В ложата нахлува вълна от парфюма Адикт Диор, а след това и самата мадам Маркезина Андросович Лемпицка. Гримирана е с „умна” пудра, която уеднаквява блясъка на мазните и сухите части на лицето, и е с рокля, произведена от „Философи”. Спектакълът всеки момент ще започне. Представя се операта на Мусоргски „Борис Годунов”. Мадам Лемпицка разсеяно сяда, поглежда програмата и се зачита:            Драмата на Пушкин „Борис Годунов” е написана през 1825 година според историческите сведения, намерени у Карамзин и „История на Петър Велики”, публикувана анонимно през 1772 година във Венеция. Нейна тема е управлението на руския цар Борис Годунов през XVII век, който се възкачва на престола, след като убива малолетния царски син Дмитрий. Самозванецът Гришка Отрепиев детронира Годунов, като се представя за престолонаследника Дмитрий, когото уж Бог спасил от убиеца. Идвайки на руския престол, самозванецът се жени за полската херцогиня Марина Мнишек Сендомирска.          При прегледа на драмата руският цар Николай I, който поема покровителството над творбите на поета след завръщането му от изгнание, предлага на автора да я преработи в проза и поставя въпроса, дали това е комедия, или трагедия. Поетът не се съгласява да я преработи и драмата му е забранена.          През 1868 година въз основа на драмата на Пушкин руският композитор Модест Мусоргски композира операта „Борис Годунов”…            В този момент в залата става тъмно и започва прологът на манастирските гробища. Лемпицка с тревога очаква появяването на сцената на своя любовник Дистели, който тази вечер изпълнява главната роля. По време на представлението тя загрижено наблюдава как, докато пее, той изпълнява някакви магически действия, как тайно целува нокътя на палеца си и как държи копчето на позлатената си мантия. Пее на италиански. Чувства с кожата си колко му завиждат и колко го мразят съперниците му в операта. Умее точно да различи цветовете на различните омрази и с ужас си мисли, че от омразата не може да се избяга, както от вода в обувката.          След представлението и след многократните извиквания на певеца на сцената тя забелязва, че Дистели не се появява пред зрителите, и отива да го види в гримьорната. Тя представлява разкошна стая с огледало пред собствената му бронзова статуя в ролята на Фалстаф, канапе в стил „Рекамие”, на което се излежава хрътката, и огромна баня в кобалтов цвят със салон „Луи XVI” пред ваната. Видимо уморен и отпуснат в креслото, Дистели държи на масата пред себе си чаша уиски „Чивас регал” и чаша шампанско „Моет”. Съблякъл е до кръста царските одежди на Борис Годунов и дотам вече е навлякъл всекидневните си дрехи.          Мадам Лемпицка връхлита в стаята, хрътката скача, изправя се на задните си крака и я целува по устата. Тя е с една глава по-висока от нея. Лемпицка крещи:          - Престани, Тамазаре, престани! – сръбва глътка уиски, сяда в скута на Дистели и, целувайки го, излива уискито в устата му.          - Беше блестящ – шепне тя, - но недей да седиш така полуоблечен. Дяволът предпочита да нападне човека, когато го свари на границата.          - На каква граница? – разсеяно отговаря Дистели.          - Все едно на каква: на границата между светлината и тъмнината, на границата между деня и нощта, с единия крак в чуждото, с другия в своето… Имаш уморен вид… Толкова ли е трудно да се пее?          - Въпросът не е в пеенето. Не обичам тази роля. Освен това снощи спах лошо, а преди няколко вечери искаха да ме оберат. Влязоха с взлом в жилището ми.          - Съобщи ли на съответните органи?          - Не.          - Не? Как така?          - Споразумях се.          - За Бога, как си могъл да се споразумееш с крадец?          - Може би не е крадец. Може би е искал само да има нещо мое. В замяна ми даде един телефонен номер, номера на един продавач на бъдеще.          - И ти възнамеряваш да се обадиш на този шарлатанин, така ли?          - Защо се интересуваш?          - Защото изглеждаш по-зле от всякога.          - Това е от нощните кошмари. Сънувам вече два пъти едно след друго Пушкин.          - Аз щях да сънувам Пушкин, ако се занимавах толкова дълго с Мусоргски, Борис Годунов и шутовете на Пушкин… Зарежи ги, отпусни се, а аз ще те поглезя малко.          И Лемпицка взе да ближе един по един пръстите на Дистели. Приключи с едната ръка и преди да мине на другата, попита:          - А какво сънува? Казват, че когато един сън се разкаже, отровата му отива у човека, на когото се разказва. Разкажи ми го. Кажи ни част от съня си и двамата с твоята борзая ще си поделим отровата…          - Сънувах някаква стая, до прозореца стоеше дребен, черен, къдрокос човек. Щом се озовах там, знаех, че това е Пушкин. И че всички го наричат Александър Сергеевич. Гледаше виелицата навън и мислеше на руски.          - Но ти не знаеш руски.          - Не зная нито дума, но в съня си разбирах всичко, каквото той мислеше, а той мислеше в стихове, в звучни хореи с ударена всяка първа сричка. Постоянно мислеше за демоните. Как се движат като снежинки…          На това място мадам Лемпицка го прекъсва:          - Аз зная тези стихове наизуст: В небосвода се разпръсват бесовете – рой след рой, и сърцето ми разкъсват с жални викове и вой… *          - Откъде ги знаеш?          - Зная ги. Достоевски ги е използвал като мото на романа си „Бесове”… И какво става после?          - Отначало сънят беше мътен, сякаш се случваше под вода. После лека-полека се избистри и взе да става все по-ясен и по-ясен. Така забелязах, че в прозореца имаше друг, по-малък прозорец, който се нарича форточка, и Пушкин го отвори. В стаята нахлу сняг.          „Как да накараш някой от тези демони и зли духове да влезе в стаята? – казваше Пушкин в съня ми. – Как да го познаеш, ако влезе? Как да го накараш да отговори на въпросите ти? Какво всъщност е дяволът? Дяволът яде като хората, но не може нищо да смели. Това е, защото единствено дяволът не участва в общата обмяна на веществата в света… Ако изпие чаша червено токайско вино, вместо урина ще изхвърли пак червено токайско.”          - Пфу! – забелязва мадам Лемпицка, а хрътката, смятайки, че това се отнася за нея, лениво слиза от дивана и ляга на килима. – И всичко това го разбра насън, така ли? – пита мадам Лемпицка.          - Да. Но тук сънят ми се прекъсва, а после продължава в една от следващите нощи и става все по-страшен и по-страшен.          - Защо? – намесва се Лемпицка. – Какво му е страшното?          - Страшното е, че в съня ми на дивана до Пушкин спи огромна бяла хрътка със златна глава и аз стъпвам на пръсти от страх да не я събудя, защото, ако се събуди, зная го със сигурност в съня си, ще разкъса някого… В това време Пушкин непрекъснато мисли как да повика дявола. Ужас!          - Защо толкова те притесняват сънищата за Пушкин? Толкова ли е важно това?          - Защото той търси дявола, за да му постави въпроса, който измъчва и мен: кога и как ще умра. Може би отговорът на демона ще се отнася и за мен и затова сънувам този сън…          - Но, миличък, това са просто стихове.          - Какви стихове? – пита пресипнало Дистели.          - Пушкин има едно стихотворение „Воплите на странника”, в което задава такива въпроси. Кога и къде, в кой трап ще свърши животът му. Съвсем незначително стихотворение и точно затова го зная. Във Виена дружах с деца на руски емигранти и с Ервин (с когото тогава бях близка до кръста) и Дитер (с когото тогава бях близка от кръста надолу) преведохме това стихотворение на немски и го дадохме (уж е стихотворение на немския поет Лизи) на дъщерята на един руски белогвардеец, която беше гъска. Накарахме я да преведе стиховете на руски, като й обещахме, че Дитер ще публикува превода в печата… Беше истински цирк… А ти, миличък, приемаш всичко твърде сериозно.          - Така си мислиш, защото не знаеш всичко. Има нещо още по-страшно.          - И какво е то?          - Страшното е, че този сън аз го купих.          - Купуваш собствените си сънища? Не разбирам как е възможно това.          - Този сън не трябваше да го сънувам сега. Трябваше да го сънувам след три седмици. А аз платих да го сънувам още миналата нощ, т.е. предварително.          - Какво говориш, миличък? Я ме погледни, очите са като уискито, в тях винаги има малко истина на дъното… Да видим… Знаеш ли какво: аз мисля, че ти редовно ходиш при онзи продавач на бъдеще, при онзи шарлатанин, който продава петък за вторник. И криеш това. Признай си, че си се обаждал на телефонния номер, който ти е дал крадецът?          - И какво, ако ходя?          - Ако ходиш, ще идвам и аз с теб. Нека да видя какво точно иска от теб. Да не би да е някаква жена?          - Не е. Но трябва да бъда сам. Това е едно от условията.          - Едно от условията ли? Значи има и други условия. Ами той значи те изнудва! И сигурно иска пари. Само не ми казвай, че ти е продал съня ти, че си бил толкова глупав да му платиш за това! Утре ще отидем заедно. Искам да го видя и аз.          - Можем да отидем утре заедно, но в болницата. Имам определен час в Раковото отделение. Трябва да си прегледам гърлото.          - В Раковото? – изкрещява мадам Лемпицка и се взира ужасена в Дистели. Опитва се да проникне в тайната, която се крие зад тази страшна истина.          Тя знае, че тайната е винаги по-стара от истината.         ---     * Превод Петър Велчев – Б. пр.   Романът излезе на български език в началото на месец декември с марката на Издателство „Колибри“         Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!