Милорад Павич

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Пейзаж, рисуван с чай“

 

Милорад Павич

 

Превела от сръбски: Русанка Ляпова

 

Из Книга първа

 

МАЛЪК НОЩЕН РОМАН

 

 

1.

Корица на книгата, снимка: Altera-bg.com

         Краищата на мустаците си носеха сплетени като бич. Не се смееха поколения наред и бръчките бележеха годините само в горната част на лицата им. Старееха от мисъл, не от радост. Знаеха, че юдеите ги наричат идумеи; те самите наричаха себе си „сол“. Много време трябва на човек, за да изяде шепа сол – мислеха си те, и бяха търпеливи. Носеха два знака: знака на агнеца и знака на рибата. На агнеца даваха питки, замесени със сълзи, а на рибата – пръстен от тесто, защото тя е невяста на душата. Трябваше да мине много време – четири-пет поколения, докато един от тях изрече:
         – Най-много обичам дърво, което говори; само то дава два вида плод и само на него може да се различи тишината от мълчанието. Защото човекът със сърце, изпълнено с мълчание, е много по-различен от човека със сърце, изпълнено с тишина...
         Мъжът, който каза това, бе от Антиохия и умря, несварил да затвори уста в устата на един звяр, без страх и омраза заедно със своя съплеменник Игнятий, в Рим през 107 година. И както в пшениченото зърно не е видно онова, което е записано в него, а там е записано какъв ще е класът, какво ще е стъблото и колко нови зърна ще даде то, така и в неговите думи не можеше да се отгатне нищо отнапред, ала в тях вече се съдържаше всичко.
         Краткият сън, когато ги споходеше, бе за тях истинско спасение от ужаса, в който бяха принудени да живеят. Но дори и в сънищата ги нападаха страшилища, зверове с петнисти муцуни, с пъпове вместо очи, и те като удавници, стремящи се към сушата, се мъчеха да се докопат до реалността, макар че талазите на сънищата ги завличаха във водовъртежите си. Така разпънати между тези два кошмара, гонени от яве на сън и от сън на яве, телата им бяха единствената връзка между двата вида ужас. Те бяха пощата. И не знаеха, че сънищата им, както и едиктите на Септимий Север, Максим Деций Тракийски и на Валерий, ги караха да се скрият под дървото от онези думи. За да не ги приковават на кръст или на вятърни мелници, за да не ги хвърлят на дивите зверове или да строшат главите им между тежките тъмнични порти, за да не ги карат да хранят мурените във водоскоците със собствените си пръсти, уши и очи, те бягаха в пустините.
         Пръснаха се по земите без пътища в Сирия, Месопотамия и Египет, криеха се из гробниците, в пирамидите и развалините на някогашните крепости, носеха дългите си коси, пъхнати под мишниците и вързани на гърдите, за да ги топлят нощем. Отбиваха се в планините на горна Тиваида, между Нил и Червено море, където живеят двойнодишащи риби – ловци на птици, говореха коптски, еврейски, гръцки, латински, грузински и сирийски или мълчаха на някой от тези езици, устремени непрестанно и несъзнателно към дървото от онези думи, както житеното зърно се стреми да покълне. И тогава стигнаха в Синай. И най-накрая разбраха значението на думите:
         – Човекът със сърце, изпълнено с мълчание, е много по- различен от човека със сърце, изпълнено с тишина....
         Щом това стана, щом първият пустинник приседна в сянката си и отпи от първата роса, рибата и агнецът се разделиха. Необратимо и за цялото време, което им бе отредено, те започнаха да се делят на две касти. На едни, които са свързани със слънцето, и на други, които са свързани с водата, на тези с агнеца и на онези с рибата, на едните с тишината и на другите с мълчанието в сърцето...
         Първите тук, на Синай се обединиха в братства и започнаха да водят живот в общежития и по гръцкото название koinos bios (съвместен живот) се нарекоха киновити, общинници. Другите (онези под знака на рибата) се назоваха идиоритмици, самотници или отшелници, защото всеки от тях имаше свой собствен покрив, собствен начин и ритъм на живот и откъснат от другите, прекарваше дните си в пълна самота – плитка, но непробиваема. Тези два соя – общинници и отшелници, хвърляха сянката си надалеч през пространството и времето. Защото не съществува рязка граница между миналото, което расте и се храни с настоящето, и бъдещето, което, съдейки по всичко, не е неизчерпаемо и непрестанно, а намалява някъде и отзвучава с ударите на сърцето.
         Когато бяха на път, отшелниците винаги си носеха собствена паница под капата, чужд език в устата и сърп в пояса, защото тръгваха поотделно. Общинниците, напротив, винаги се движеха на групи, носеха котлето на смени, имаха общ език зад зъбите и нож в пояса. Но в началото те пътуваха по-скоро във времето, отколкото в пространството. В това пътуване през времето отшелниците пренесоха от самотническия си живот камъка на мълчанието, а общинниците от братствата със съвместния живот – камъка на тишината. Теза два камъка бяха носени отделно и тишината на едните не се чуваше в мълчанието на другите.
         Защото идиоритмиците мълчат всеки за себе си, а общинниците отхранват обща тишина. Отшелниците обработват мълчанието като житна нива, орат я, разчистват пространството є, удължават браздите, поливат житото да изкласи, да порасне колкото може по-нависоко, защото с мълчание можеш да стигнеш до Бога, не можеш с глас, колкото и да крещиш... А общинниците отглеждат тишината си, ала не я устремяват към Бога, а я изпречват като защитна стена пред онази част от света, която не им принадлежи и която тепърва трябва да завладеят; ограждат се и се опасват с тишина и се бранят с нея или я пускат като ловджийска хрътка след дивеч. И знаят, че има добри и лоши ловджийски хрътки...

 

         „Всичко наоколо е едно голямо нещастие, в което плуваме като риба във вода“ – мислеше си неуспелият архитект Атанасие Свилар, който навлизаше в четиридесетата година от живота си като в нечия чужда пот.
         В Белград, където учеше архитектура с випуска от 50-а до 56-а година, откри, че двете му устни имат различно предназначение: горната усещаше горещото, а долната киселото; изучаваше математика при професор Радивое Кашанин и носеше плетена шапка със свирка на върха, слушаше лекции по бетон при професор Маринкович и едновременно с това се научи да разпознава жените, които най-много обичат мустаци за вечеря. Запомниха го с бурната и необикновена защита на дипломната му работа, която раздели факултета на две. Още като студент бе забелязал, че едно от решаващите качества на великите писатели е мълчанието за някои важни неща. И го приложи в своята област: неизползваното пространство както премълчаната дума в едно литературно произведение имаше своя форма, празнотата имаше свой облик и значение, също толкова решаващо и плодоносно както пространството, запълнено с градеж. Красотата на празнотата го вдъхновяваше за красотата на застроената част от сградата и това се забелязваше и присъстваше неизменно в проектите му. Увличащ се от теорията на множествата, от механиката на флуидите и най-вече от акустиката на затвореното пространство, по мнението на специалистите той се изгради и си остана един блестящ архитект. С него нямаше шега, знаеше се, че ако потрябва, Свилар ще пренесе през водата огън в устата си. Помнеха се проектите му за застрояване на крайбрежния пояс на града, които се базираха на схващането, че реката е по-старо обиталище от града край нея. Прозорците на неговите сгради се отваряха винаги като бойници, от целта към окото, а не обратно, както се прави обикновено: от къщата, пък както дойде. Смяташе, че чувството за хумор в архитектурата е като солта за хляба, че трябва да има по една врата за всеки сезон, дневен и нощен под, защото нощем звукът се движи надолу по- бързо отколкото нагоре; че когато се вдига покрив, трябва да се има предвид не само слънцето, но и луната, защото добър е само онзи покрив, под който яйцата на птиците не се развалят. Косата му беше като сено, а сънят му бе толкова бърз и твърд, че можеше да счупи чаша. Лявото му око старееше по-бързо от дясното и той сложи очила, за да завърши хотела за бекяри и чертежите за една художествена галерия, която макар да бе обявена на републиканския конкурс за най-икономичното решение, никога не бе построена. Впрочем на проектите на Свилар нещо не им вървеше. Натикани по долапите в дома му или натъпкани между една двойна врата, те събираха паяжини с години.
         – Сгради без сенки – ги наричаше синът му.
         – Той проектира и пресмята тук, а къщите му никнат на оня свят! – одумваха го връстниците му, чиито лица постепенно се пълнеха с мрак.
         – Разбирам да имах думи колкото овце в кошарата, та никой да не ме иска – шегуваше се Свилар, – а така, нищо не разбирам!
         Но дяволът си нямаше работа. Въпреки професионализма си, неоспорван от никого, въпреки неистовата си работоспособност, която съсипваше дрехите и косата му, Атанасие Свилар все не успяваше да си намери работа по специалността. А капките време не са като дъждовни капки, тях не можеш да избършеш от лицето си с ръкав. Те си остават там завинаги.
         Както няма човек, който да има само едно око със сълзи.
         За Свилар бе безспорно още нещо. Много рано, още щом устата му стана груба и мъжка, достатъчно широка, за да улови в нея сълза, той си навлече сенна хрема. Оттогава всяка пролет тя го връхлиташе отново.

 

---

 

 

Романът излезе на български език с марката на издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“

 

 

Издателство ``Алтера``!

 

Книгата можете да закупите от книжарница „Български книжици“

Електронна публикация на 15. януари 2010 г.
Публикация в кн. „Пейзаж, рисуван с чай“, Милорад Павич, Изд. „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“, С., 2009, Пр. Русанка Ляпова

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]