А. С. Пушкин

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

БАХЧИСАРАЙСКИ ФОНТАН

 

А. С. Пушкин

 

Превод от руски: Алеко Константинов

 

 

Гирей седи, навел очи,
янтарния чибук запушил,
пред него свитата мълчи,
че грозно хана се й намусил.
Бе тихо всичко във палата.
По лицето му вси четат,
че и тъги, и гняв мътат
на хана грозния главата.
Но той със поглед горделив
направи знак нетърпелив -
и всичките навън завчас.
Остава той самин. Тогаз
гърдите леко му се движат -
и строго му чело по-живо
сърдечни болки изражава:
тъй облаците отражава
залѝва на море бурливо.

 

 

Какви ли са в сърце му грижи?
Каква ли мисъл той таи?
Против Россия л`ще се движи,
за Полша ли закон крои?
Гори ли той за мъст кървава,
ил от казвказци се бои,
или от Генуа лукава?

 

 

Не, той не ще военна слава,
ръка му й уморена веч
и мисъл за война й далеч.
Нема евнуха, що не дрема
нито минута, е открил,
че някоя жена в харема
гяурин хитър е пленил?

 

 

О, не, жените на Гирея
и да си наумят не смеят,
цъфтят в печална тишина
под стража бдителна, студена
с живот в бездействие в харема -
измяна им не знай ума;
те в тихата тъмница крият
своите хубости чудесни:
тъй южните цветя прелестни
под стъклений топлик се вият.
За тях по тъжен ред минават
години, месеци и дни
и чезнат, вехнат, прецъфтяват
любов, и страст, и младини.
Еднообразен всякой ден,
минутите текат полек,
живота им потънал в лен
от наслажденье са далек.
Жените млади се стараят
сърцето си да изиграят:
със скъпи дрехи се обличат,
с игри, със думи се развличат,
или при шума на фонтана
при росните струи алмазни
в широкия дворец на хана
вървят във строй еднообразни
и тях ги следва зъл евнух.
Да го избягват е напрасно:
ревниви му очи и слух
следят за всички ежечасно.
Цари по негово старанье
порядък вечен във харема
и друг закон за него нема
от ханска воля и желанье,
тъй строго той не съблюдава
и Мухамедовий коран,
душата си в любов не вдава,
пренася като истукан
ненавист и укор, и смях,
и оскърбления нескрити,
молби и погледи от тях
с въздишки тихи из гърдите.
Известен му е женский нрав;
той знай доколко е лукав
и на свобода, и в харема;
и нежний поглед, и сълзата
му не влияят на душата -
в тез хитрости той вяра нема.

 

 

Когато пленниците млади
отиват всички на грамади
през летните денье горещи
до хладно-росний шадраван,
кога по чудните им плещи
се лей алмазния фонтан -
при тях евнуха неотлучно
стои и гледа равнодушно
на хубостите без покрив.
В харема нощем кат ревнив,
из стая в стая дебнешката
пристъпва тихо по килима,
без шум отваря той вратата,
над всякоя постилка клима.
Загрижен вечно, наблюдава
какво по спалните им става
и думите в съня подслушва,
в въздишки, в дъха им се вслушва
и жадно всичко забелязва,
и тежко, горко на онази,
коя се случи във съня си
за име чуждо да приказва
или в бленуванья омайни
порочни да изказва тайни.
Защо се й разтъжил Гирей?
Чубук му не дими в ръката;
евнуха спрял се до вратата
и да поеме дъх не смей.
Но става грозния властител,
пред него се врата разтварят
и влиза в тихана обител,
във този кръг, доскоро мил,
где скръб и радост е делил.
Безпечно като чакат хана,
жените хански край фонтана,
под сянка гъста и прохладна,
във група весела седят
и с детска веселба следят
как във водата рибка златна
играй, насам-натам се кривни.
Нарочно златните си гривни
изпущат някой в шадравана,
а пък робините на хана
шербет разносят ароматен.
И скоро мирния харем
досега тих, спокоен, нем
екна от песни, с глас приятен.

 

 

 

Т А Т А Р С К А   П Е С Е Н

 

 

1

 

„Дари небето человека
в замян на земните злини:
блажен е който види Мека
в тъжовни дни на старини.

 

 

2

 

Блаженство онзи ще узнае,
кой в бой живот си посвети:
при него хурия из рая
с усмивка страстна ще слети.

 

 

3

 

На най-блажен е, о, Зарема,
кой всичко на света презре
и в тишината на харема
на твоите гърди умре.“

 

 

 

---

 

 

Те пеят. Но къде й Зарема,
звездата, хубостта в харема?
Уви, и бледна, и печална
не чуе песен тя похвална:
кат палма в бури потрошена,
лежи глава й наклонена;
Не й е мило нищо ней:
Едно - разлюбил я Гирей.
Той изменил!... Но кой тъй смело,
коя със теб се е сравнила?
Над тънки вежди, бяло чело
коса ти дважди е обвила,
очи ти в поглед несмутен
по-ясни са от светъл ден,
по-черни са от тъмна нощ.
Чий глас изказва с тази мощ
тъй бурно пламенни желанья?
Чии целувки по̀ са страстни
от твойте огнени лобзнанья?
Чие сърце, що с теб се пълни,
ще обич чужда да погълне?
Но равнодушен и студен
Гирей презря ти хубостта,
сега минува си нощта
и мрачен, и усамотен
откато полската княгиня
в харема хански е робиня.

 

 

Отскоро младата Мария
е паднала във неволя.
Доскоро с хубост благородна
цъфтяла е в страна си родна.
Баща й с нея се й гордял,
във нея радост е видял.
За стареца била закон
младенческата нейна воля. -
Било то в радости, вневоля,
една е грижа знаял он:
да би не щерка му прекрасна
кат летен ден да бъде ясна
минута всяка, всякой ден;
и да не бъде възмутен
ума й със тъжовно бреме,
та и когато се венчей,
тогава даже да жалей
за своето моминско време
и да го спомни с съжаленье,
като приятно сновиденье.
У нея всичкото пленеше:
и тихий нрав, движенья стройни
в сините очи спокойни;
това, що неи дала беше
природата, то тя красеше
с изкуство. В пиршества дома си
с вълшебна арфа, ту с гласа си
да оживи тя всичко може.
И богаташи, и велможи
я искат с брачни предложенья
и много момци с увлеченья
за нея с мъки се топят.
Но тези чувства в нея спят
любов в гърди й още дреме,
и своето свободно време
със млади си другарки ближни
прекарва в веселби безгрижни.

 

 

Отдавна ли бе всичко туй?
И що излезе! В Полша хлуй
тълпа дивашка от татари
и като жертва от пожари,
изтребва всичко със война,
съсипват бедната страна,
изчезват мирните забави,
разрушват се села, дъбрави
и във кулата мрак настая:
пустей Мариината стая...
В кулата църква е сградена,
там има гробница студена,
там на умрелите деди
почиват хладни им мощи,
сега отново, прясна още
се нова гробница сгради...
Бащата в гроб - Мария в плен
наследник скъп владей кулата
кат обезславва и страната
със тежък и жесток ярем.
Уви! Сега в Бахчисарай
е скрита младата княгиня,
тя плаче и тъжи, и тай
като затворница робиня.
Гирей нещастната щади:
с въздишките й и сълзите,
що бедната Мария рони
съня на хана се мъти,
в харема строгите закони
готов е хана да смекчи.
И стражът женския мълчи,
при нея никога не влиза,
не той помага й с ръце
кога в леглото тя възлиза;
да я погледне във лице
с обиден поглед той не смее,
и влиза в банята със нея
една неволница - робиня.
И на нещастната княгиня
спокойствьето да наруши
самичък хана се страши.
В отделна стая във харема
позволено й да живей
и в тази стая тя си тлей
и тиха, и уединена.
Дене, ноще гори кандило
и лика на светата дева
със слаба светлина огрева.
Едничко що остава мило,
във него само тя съглежда
утеха с вяра и надежда,
чрез туй в ума й памят трай
за милия й бащин край.
Мария тук сълзи пролива
далеч от грапа завистрива,
и между туй, кога в харема
в безумна леност всичко дрема
в тоз кът ревниво се е крило
святия образ и кандило
така в сърцето някой път,
между порочни заблужденья
таи се скрито в някой кът
едно божествено влеченье...

 

...........................

 

Настъпя нощ; навред стъмни се
в Таврида, всичкото немей,
под сянката на кипариса
се чуе славей като пей.
След звездний хор луна изгрява
и нежно тихо от небето
върху гори и по полето
сиянието си разсява.
С яшмаци бели и прозрачни
и леки като сенки в май,
след дневний труд в Бахчисарай,
в спокойни кръгове домашни
се сбират младите татарки,
и веселят се със другарки.
Двореца тих; заспал харема
обнет със снежна тишина
и да прекъсне нищо нема
спокойната му мрачина.
Като надежден страж евнуха
жените вси обиколил,
но и в съня се не смирил,
вълнува му страха и духа.
Измяна чака всякой час
и неспокойна му й душата,
ту някой шум, ту някой глас,
ту викове му сѐ в главата.
Излъган от слуха неверен,
пробужда се и разтреперен
слухти, но нищо се не чува...
В харема всичко си мирува.
Фонтана само сладкозвучен
в басейна мраморен се лей
и с свойто клонче неразлучен
във тъмнината славей пей.
Към тях ухо си той обръща
и сън отново го обгръща.

 

 

Какви са чудни красотите
във нощно време на възтока!
Как сладко се минуват дните
за синовете на Пророка.
Градини чудни, кат Едеми,
живота в техните хареми,
във тез хареми безопасни,
где под омайната луна
царуват тайни, тишина
и вдъхновенья сладострастни!

 

...........................

 

Жените спят. Една не спи.
Тя става. Дъха си крепи.
Върви; с ръка треперлива
врата отваря; в нощний мрак
едва пристъпва нейний крак...
Във дремка лека и плашлива
пред нея се прострял евнуха,
ах, той е твърд, неумолим;
и на̀сън му е тънък слуха...
но тя го минва като дим.

 

...........................

 

Отпред врата; с недоуменье
и с разтреперана ръка
отваря леките врата...
Тя влиза, гледа с удивленье...
и таен страх я овладява.
Кандилен луч уединен,
кивот печално озарен,
и образ на святата дева
и кръста - символа свещен...
И във душата на Зарема
се нещо родно развълнува,
като че всичко захортува
с гласа на миналото време.
В легло княгинята почива
и девствен огън се разлива
та й страните оживява,
и пресния от сълзи след
с усмивка тиха озарява:
тъй озарява и луната
подир дъжда зеленината!
Като че слязъл от Едема
при нея ангела почива
и като че сълзи пролива
за пленницата на харема...
Уви! Зарема, що ти стана?
С тъга, в гърдите й скована,
колени си неволно клони
и моли: „О, недей ме гони
и не отхвърляй ми молбата...“
От шум, въздишки и словата
съня Мариин се прекъсна.
Тя гледа - кой в минута късна
е смял да й открий вратата
и вижда млада непозната.
С смущение, щом я забелязва,
повдига я с ръце и казва:
- Коя си ти? И в нощен час
що търсиш тук? - Дойдох при вас
спасете ме, в съдба ми зла
една надежда остана̀...
Щастлива бях до този ден,
но туй блаженство се мина!
Аз гибна веч. Изслушай мен:

 

 

Далеч оттук съм се родила,
но всички минали неща
във моя бащиния мила
таят ми се във памятта.
У нас аз помня планините,
горещи извори в горите,
непроходимите дъбрави,
закони други, други нрави;
но за какво, каква причина
от края роден ме открина -
не зная; всичко й затъмнено,
море си спомням развълнено
и человек върху платната...
Тук с страх, с тъга съм непозната;
покой душата ми обнема,
безгрижно, тихо във харема
сред изобилие цъфтях.
Тук първий път любов видях,
тук тайните мои желанья
се сбъднаха. Войни и кланья
и разрушителни палежи,
сраженья кръвни и грабежи
Гирей презря и се завърна,
та пак харема си прегърна.
И във очакване пред хана
харема целия предстана.
Той мълком всичките погледна,
към мене ясен поглед метна,
повика ме... И оттогаз
за мен честит настана час,
ний в непрестанно упоенье
с щастье дишахме и нас
ни клетва, ни подозренье,
ни злобно ревностно мъченье
не можеше ни възмути;
Но ти, Марие, се вести...
Уви! Отметна се Гирей,
престъпна мисъл в душа му зрей!
Измяна се в сърце му рои,
укорите не слуша мои;
въздишките ми ненавижда
и в мене вече той не вижда
ни хубости, ни чувства нежни,
ни разговорите напрежни.
Ти на това си непричастна,
не твоя, знам, е тук вина...
Но чуй ме: ази съм прекрасна;
в харема целий ти една
могла би да ми си опасна;
но аз за страсти съм родена,
кат мен не можеш ти да любиш.
Защо със красота студена
сърцето си напразно губиш?
То остави на мен Гирея,
на мойто лице още грее
на хана жаркото лобзнанье.
Той клетва страшна ми е дал,
своите мисли и желанья
Гирей със мойте е свързал;
ще ма убие таз измена...
Аз плача! Виж ме на колена,
пред тебе, виж, аз коленича,
и тебе да коря не смея,
молбата ми недей отрича:
върни ми, о, върни Гирея...
Върни, за мене остави го,
той - мой; от теб е в упоенье,
но ти с молби, с тъги, с презренье,
с каквото искаш - отвърни го;
Кълни се... (аз за Алкорана,
между робините на хана,
забравих вярата си стара,
но майка ми е с съща вяра
с коят си ти - кълни се в нея)
че ще ми върнеш пак Гирея...
Но чувай: ако би с измена
на мойта просба отговориш...
с ханджара ми ще да се бориш,
аз до Кавказа съм родена!...
Каза това и в миг изчезна.
Не научена на беди,
подир Зарема не излезна
княгинята да я следи.
Мома невинна - не отбира
на бурни страсти от язика,
но този глас в душа й вика
за нещо страшно - тя разбира.
Какви сълзи и молби щат?
От тоз позор да я спасят?
Какво я чака? Та нема̀
в тез младини й остана̀
наложница да е презряна?
О, боже! Ако би Гирей
в тъмницата й отделена
да я забрави дор живей
или да дойде смърт напрасна
да свърши таз тъга нещастна,
Мария би на сърце драго
оставила тоз мрачен свет,
не й остава нищо благо,
а само мрак и зло отвред!
Какво да прави тука веч?
Злини се земни не търпят,
а в небесата отдалеч
с усмивка родна я зоват...

 

...........................

 

Минаха дни. Мария бедна
угасна, тихо се затри:
очакваната й вселенна
кат ангел нов тя озари.
Какво ли в гроба я въвлече?
Тъга ли робска безнадеждна,
ил`друго и живот посече,
но няма я Мария нежна!...
Двореца мрачен запустя,
Гирей харема пак напусна,
с тълпа татари в чужд предел
в грабежи буйни пак се впусна
отново - в буйните сраженья
лети сърдито, кръвожадно;
но други чувства и вълненья
таят му се в сърцето хладно.
Той често в боеве ужасни,
с движенья странни и напрасни,
повдигне сабля и в размах
остане си като вдървен,
и с поглед див, обезумен
бледней като обзет от страх,
и нещо шепне и немей
или сълзи горещи лей.

 

 

Предаден вече на презрение
не вижда му харема лице,
обречените от мъчение
под стража като във тъмници
жените ханските стареят
в сълзи, в тъги, в неволи тлеят.
И няма между тях Зарема.
През нощно време в тъмнината
тя от стражарите в харема
удавена е във реката.
В нощта Мария кат загина -
свърши се нейното страдание.
Каквато и да бе причина,
това бе страшно наказание!...
Кат разруши със меч, с войни
съседни до Кавказа страни
и мирните села в Русия,
във Крим се връща грозний хан
и там за памят на Мария
въздигва мраморен фонтан,
в къта на кула̀та ханска.
Под него кръста осенява
полу-луна мохамеданска.
Тук има надпис издълбан,
останала е ощ следа;
под този надпис неразбран
тече по мрамора вода
и капе със сълзи студени
след капка - друга, без да спре -
тъй също майка плаче, стене,
кога сина й в бой умре.
Момите млади в таз страна
за туй предание приказват
и мрачната развалина
ф о н т а н   н а   с ъ л з и т е   я казват.

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1974 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]