Не трябва да правим от истината литература, а от литературата – истина“. Тези думи на Милорад Павич, послужили като мото на настоящия сборник с разкази, дават най-точна представа за мощната енергия на неговото въображение, способно да преоткрива и прекроява цели светове. Редица от включените разкази са емблематични за автора, други представляват синтез на идеи, разгърнати в сложната структура на неговите романи, трети дават нов поглед към вече познати образи, топоси и теми, защото Павич не търпи ограничения в постмодернистичната свобода, с която борави с литературния, историческия и житейския материал. В неговите текстове се преплитат сънища, натрапчиви мисли, истории, легенди и цитати, за да създадат един неповторим свят, където границите между въображение и реалност, насладата от четенето и насладата от живеенето непрекъснато се губят, така че подбраните тук разкази предоставят на многобройните му почитатели и ценители своеобразна карта на търсенията, любимите места, сенчестите мисли и светли открития на един от най-известните сръбски писатели на ХХ век.

         Жени, майки или съпруги, от вас много често се иска да намирате различни неща. Спомням си още от детството.
         Никога в живота си не успях да открия и една-едничка вещ, която родителите или лелите ми са поискали да намеря. И до днес не обичам да търся. А какво ли не искаха от мен. Червената шапка от средното чекмедже на шкафа в зелената стая, къщата на колегата на баща ми на долната улица, първата зад ъгъла, цедката за домати в кухнята, папката с белезникави корици с броевете на списание „ГОНГ“ (Гласник општенародне гимнастике), Зага – мургавата колежка на майка ми, пристигаща на гарата с вечерния влак от Зайчар, зелената писалка на чичо ми, вързана с виолетова връв и пъхната някъде в бюрото на първия етаж, чифлика край Панчево, където ме чакаше вуйчо на велосипеда си, дюкяна до бръснарницата на улица „Войвода Степа“, чашата с короната, подарена ни от леля Мицика по време на бомбардировките… Тези и безброй други неща, включително запалки и книги (с изключение на подредените собственоръчно от мен на полиците), никога не успях да намеря – всички те си останаха завинаги неоткрити. Цяла една вселена от ненамерени вещи кръжеше около детството ми и ме изстреля в живота, сподирян безмилостно от недоволството на околните. Дори и днес понякога сънувам, че търся нещо и не мога да го открия.
         Не знам всъщност какво търся в съня си, нито къде би могло да бъде, нито как изглежда, но трябва на всяка цена да го намеря. И притеснен, че няма да разпозная търсената вещ, обзема ме ужас.
         Сънувам например къщата на родителите ми във „Вождовац“. Отключил съм вратата, влязъл съм вътре и обикалям сам из стаите, но някак не успявам да се ориентирам вътре.
         На дървената маса в някогашната сушилня заварвам остатъци от храна. Някой е зобвал грозде с хляб и го е поливал с ракия от малка чашка. Става ми ясно, че освен мен вкъщи има и друг човек. Щом го осъзнавам, ме побиват тръпки и решавам да изляза навън. В същото време руква дъжд. Шумът на дъжда, отекващ из къщата на родителите, не се забравя никога, но може и да въздейства призрачно както сега. Търся ключовете за входната врата, но не мога да ги намеря. Сещам се, че на влизане съм ги пуснал някъде и съм ги забравил. След дълго ровене из непознати чекмеджета и долапи, отново усещам, че в тънещата в полумрак къща има някой. Вместо на ключовете попадам на мириса на плодова ракия. Опитвам се да открия къде е и кой е натрапникът, дори се провиквам:
         – Хей! Има ли някой тук?
         От звука на гласа кръвта ми се смразява, защото ми показва, че още с влизането си съм наясно, че къщата е изоставена.
         Леко паникьосан от тъмнината, която постепенно изпълва помещението, решавам да си тръгна и без ключовете, просто няма да заключа. Докато затварям входната врата на сградата, забелязвам, че тя е с формата на едноредно мъжко сако и че от външната страна, от средния илик стърчат ключовете.
         В същия миг зървам в коридора някакъв призрак. За мое смайване, тъй като съм очаквал да открия мъж, там стои жена. Паникьосан от страх, трясвам вратата с формата на сако и жената остава вътре. Хвърлям в движение още един поглед и разпознавам сакото. Това е жълтият ми блейзър на тъмни карета, онзи от 1971 година… Отдавна забутан някъде. Връщам се и заключвам къщата, тоест сакото си. И жената в него.

         Сънувам, че съм в някаква църква, цялата във фрески и икони. В момента няма служба, цари полумрак и с мен вътре има още някой, но не мога точно да определя кой е.
         Не го виждам добре. От време на време през открехнатата врата в църквата влизат хора, за които знам, че са свързани с мен по някакъв начин – или са мои приятели, или спътници, или най-вероятно църковни служители. Те донасят от някъде отвън вино и вода и започват да поят светците и светиците по фреските и иконите. На моменти чувам и гласовете на някакви други посетители, които са отвън, може би в двора на манастира или пред портата на църквата, или най-вероятно на площада пред храма, и стоят там на групички. Всъщност нямам представа къде се намира църквата и какво има пред нея. От време на време онези другите също влизат вътре, но с празни ръце и току изнасят нещо навън, с което, доколкото разбирам в съня си, хранят демоните, събрани пред храма.
         В един миг забелязвам, че моите спътници и другари са спрели да се появяват в църквата и решавам, че са ги задържали онези другите пред портите, които не им дават да влязат и да продължат да поят иконите. Опитвам се да изляза пред вратата и да видя какво става, но не успявам и затова се провиквам:
         – Какво става там?
         В отговор непознатият, който е зад мен в храма, ми се сопва:
         – Я не викай!
         Точно тогава се пробуждам и в мига на събуждането ме осеняват две прозрения:
         1. разбирам, че мъжът в храма има връзка с онези, които хранеха демоните, както и с другите, които пояха иконите;
         2. осъзнавам, че не можех да изляза от храма, защото това всъщност беше устата ми.

---

Сборникът с разкази на Милорад Павич „Вратите на съня“ предстои да излезе на 2-ри юли 2012 г. с марката на Издателство „Колибри“ и ще може да бъде закупен с голяма отстъпка от www.colibri.bg !

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от разказа!