Езра Паунд

поезия, есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

ТОЗИ МЛАД ЧОВЕК УМЕЕ ДА ПИШЕ СТИХОВЕ!

 

Езра Паунд

 

Превод от английски: Огнян Стамболиев

 

 

ЕЗРА ПАУНД ЗА Т. С. ЕЛИЪТ

 

    "Не съм срещал книга, в която писателят, като
    описва мечтите, стремежите, любовите и лудостите
    на своите съвременници - да не говори за себе си."
             Реми дьо Гурмон

         Тези думи написал френският критик и белетрист Реми дьо Гурмон /1858-1915/, като размишлявал над "Мадам Бовари" и останалите прозаични опуси на Гюстав Флобер.
         Мисля, че лесно можем да се убедим в истинността на това твърдение, особено ако имаме предвид прозата. Но валидно ли е то за поезията? Сънищата и мечтите допускат множество различни интерпретации. За почтената публика смисълът на поетическото творчество се свежда единствено до тези задачи, но Реми дьо Гурмон стриктно съблюдава пропорциите. Полетът на въображението трябва да се съпътства от точни детайли, само в този случай на поета може да се повярва.
         Няколкото стихотворения, предложени на вниманието ни от мистър Елиът, може, без всякакъв риск, да се сравнят с което и да е произведение от френската, английската или американската литератури, появили се след смъртта на поета- символист Жюл Лафорг, познат като един от големите експериментатори в областта на свободния стих. Читателят не би открил нищо по-добро и може да се счита за щастлив - дори ако неговото откритие притежава само половината от съответстващите достойнства.
         Обикновено английските и американските писатели не са готови да сравняват своите опуси със съчиненията на колегите си от Франция. Споменете му за това и англичанинът веднага ще ви отговори, че никога не си е помислял подобно нещо! Американецът пък ще ви отвърне, че "ще престанете да бъдете истински американец, ако много се интересувате от Европа" и това ще бъде един от неговите най-неприятни упреци. И в крайна сметка излиза, че да четеш своите съвременници е безкрайно трудна работа. Уморяваш се от автори, които ти дават надежди...
         Мистър Елиът пише за съвременността и аз бих искал да обърна внимание на читателя върху многостранността на неговите описания. Той не се ограничава в каноните на жанра, а също и в начина, по който изобразява обществото:

    "Четири восъчни свещи и полумрак.
    Четири кръгчета светлинка.
    Как ми напомня всичко това
    За мрачния саркофаг на Жулиета."

         В тези прости елизабетински стихове има някаква реторика. Аз нямам нагласата на френски критици да съчинявам книги за книгите - за това не искам да обсъждам подробно двата типа метафори на мистър Елиът: напълно недостижими, винаги уместни. Само с един ироничен намек те рисуват конкретен образ. Цитат от три думи може да обхване цялата ситуация, да фиксира основните черти на персонажа. Да бъде постоянно активен, да съчетава трудно уловимия детайл с внезапно появилото се клише. Но в този маниер се крие и сериозна опасност. Този метод е подходящ може би единствено за самия мистър Елиът. Той е в състояние да фиксира във вид на формула дори и най-миниатюрния фрагмент от него. Но ако бъде използван от бездарни подражатели, резултатът, разбира се, ще бъде плачевен.
         Искам да кажа сега, че творчеството на мистър Елиът ме вълнува повече, отколкото съчиненията на всеки друг съвременен поет, пишещ на английски. Всъщност най- интересните стихове от викторианска Англия са в сборника на Робърт Браунинг "Мъжете и жените". И ако това твърдение ви се струва прекалено категорично, все пак, аз бих твърдял, че тъкмо такава художествена форма е била най-подходящата през този период и че тъкмо тези стихотворения, повече от всички други, се отличават по съдържанието си. В стиховете на Браунинг откриваме известна разсъдливост, а също и суховатост, което, без съмнение, отслабва до известна степен напрежението в тях. След него този жанр като че ли нямаше достоен продължител и ето, че сега мистър Елиът направи едно съществено допълнение към списъка. Той ситуира своите герои в един съвременнен интериор, което, мисля, е доста по- трудно, отколкото да ги облечеш в днешни одежди. И ако ми е позволено да сравня сега тези две тъй различни изкуства, литературата и живописта, според мен, той се възползва от белезите на своето време много повече от мнозина други, също както Веласкес е сторил това в "Менините" /"Инфантите"/. Струва ми се, че ритмите и лексиката на мистър Елиът - от една страна, и студените сивозелени тонове на испанския портретист от друга - имат сходно емоционално звучене.
         Джеймс Джойс създаде най-добрия роман от последното десетилетие. Най-проницателната критика на тази творба дължим на неизвестен белгиец, който заяви, че "всичко, написано от Джойс, се отнася и до моята страна, в същата степен, както се отнася и за Ирландия." Мисля, че подобна универсалност притежава и творчеството на Т. С. Елиът. Изкуството не се бои от обобщения и изразява всеобщото чрез детайлите, като може да постигне и поразителни ефекти. Творчеството на Елиът стои малко встрани сред множеството на новите писатели, които не съумяха да се възползват от съвременната свобода като открият неочакван смисъл в старите думи или в разнообразието при смяната на ритъма. Неговите самотни ергени в ризи, неговите светски дами - всички те олицетворяват местния колорит: те са част от нашия вят и затова са понятни за всички. Бих искал специално да отбележа интонацията, а също и реализма и хуманизма в произведенията на мистър Елиът. Все пак всяко истинско изкуство в известна степен е реалистично.
         Упрекват Т.С.Елиът в липса на емоционалност, но мисля, че "La figlia che piange" успешно опровергава това твърдение.
         "Галантният разговор" ще убеди привържениците на традицията, че мистър Елиът умее да си служи със симетричната форма. Предпорлагам, само във Франция би могла да се срещне подобна безупречна техника, а в новата литература - единствено у поета Жюл Лафорг.
         И все пак, въпреки казаното от Реми дьо Гурмон, само присъствието на оригинална мисъл - зад всяка дума! - може да превърне една книга в събитие. В противен случай се получава брак, макулатура. Всъщност такива са повечето поетични произведения на всяка епоха. И в наше време премного са набедените поети, графоманите.
         Съзнателно употребих думата "мисъл", а не "интелект". Няма мисъл без емоция. Тя може да предшества, а може и да съпровожда. Има и емоция без мисъл, но сега тя не ни интересува...

 

 

---

 

         Нито привързаността, нито пренебрежението към верлибъра /свободния стих/ създават поета. Едва ли има нужда да класифицираме различните видове верлибър, но в рамките на жанра са напълно възможни и хипертрофираната анархия, и унилата монотонност /тъй уморителна, като стереотипите на 18 и 19 век!/.
         В една своя статия господин Елиът твърди, че добрият верлибър в действителност е само игра на криеница с добре известните размери в английската поезия. За съжаление той съвсем не се е докоснал до стихосложението, основано върху силабиката, алитарацията и т.н., и се е ограничил единствено до тоническите размери. Възможно е да е проявил известен такт в тази статия, за да бъде по- разбираем за читателите. /Става дума за читателите на "Ню Стейтмън", чиито интереси са по-скоро в социологията./ Къде по-близо до истината е неговата случайно изпусната забележка: "Няма свободни поетически размери за човек, който се стреми към добър резултат".
         Александрийците и останалите граматици разбиха стиха на различни комбинации от срички, като им лепнаха разни глупави етикети. В резултат стана почти невъзможно да избягаш от това или онова съчетание и само един енциклопедист може да бъде - разбира се, до известна степен - уверен, че е успял. Убеденият традиционалист, използващ стандартните размери, е обречен и на известна импровизационност. А най-фанатичните привърженици на свободния стих ще трябва да се постарят доста, за да не ги допуснат в своите опуси.
         Но аз не мисля, че необходимостта от това стихосложение без каквато и да е основа е наложително.
         От друга страна, не вярвам, че Шопен е творил с помощта на метроном. Ясно е, че "формата" на ритъма на музикалното произведение може да се определи, като като изхождаме от мелодията, а не от простото деление на тактовете, появило се в историята на музиката доста по-късно. Да, то съвсем не е било първата грижа на музикантите. Тези форми са възникнали при разработката на темите.
         Някои музиканти са способни да измислят нови неща - нови ритми или мелодии. Същото правят и някои поети. Ползата от изписаните ноти и постановките на трактатите никога не е била чак толкова голяма. Попитайте човека, способен да измисли нови теми, как го прави и вие ще чуете, че в главата му се е появило нещо,
         Назовано с древната келтска дума "рогис", и че думите "лягат" или просто "не лягат" и тогава те се лутат и не му дават покой.
         Не бива да се обучаваме на правилно изпълнение на музикален шедьовър с помощта на лист хартия с "правилни ноти", също както не бива да се обучаваме да ивзъприемаме поетическия ритъм като "правилен" или "неправилен".
         Имах възможността да чуя как господин Йейтс се опитва да чете Робър Бърнс напразно, ускоряващ ритъма на "Ъбървилдските брези" и "Красавецът Александър". Дори и при правилните размери съществуват несъвместими музикални системи.
         Слушах как най-добрият от английските диригенти Томас Бичъм чете стихове, написани във верлибър, чийто ритъм бе почти неуловим. Маестрото ги четеше с интонацията на автора, без никаква грешка. Докато виден и високообразован мъж четеше от същата книга, сякаш пред него бе най-скучен юридически кодекс.
         Той просто не можеше да усети естествената музика на думите.
         Слушах и как знаменит изследовател на творчеството на Данте и страстен поклонник на Средновековието четеше прелестните сонети от "Vita nuova", сякаш бяха написани не в мерена реч, а в някаква отвратителна бакалска проза на някой днешен американски разказвач. Да, това беше истинска кастрация!
         Ако авторът не е в състояние да напълни верлибъра с тематични открития, по-добре е да се придържа към т.нар. "правилни размери", защото самата форма ще придаде на стиха музикалност. Да, така ще има надежда, че музиката ще се роди от неумелото боравене с размерите. Но само възприемчивостта и изобретателността могат да оправдаят свободния стих.
         Господин Елиът се числи към малцината поети, открили своя собствен ритъм, звук и стил. Във всеки случай неговата книга е най-силният поетичен сборник от последното десетилетие.
         По-голямата част от тези стихове аз прочетох неведнъж. За последен път препрочетох книгата днес, на закуска.
         Дявол да го вземе - този млад човек наистина умее да пише стихове!

Електронна публикация на 04. май 2006 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]