Орхан Памук

автобиографична проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нобелисти

 

ИЗ „ИСТАНБУЛ. СПОМЕНИТЕ И ГРАДЪТ“

 

Орхан Памук

 

Превод от турски: Розия Самуилова

 

 

Из „Димът на параходите в Босфора”

 

Корица на книгата, снимка: Ednorog.com

         Димът, който бълват комините на босфорските параходи, е техният същински принос към пейзажа на Босфора. Обичах в рисунките си от Босфора да добавям този антрацитно черен дим, променящ посоката си според местоположението на кораба, според неговия вид, според босфорското течение и най-вече според вятъра. Преди да обознача с обилно натопената в боята четка въздигащия се от комините дим, трябваше окончателно да съм приключил рисунката си, тя трябваше дори да е вече поизсъхнала. Възприемах дима от комините като уникален корабен печат, какъвто е подписът ми, който, за да се изтъкна, щях да положа в края на рисунката си, в края на един окончателно оформен и завършен свят. Когато димът се разстилаше и се възнасяше от комина към облаците, изпитвах усещането, че моят свят в Истанбул почернява или че димът го захлупва. Докато бродех из крайбрежието или докато пътувах с кораб по Босфора, обичах да минавам под обемистите валма дим, изпълзели от някой друг параход, да усещам като фина паяжина върху лицето си дъждеца на неусетно разнесените от вятъра сажди, да вдъхвам мириса на изгоряло и на въглища, и да наблюдавам как бълваният залпово от пришпорваните под моста „Галата” и край него параходи дим, състоящ се от милиони миниатюрни черни „саждички”, се разстила над града.
         За да ги използвам в някоя от следващите си рисунки, аз запаметявах в ума си формите на многообразните извивки, разпилявания и чезнения на извисяващия се от комините на босфорските параходи дим, защото доста често с извисяващия се от комините на босфорските параходи дим увенчавах финала на някоя рисунка, която приключвах с вълнение, и защото нанасянето на дима върху картината неизменно ми създаваше проблеми (добавех ли повечко дим, неведнъж съм провалял картината си). Картината до такава степен ме поглъщаше в себе си, че последните развълнувано нанесени мазки ме караха да забравя напълно гледката, да забравя реалните форми на облаците от дим.
         Най-много ми допадаше „фантастичният” образ на дима при слаб вятър – след като се извисеше приблизително под ъгъл от 45 градуса, димът, без да се разпилява, застиваше в изящна линия, обозначаваща курса на поелия по Босфора параход. Антрацитно черният, но изящен дим, който някой чакащ на пристана кораб разстила в ден на безветрие, си има своето тъжно лице, подобно на изтънелия димец, заизнизвал се от коминчето на бедняшка къща. Обичам формите, наподобяващи арабските букви, които, очертавайки всевъзможни криволици, понеже параходът или вятърът са сменили посоката си, изписва над Босфора изпълзяващият от комина дим. Тази игрива и случайна форма, която димът на парахода от Градските линии прокарва в босфорския пейзаж, ме тревожеше, понеже бе основният елемент, подчертаващ тъгата и на пейзажа, и на рисунката. Най-рядко срещаната гледка бе тази: в ден на пълно безветрие по Босфора се изнизва изпускащият от комина си плътен, тъмен дим кораб, който оставя подире си застиналата за известно време и съставена от всичките тия извивки диря от едно тъжно пътуване по небето. Харесваше ми как черният гъст дим и ниските застрашителни облаци се сливат на хоризонта като в платната на Търнър. И аз наново, едва приключил поредната си работа, започвах да рисувам, опитвайки се да си припомня формата на димния облак или пък, ако корабите бяха повече, да си припомня облачния дим от пейзажите на импресионистите Моне, Сисле и Писаро, синкавия облак от „Гарата Сен-Лазар” на Моне или веселите като сладоледени топки облаци на Дюфи, принадлежащ на различен от импресионизма свят.
         Харесвам Флобер, понеже като описва в началото на романа си „Възпитание на чувствата” параходния дим, насочва вниманието ми към неговата форма, от която се възползвах, за да доизградя рисунките си (и не само поради тая причина). Този преход към друг сюжет, към друга тема, който направих с това изречение, в традиционната османска музика се нарича „ара таксим” и се изпълнява соло. В същото време обаче думата „таксим” има и смисъл на място, което отделя, разпределя, разделя на две водата, в случая – посредством водната разпределителна база, построена десет години преди стъпването на Нервал върху равнината, отдето се е забавлявал да наблюдава пейзажа, търговците и гробищата, мястото, което истанбулчани доста по-късно взели да наричат „Таксим”. Мястото, в чиито околности прекарах живота си, все още се нарича така. През него обаче, доста преди да го нарекат „Таксим”, са минавали и Нервал, и Флобер.

 

 

 

 

 

Издателство ``Еднорог``!

Електронна публикация на 20. юни 2013 г.
Публикация в кн. „Истанбул. Спомените и градът“, Орхан Памук, Изд. „Еднорог“, 2007 г., пр. Розия Самуилова
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]