и той като бъде свободен, ще постъпи по същия начин. В последвалите години, докато съчинявах, за да живея, своите истории, се сещах за този мъж, който копнееше да живее, за да съчинява своите истории. Скоро в тъмницата пламна зараза и, преди да отшуми, тая фатална епидемия отне живота на повече от половината роби - аз успях да се предпазя от нея благодарение на рушветите, с които подкупвах надзирателите.
          Започнаха отново да извеждат на работа оцелелите. Аз не ходех. Вечер разправяха, че стигали чак до края на Златния рог, там изпълнявали нарежданията на дърводелци, шивачи и бояджии - трябвало да изработват ръчно картонени кораби, крепости и кули. Отпосле разбрахме, че синът на пашата щял да се жени за дъщерята на великия везир; подготвяли пищна сватба.
          Една заран ме извикаха в конака на пашата. Явих се там с подозрението, че астматичните му пристъпи са се възобновили. Настаниха ме в една стая и ми наредиха да чакам, тъй като пашата бил зает. Подир време другата врата на стаята се отвори; влезе мъж с пет-шест години по-възрастен от мене - когато погледнах лицето му, изгубих и ума, и дума, бях направо уплашен!

 

 

1 Старейшина на професионална гилдия. - (Бел. прев.) [горе]
2 Думата, освен духовно лице, означава и учител. - (Бел. прев.) [горе]
3 В случая - голяма богаташка къща. - (Бел. прев.) [горе]
4 Вътрешното пространство на османските къщи е организирано около централна софа - нещо като вестибюл, дневна, откъдето се влиза в останалите стаи - (Бел. прев.) [горе]

 

---

 

Публикацията е предоставена от издателство „Еднорог“.

 

Издателство ``Еднорог``!

 

 

Електронна публикация на 26. май 2005 г.
Публикация в кн. „Бялата крепост“, Орхан Памук, изд. „Еднорог“, 2005 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]