Орхан Памук

проза, есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

ПРЕДИ ВРЕМЕ ТУК*

 

Орхан Памук

 

Превод от турски: Кадрие Джесур

 

 

         Един ден, вървейки замислен, уморен и грохнал, минах по един път. Не съм търсил това място, вървях като всеки, който се прибира у дома и желае, чака пътят и улиците да свършат миг по-скоро. Вървейки, вървейки, потънал в мислите си, изведнъж повдигнах глава и съзрях пътеката, просната пред мен, гледката с дървета, сред дърветата един покрив; видях това сладко лъкатушене на пътеката, тези късокраки храсти, рано окапалите есенни листа.
         Бях толкова приятно впечатлен от видяното, че спрях насред пътя. Пред мен се виждаха следите от гумите на отминал велосипед. Под кипариса пред мене бе сенчесто и тъмно. Дърветата отляво, плавното завиване на пътя, ясното небе, и всичко това в цялост! Какъв хубав път е това тук!
         Сякаш имах спомен за нещо хубаво, което съм изживял тук преди време. А в действителност минавах за първи път оттук. Защо всичко тук ми изглеждаше толкова хубаво? Тази гледка сякаш бе моето място, към което отдавна съм се стремял. Колко дълго бях мислил за него, за сладкото лъкатушене на пътя малко по нататък, за уединеността сред дърветата, за приятната емоция от срещата с тази гледка! Толкова дълго бях мислил за всичко това, че гледката, която сега срещам ми се стори спомен, все едно че съм я видял, без да я забележа, но фиксирал сред другите и сега изплува.
         От друга страна категорично знаех: по този път аз минавах за първи път. Даже бях абсолютно наясно, че нямах нито нагласа, нито нужда да се върна отново тук, да обърна специално внимание на тази пътека. Това място бе просто преходно. Като всички бях с нагласата да го забравя. За миг даже не се бях наканил да се спра толкова задълго. Имах други цели.
         И така, макар и крайно удивен от красотата на гледката, продължих по пътя си. Поисках да забравя видяното. Обаче не успях, не можех да забравя видяното там...
         Известно време след като се върнах към многолюдието на града, и се впуснах във всекидневните си ангажименти и грижи, това място, пътят, видяното, което много ми беше харесало а желаех да забравя ме навести като мил спомен. Този път наистина бе изживяно, бе истински спомен. Бях минавал от там, бях го обикнал, но жалко, бях си тръгнал твърде бързо. Мястото, на което бях обърнал гръб сега идеше с лице към мене. Онова, което си спомнях вече бе част от мен, миналото ми.
         Но защо се привързах така? Защото беше прекрасно, затуй; минавайки от там, мигом, без изобщо да се замисля, с очите и душата си бях възприел тази красота. В това не се съмнявах ни най-малко. Може би точно затова да съм се стреснал, от красотата, и да съм се забързал. Онова, което бях загърбил и избягал, понастящем идеше право към мен в следните форми и състояния:

 

         1. Когато съм сред много хора; по време на обеди или вечери в компания; когато безцелно си говорим с приятели и познати; когато съм се ядосал за нещо незначително - изведнъж пръква споменът и аз започвам дълго дълго да си мисля за простряната пътека, за кипарисите и чинарите, за оня тайнствен покрив, за окапалите по земята листа... Оказва се много трудно да се отърва от тази гледка, от мисълта си за нея.
         2. Нощем, когато съм се събудил от гръмотевиците и гласа на бурята; когато метеороложката по телевизията дава прогнозата за следващия ден; изведнъж си представям как там вали обилно, издигат се бури, чуват се гръмотевици и тук таме падат светкавици. Представям си колко красиво би било това състояние на бистрата гледка, която аз бях видял там- сега възбудена и разпалена от бурята: небето и земята се сливат, чинарът, който бе така безмълвен, сега се огъва и клати, шуми и той бурно. Струваше ми се, че бидейки далеч от там, животът се обезсмисля и аз си губя времето напразно.
         3. Ако се върна там, в онази точка на пътя и се спра по средата му и погледна от мястото дето съзрях тази гледка; ако не продължа нататък и изчакам - животът ми щеше да следва друг ход и по съвсем друг начин. Как щеше да стане това? Не зная. Струва ми се, че след известно време пак щях да продължа да вървя обаче инстиктивно знам, че тогава пътят щеше да ме отведе на съвсем друго място. Знам, че на това друго място щях да имам един съвсем друг живот.

 

 

 

---

 

* Из книгата на Орхан Памук „Другите цветове“, издателство „ILETISHIM“

Електронна публикация на 17. април 2007 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]